Неда Зарева е родена в София, от десет години живее и работи в Разград. Дъщеря е на писателя Владимир Зарев, внучка на големия български литературовед акад. Пантелей Зарев. Майка е на три момчета.
През 1990 г. завършва немската езикова гимназия в София. В последствие придобива бакалавърска степен по психология, а през 2003 и докторска степен с успешно защитен дисертационен труд на английски език пред международен научен съвет в областта на когнитивната наука.
Непосредствено след това тя решава да смени научното поприще с по-практическа дейност и навлиза в полето на бизнеса. Натрупва повече от 13 години опит на ръководни позиции в сферите на мениджмънта и човешките ресурси в глобални международни компании, като работи основно в три бизнес сектора – търговски, производствен и медиен. Има също над пет години опит като консултант, като основно разработва и внедрява системи за управление на хора, процеси и проекти; прави дизайните и провежда редица практически обучения на мениджъри от висше и средно ръководно ниво.
„За пръв път стъпих в Разград през 2012 година. Дойдох тук по работа, но останах по сърце. Тук срещнах настоящия си съпруг Младен, избрах емоцията пред рациото и реших да остана. До ден-днешен не съжалявам за избора си, въпреки че много мои приятели и роднини все още не могат да се начудят как от София съм се преместила да живея в Разград, при все, че всички „нормални“ хора правят точно обратното! Е, после разбрах, че сериозна вина за това мое решение има и вашата Момина чешма – сякаш умишлено никой не ми каза какво ще ми се случи, ако пия вода от нея“ – така Неда описва пътя, който я е довел до Разград.
Преди година я представихме с участието й в един необичаен литературен опит – романът „Кодове за любов и вечност“, написан в съавторство с Делян Захариев и Анна Иванова.
Неотдавна излезе новият й роман – „Седем гласа от тъмното“ /изд. „Изток-Запад“/, който вече бе представен на много места в страната, а в сряда ще е и разградската му премиера.
Заглавието на Вашия роман е „Седем гласа от тъмното“. Кои са тези „седем гласа“ и какво представлява „тъмното“, за което пишете?
В този роман ТЪМНОТО е метафора на нашия собствен страх от самите себе си. Страх, който цял живот старателно игнорираме; правим се, че не е там, че не съществува. Същевременно ТЪМНОТО е метафора и за нашата слепота. Онази кокоша слепота, която проявяваме по отношение на душата си, живеейки с илюзията, че нашето Его е единствената ни форма на проявление. А това е измамно. И тогава идва честността към самите себе си – едно от най-тежките изпитания в живота.
А гласовете, които обитават ТЪМНОТО, са онези отхвърлени по една или друга причина части от нас, които не желаем да видим. Те са истински, живи и имат нужда от внимание. Когато не им го дадем, намират начин сами да си го вземат и колкото повече ги отбягваме, толкова повече ни заставят да се занимаваме с тях в живота си под една или друга форма. Всеки от седемте гласа в романа е характер, обозначен метафорично с етикет, който до голяма степен сюблимира неговата характерология – Гневният, Изстрадалата, Смелата, Лъжкинята… В многогласа на тези вокали, в тяхното съчетание е проектиран и многогласът на личността.
А откъде Ви хрумна идеята да напишете тази книга?
Стана съвсем случайно. Бях решила да извадя двата най-травматични епизода в живота си на хартия. Чисто автотерапевтично. По ирония на съдбата единият от тях е свързан с раждане, а другият – със смърт. Имах усещането, че като ги облека в думи и извадя на „светло“, някак ще ги „обезкървя“, ще ги обезсиля и те ще престанат да бъдат толкова значими за мен. В процеса на писането, обаче се появиха още неща. През цялото време имах натрапчивото усещане, че душата ми някак е строшена на парчета и разхвърляна на посоки. Усещах също, че в определени моменти от живота ми, метафорично казано, сякаш Господ бе крил Лицето си от мен. И така постепенно в процеса на писане се заформиха и седемте персонажа, които ме отведоха до моето ТЪМНО, защото те самите идваха от него.
В едно Ваше интервю определяте своята книга като „терапевтична“. Защо? Според Вас може ли една литературна творба да „терапевтира“ читателите си? Или самия автор?
