Мечтите са безплатни. Да ги сбъднеш… То е друго нещо, привилегия за малцина щастливци. Че такива хора не са химера, свидетелства едно парче земя. В което са се настанили блаженството, радостта и задоволството от пълнокръвния Живот. Досущ като рай.
Такова неземно кътче са си създали Поли и Цецо насред шепа лудогорска почва.
Стремглаво към вратата да ни посрещнат се спускат игривите бели пухкави топки Ширхан и Акшир. Кучетата в семейната ферма „Монсър“ имат отговорната задача да охраняват над стоте овце от местната порода Медночервена шуменска, докато са на паша из 200-декаровия терен. Друг водач елитното стадо си няма освен четириногите. Докато те търсят храна из Небечките ниви /покрай главния път за Гецово в посока Русе/ под строгата охрана на кучетата, Катето Евро поддържа канала на реката и полето без бодили. С добър нрав е магарицата, социална, обясняват стопаните за съименничката на родната ни актриса. Докато поздравява с магарешкия си рев, животинските звуци се преплитат с кудкудякането, което за огромна изненада идва от… близката каравана! Да, кокошките на Поли и Цецо са истинското определение за свободно отглеждане на щастливи кокошки, и то на къмпинг. Разноцветните яйца снасят на различно място, благодарение на подвижния си дом, с който пътуват из стопанството в търсене на прясна храна.
Само допреди осем години на същото това място семейството заварва блато от едната страна, тресавище – от другата, тръни, храсти и камънаци. Щастливата приказка на Поли и Цецо започва с негови наследствени необработваеми ниви. Тогава тя е опитен сладкар, вече изморен от безкрайните капризи на клиентите. А той развива своя цех за интериорни мебели. Тя решава, че след 8 години й е крайно дотегнало от непрестанното напрежение и заедно поемат по пътя на общата си мечта – да си имат стопанство. Всичко започва на майтап, остават да пренощуват за една вечер да наглеждат овцете и така вече две години.
Заедно са от… и те не броят колко време е минало. Запознават се, когато Поли е още ученичка, а Цецо вече учи аграрна икономика и му предстои да премине през казармата. Любовта им пламва и докато завърши за агроном, тя вече е родила двете им дъщери – Симона и Йоана, която е професионален гримьор. Онлайн псевдонимът на Симона дава името на „Монсър“, а третокурсничката се превръща в неделима част от фермерския живот. Девойката съвместява работата си като монтажист в БТВ и популяризирането на стопанството в youtube канала му чрез мини филмчета, които проследяват живота във фермата – от приготвянето на баница с въртяни кори, през откриването на жътвата до поредния фолклорен фестивал, на който присъстват. „Тегли я корена.“, казват родителите й, убедени, че някой ден ще се върне за постоянно.
Именно семейните ценности в родовете на Поли и Цецо запалват искрата им към живота покрай животните. Пчеларските кошери, за които се грижат, са от баща й Иван, който имал пчелин край Студенец. Да точи юфка със Симона, Поли решава заради носталгията по миналото. Баба й в Ушинци заквасвала мляко, приготвяла и домашни гюзлеми. Любовта й към народния фолклор също е продиктувана от семейството. Още помни битовата стая в апартамента им в Разград, трикракото столче, рогозките, кобилиците и менците, дървените лъжици и юзчетата за ракия. Днес пее и танцува към читалището в Гецово, където с Цецо живеят през зимата. Брат й Красимир също наскоро заменя готварската професия по корабите за живота в Пороище, където има повече време за семейството си. Родителите на Цецо – Йоцка и Стоян, пък дълги години са били част от Капанския ансамбъл. Дядо му Неделчо като дете се запалил по гъдулката, първоначално свирил на чуканчетата от царевицата, преди дълги години да бъде част от гецовското читалище.
