Интервюто е опит да се покаже една друга страна от ежедневието на разградския писател Иван Джебаров. Само ще напомня, че той е почетен гражданин на Разград, носител на призовете „Никола Икономов“ и „Златен пегас“, превеждан е на руски, турски и полски език, дарител на хонорарите от книгите си за детски домове и църкви. Автор на книгите с проза и публицистика: „Вик“ (1983), „Добро утро на отписаните“ (1985), „Славей ми пее, мале мо“ (1986), „Лудогорски легенди“ (1989), „Лудата“ (1993), „Ганьо европейски“ (1993), „Приказка за любовта“ (1996), „Не може да бъде“ (1999), „По пътя за никъде“ (2001), „Наше село“ (2012), „Една година дъжд“ (2018). Член на СБП.
Другата страна, заради която е и срещата ми с него, е свързана с взаимното ни убеждение, че натрупаните знания са най-ценни, когато се предават на някого. Това, което той прави вече втора година в ЦПЛР-ЦУТНТ с даровити деца, обединени в клубовете „Репортери и „Слово“. Затова и първият ми въпрос към него е свързан с тази му дейност:
Г-н Джебаров, работата Ви с тези млади хора означава ли, че има промяна в творческия Ви път и вместо пред белия лист с ваши творби, четете творби на бъдещи журналисти и писатели?
Във въпроса Ви има едно скрито дяволче, което явно иска да отговоря дали авторското писане, или помагането на други да пишат, е по-сладко. Ами и двете и то най-вече защото това са млади хора, на които Бог им е дал нещо и те искат да го доразвият това нещо, плюс жаждата им за допълнителни знания по литература извън онова, което получават в училище. От своя страна, аз знам казаното от класика Елин Пелин, че един талант и под камък да го сложиш, той пак ще покълне. Е, имаме днес възможност да слагаме талантите не под камък, а на добра почва, защо да не го правим. Още повече, че борбата за нашия роден български език с всеки ден става по-належаща.
Като споменахте за езика, няма как да отречем, че той непрекъснато се променя и говорът на Вазовите герои, да речем, вече ни е много далечен. А и той като че ли се формира днес най-вече чрез технологиите – чатове, постове…
Не това е основният проблем на българския език. Младите хора примерно, които са в клуб „Слово“ и „Репортери“, дори да си пишат с някого в мрежата, спазват не само граматическите правила, но и правилния словоред и значението на думите. Забелязал съм го и то нарочно. Що се отнася обаче до общата тенденция, ние губим с всяка измината година нашия роден език. И тук не говоря само за чуждиците, които някои насила употребяват с мисълта, че изглеждат по интелигентни, макар че имаме прекрасни благозвучни думи за това – като се почне от „тинейджър“ /юноша/ и се стигне до „ментор“ /съветник/. Много по-опасно е, че дори журналисти от националните телевизии и радиото, които трябва да бъдат учители по българки език на слушателите си, не знаят /или не искат/ да говорят правилно. Само два примера от последно време, които са още в главата ми. Съобщават: „Утре, 21-ви юни, лятото трябва да дойде“. Как трябва? По партийна линия ли ще го докараме, или по законите на природата „ще дойде“. Или: „След няколко дни ще честваме рождения ден на Стефан Данаилов“. Как се чества рожден ден на покойник? Той се „отбелязва“ в най-добрия случай. Тези случай са, разбира се, каймакът на въпроса. А такава тиня има, и то правена от уж сложени на отговорни места хора, че по-добре да не я разбутваме. Но…„криворазбрана цивилизация“. Или криворазбрана демокрация….Всеки сам да прецени.
Нещо повече да разкажете за работата с децата от клубовете „Репортери“ и „Слово“? С какви предизвикателства или пречки се сблъскахте?
Преди всичко това са клубове създадени и оформени от учителката в ЦПЛР-ЦУТНТ Веселина Йотова. Стана така, че поради нейни здравословни причини, ги поех аз. Но децата в тях бяха вече запалени от българското слово, а жаждата им за нови знания бе и е безкрайна. Питате ме за предизвикателства? Ами с удоволствие казвам, че са изключително мислещи млади хора – главно от десети и единадесети клас, но има и по-малки, чиито въпроси понякога направо изпотяват отговарящия. Да не говорим за разсъжденията им, в които има ясното разбиране, нещата в живота, главно в литературата, не се подчиняват на някаква догма, а дадената тема може да има две и повече дори тълкувания. Така веднъж добре поспорихме каква всъщност е героинята на Толстой Ана Каренина – блудница или силна жена, бореща се за лично щастие…
Не можем да не споменем, че участниците от тия клубове са спечелили не една и две национални отличия – както в журналистиката, така и в белетристиката…
Така е, традицията за участие и печелене на национални конкурси, започната от Веселина Йотова продължава. Тази учебна година децата участваха в десет национални конкурса като спечелиха деветнадесет награди – от първа до поощрения. С удоволствие бих споменал имената на най-изявените, като почна от най-малката, петокласничката Елица Христова, след това Божидара Пеева, Даниел Петров, Сияна Димитрова, Колийн Пламенова, Мартина Пеева, Данаила Диянова, Андрея Николаева, любителят на фотографии Николай Тодоров и др.
Мислите ли, че тези награди, които явно импулсират децата, няма да избледнеят когато те, пораснали вече, се сблъскат с реалния живот? Защото учител за него, живота, като че ли няма…
Известно е, че изкуството е лъжа, която казва истината. Най-вече това важи за литературата. Във всяка измислена от автора творба се оглежда едно парче от образа на нашия живот. Така че, четейки и пишейки, най-вече размишлявайки върху прочетеното и собственоръчно написаното, малко по малко тия млади хора стъпват на сцената на настоящото си и бъдещо ежедневие. Може би и затова в клуб „Слово“ се роди една фраза, която самите деца я сътвориха и звучи така: „Дори в най-лошото нещо трябва да умеем да откриваме нещо хубаво“.
Благодарим от сърце на писателя Иван Джебаров за тази среща, а остатъкът от нашия разговор премина в събеседване с неговите възпитаници, както и в опит да поговорим всички заедно на по-съвременни, будни и младежки теми. И се оказа, че журналистиката и езикът далеч не са само онова, които вълнува тези млади хора, а сред интересите им има както и много хубави прочетени книги, така и рисуване, програмиране, провеждане на ваканции с техни връстници от цялата страна, както и едно непредубедено и живо любопитство към света. Оставаме заедно с тях до късния следобед и запечатваме спомена от нашата среща…
Дамян ХРИСТОВ