За мен литературната творба е търсен разговор; животоспасяващо общуване между две страни, изпаднали в нужда. Авторът е в ролята на изповядващ се. Изповедта се приема като „свето тайнство“, защото чрез нея се цели духовно очистване, извисяване и връзка с Бога. Когато човек отива на изповед, се казва, че влиза в Божията лечебница. Аз съм убедена, че в дълбините си творящият търси лечение.
Читателят е в друга роля. Той е „гладен“. Когато един текст ни изуми със силата на внушението си, често казваме, че сме го „погълнали“. Гладът е първично чувство, което е свързано с вродения ни инстинкт да се спасим, да оцелеем. Когато една книга действа „засищащо“, това означава, че читателят се е ситуирал в нея; проектирал се е в героите й; открил е нови възможности, намерил е варианти, перспективи, чрез които се вижда от различен ъгъл; осъзнал е нещо ново за себе си, размишлявал е над себе си. Така литературната творба терапевтира не само на плоскостта на съпреживяването, но може да доведе до преобразяване.
Що се отнася до „Седем гласа от тъмното“, не аз определям книгата като терапевтична, а читателите. До момента съм получила няколко подобни обратни връзки, които приемам като голям комплимент.
А кое е основното послание, което искате да отправите към Вашите читатели?
Живеем във времена, в които ако гледаме само НАВЪН, сме обречени на гибел и то по неприятен и болезнен начин; обречени сме на хаос, на изгубване, на разпад. Време е да се обърнем НАВЪТРЕ. Тогава ще разберем, че това, което наричаме „външна реалност” до голяма степен е наша собствена симулация. Време е да се обозрем; да разберем кои сме, от какво сме съставени. Да издирим своите различни образи, да ги осъзнаем и назовем, след това да ги приемем, да ги запознаем помежду им, да ги сдобрим и прегърнем. И най-важното – да ги заобичаме! Защото аз мисля, че нашият най-съкровен човешки дълг, в рамките на живота ни, е постигането на нашата цялост. А пътят към това е любовта; само тя се стреми към единение на различията, на противоположностите дори. Само тя може да сдобри „другите“ в нас, защото да обичаш означава да допуснеш в себе си нещо, което дотогава си считал за чуждо и външно. Любовта не може да предпочита, защото не разделя; само изборът прави това.
Миналата година разградската публиката присъства на представянето на романа „Кодове за любов и вечност“, книга, написана в тройно съавторство между Вас, Анна Иванова и Делян Захариев. Каква е разликата между „индивидуалното“ и „колективното“ писане?
За мен това са два много различни творчески акта. Колективното писане е свързано с координация, то предполага изграждането на колективни навици – разпределяне на роли, задачи, организация, последователност и т.н. Там от голямо значение е синергията на групата, общото съ-действие. За разлика от това индивидуалното писане е самотно, то изисква самоограничаване и самодисциплина. В процеса на колективното писане можем да говорим за отношения на взаимен коректив, за „външна“ обратна връзка, докато в индувидуалното писане, може да се разчита единствено на автоцензурата. Но една най-съществената разлика за мен е, че при колективното писане накрая имаме споделена отговорност, докато при индивидуалното – отговорността е изцяло лична. Много съм щастлива, че успях да премина през тези две творчески опитности.
Представянето на „Кодовете“ миналата година беше много интересно, защото се извърши от тримата съавтори едновременно. С какво ще ни изненадате в тазгодишното представяне на „Седем гласа от тъмното“?
При всички положения обещавам това да е едно много нетрадиционно представяне на книга. Замислено е почти през цялото време то да протича на тъмно. За случая избрахме конферентната зала на хотел „Cartoon“, която е без прозорци и след като се изгаси осветлението, ефектът е категоричен. Но нека това не притеснява хората, защото на входа ще им бъдат раздавани фенерчета.
Самото представяне ще се състои от две части – в първата, аз ще разкажа моята история и ще дам възможност за въпроси и коментари, а във втората част ще съдействам на всеки от публиката да влезе в своето вътрешно ТЪМНО, да го разгледа и да види какво ще открие там. Освен това публиката ще има възможност да чуе с ушите си седемте гласа.
И не на последно място, след представянето ще се почерпим с чаша вино и хапка за здравето на книгата.
Но както е написано на афишите, това събитие не е препоръчително за хора с лабилна психика и за лица под 18 години!…
Димитър ПЕТРОВ