„Толкова е хубаво, че не виждам проблемите. Сутрин като напече слънцето, направо ти се плаче!“, споделя Поли. Благодарение на усмивката си превръща и най-черната житейска случка в поредния урок, с който става по-силна. Преживяла е много – толкова, че може да напише книга. Не вижда обаче смисъл да тъгува, следва максимата, че животът е изпълнен с трудности. Такива със сигурност не липсват и във фермата. Веднъж лакомата лисица изяла белите патенца, чести са атаките от прелитащите ястреби, а свраките сладко си похапват както череши, така и пиленца. Каквито и трудности обаче да стоят на пътя им, те със сигурност няма да се откажат. Защото това е тяхната най-съкровена мечта. „Тук съм си аз – шарена, пъстра, емоционална.“, казва със завидно доволство от живота си Поли. И й личи – в непрестанната усмивка, с която успява на удостои на житейските бури, с плама, с който разказва за коланчетата, които тъче, за гордостта си да плете на една кука, за паната и фигурките от плъстена вълна, които се е научила да прави. Със занаятите започва да се занимава покрай коронавируса и първото, което се появява изпод ръцете й, е калъфчето за телефон, което висеше, преметнато през лявото й рамо. Показва ми и бижутата, които изработва – многоцветни като душата й. Дори ги кръщава – като „Окото на изгрева“, което красеше деколтето й. И тъкачния стан – за временно ползване, докато пристигне основният, след година чакане, защото се оказва, че интересът към пособието е голям. Заместителя изработва мъжът й. В градинката си отглежда най-различни растения, сред които и екзотични – малини, годжи бери, лимонова трева, бял равнец, жълт кантарион, мурсалски чай, стевия, маточина… Разпознава много от билките, с които обича да експериментира. Докато вървим, набитото й око откри насред пътя диви къпини и камшик. Обещава си догодина градината й вече да е образцова. И както казва – цветята винаги присъстват в живота й, от захарни върху тортите си, сега ги претворява в плетки.
Интересът на Поли към древните занаяти, които малцина съхраняват, се ражда по време на един от многото събори във Варна, които посещават през годината. /Например като този в Копривщица миналата седмица, на който с гецовското читалище представиха възстановка на капанска сватба./ Цяла нощ не може да спи, съзнанието й не спира да се връща към техниката на тъкане на кори за коланчета към народните носии. Върти, суче майсторката, ама Поли не разбира що за изработка е това. Докато Симона не намира в интернет стъпките за направата на пъстрите нишки от конци. И самата тя започва да изработва моделите на коланчетата, по които работи Поли. Покрай хобито си Поли намира сродната си душа – Глория от Холандия, с която обменят знания и музика макар далечните разстояния. До мястото, където живее Глория, се произвеждат автентични части за стана. А Поли е благодарна на съдбата, защото знае, че няма много хора, които горят в мечтите си като нея. Дори напротив – с Цецо срещат неразбиране защо изобщо са се захванали с „Монсър“. Нея обаче хорското мнение грам не я вълнува. Нещо повече – вече мисли как да подобри фермерския процес. Когато 66-декаровата овощна градина започне да дава повече плодове, вижда как ще предлага на пазара готовата крайна продукция – сладка, барчета с лешници и орехи, сосове, кетчуп и лютеници. Иска и да се научи да изработва цървули, да усвои дърворезбата и да посреща гости, на които да предава усвоените тъкачни и шивашки техники. Дотогава ще продължи да ръчка Цецо да заживеят постоянно във фермата, не само от късна пролет до ранна есен. И това ще стане. Защото, както и досега, успяват по метода проба-грешка. А когато този ден настъпи, цялостният цикъл ще бъде завършен. Фермата, в която властва симбиозата между модерно и автентично, ще задвижи колелото на затворената икономика – от суровините до крайния продукт. При това био, еко отглеждани по естествен път, без торене, но пък с капково напояване. За това свидетелстват и червеите в сините сливи и ренглотата, които семейството суши на слънце по оригинална технология, измислена от Цецо. Материалът за торене идва от овцете, които пък през зимата чистят терена, докато си играят из ореховите дръвчета. По този начин нищо във фермата не се губи. Успели са да пригодят фермата така, че тя да работи за тях, а не да изисква неуморен труд. Макар Цецо да беше станал в три и половина сутринта, за да балира люцерната, която се разполага на площ от 70 декара. Със сигурност обаче не му е било по-приятно, когато е прекарвал в цеха си по 16 часа. И не съжалява за избора си да съвместява двете дейности. Докато Поли пее, танцува и твори, той развъжда шарани и каракуда в собствения си микроязовир, в центъра на който безмълвна в такта на водата се поклаща водната лилия. Последната година обаче водата секва заради суровата суша и оставя Цецо „на сухо“.
В дома им няма мебели, които да е произвел той. „Обущарят ходи бос“, казва Цецо. Но в „Монсър“ покъщина не им трябва. Очарованието на дните насред полето се крие в балите сено, на които лесно можеш да отпуснеш крак. А какво е една ферма и без писана каручка?
Мечтите са безплатни. Ако имате мерак, сили за много труд и мъничко късмет, може да сте сред онези малцина щастливци, които имат привилегията да ги изживеят.
Десислава СТЕФАНОВА
