Събуди се със страшно главоболие, с мъка се добра до тоалетната, едва влачейки десния си крак. Направи си кафе и с последни усилия достигна фотьойла си. Отпусна се загледан към морето. Там, в далечината, беше пристанът и той от прозореца можеше да види мачтата на яхтата си, поклащана спокойно от вълните. Но той гледаше нататък, към носа, последния нос, обвит в мъгла, съвсем на хоризонта. Колко пъти беше плавал, ползвайки го като ориентир. Намираше на сто осемдесет и градуса и седем часа път….
…Движеха се на две мили от брега, откъдето се виждаха безкрайните пусти плажове и надвесените над тях скали. И тримата мълчаха, наслаждавайки се на тишина и своето питие. От години плаваха заедно и всички теми бяха изчерпани. От завоеванията на Александър, до страната на двуречието и двуезичието, за империята на хетите и зороастризма на Ахура Мазда, чиято мъдрост се превърнала в религия. За славянската и романската литература. За италианското и американското кино. Разбира се, невинаги мненията им съвпадаха. Единствено ги свързваше любовта им към морето и джина. Пиеха го във високи кристални чаши с много лед и още повече тоник. Майстор на питието беше Илия, тайната му се криеше в лимоновия сок и билка, която пазеше в тайна.
– Жорж, тази яхта ни настига – обади се Милорда.
Капитанът извърна глава и видя „Петерсона“, разпънал спинакера, летеше като чайка по вълните. Толкова наклонен, че гикът му опираше във водата. Яхтманката извика: „Наздраве, сахиби“, светкавично смени халса, залягайки на другия борд и изчезна сред вълните.
– Какво беше това чудо? – запита Илия.
– Полска яхта, най-бързата в класа си – отговори капитанът.
– И дамата си я биваше – допълни Милорда, – видяхте ли бедрата й?
Те също смениха халса. Вятърът си бе обърнал посоката, от север на изток, и те виждаха по брега как се вдига пепел. Появиха се първите зайчета, вълните ставаха все по-големи и по-високи; последва щорм. Укриха се в пристанището на Бяла, паркираха до „Петерсона“. Дългоногата красавица я нямаше, само един тъжен старец седеше сам на пирса с кофа риба, чудейки на кого да я продаде. Изкупиха я всичката за радост на рибаря. Илия и Милорда отидоха да си търсят хотел, капитанът по правило остана да спи на яхтата. Изкорми няколко писии за вечеря, останалите прибра в хладилника. Тъкмо привършваше, когато се яви дългоногата.
– Салути алла барка вичина! * – поздрави тя.
– Салути алла кораджоса барка!** – отвърна той и влезе в кубрика да приготвя вечерята. Гледаше я през фелистрина. Тя нави въжетата, измете палубата и започна да пере бельото си. Когато привърши, простря прането си на релинга.
– Каня те на вечеря.
– Очаквах. Аз пък ходих за вино.
– О-о, „Мускат Отонел“, и е студено!
– Единственото, което намерих в хладилника на магазина.
Хапваха на моторния капак, изтегнати в брезентовите шезлонзи и той наблюдаваше кестенявите ѝ коси, спуснати над гърдите ѝ, обагрени в червени нюанси, на фона на залязващото слънце.
Същевременно чувстваше синият ѝ поглед как правеше своята ревизия. След вечерята тя предложи да пият чай.
– Черен или зелен?
– Почакай, аз ще го направя.
Но в кубрика тя се забави и той я запита: „Справяш ли се?”
– Не, не мога да пусна газта.
– Кранът се намира под плота.
Клекна в краката x да го покаже. Гледката не го изненада, само го възбуди. Бикините и съхнеха на релинга.
– В това ли била магията.
Истинската магия се случи зад гърба и. Усети как ръцете му се плъзгат по бедрата и туниката се надига, от гърлото ѝ се отдели лек стон, после като че ли се отвориха райските врати. И колкото повече навлизаше вътре в градината, толкова повече чуваше божествената музика и небесни ангели целуваха гърдите и милваха с криле тялото ѝ. Чая пиха в леглото и той запита:
– Заболя ли те?
– Малко, само в началото…
– Бях толкова възбуден, че…
– Усетих те.
– Случвало ли ти си е друг път?
– Нито с първия ми мъж, нито с втория. Любовниците ми бяха само смотаняци.
– Така ще кажеш.
– А на теб?
Той замълча, загледан в чая си.
– Отговори ми!
– Не обичам неприятностите…Вече имам едно незаконно дете.
– Виж го, виж го, пак се надига палавникът той.
– Усмири го.
Усмиряваха го цяла нощ, накрая тя заспа на корема му…
На сутринта го събудиха приятелите му. Илия правеше кафе, Милода разчистваше масата.
– Това вероятно е за теб – подаде му бележката.
На нея имаше само телефонен номер и кратък текст: „Обади ми се, аз не нося неприятности“. Погледна към морето – „Петерсона“ се отдалечаваше, разтворил всичките си платна…
…Сега отново гледаше морето. Да не бе само това главоболие. Присегна към банката с обезболяващи, погълна цяла шепа.
Болката взе да отминава и засънува лодката си, плаваше сам в морето. Беше ѝ изпратил кратко съобщение: „Ела в Бяла“. Получи светкавичен отговор: „Яхтата ми е на стапел, ще дойда с рейса“. Когато пристигна в залива, тя го чакаше на кея.
– Къде е екипажът ти?
– Илия замина за Щатите, Милорда влезе болница.
– Може ли да взема душ?
– Тъкмо ще направя чаят.
Тя се задържа в банята и той сам изведе яхтата в морето. Когато се яви на палубата, плаваха на миля от брега.
– Какъв е курса? – запита тя.
– Към Емине.
– Обичам Емине, винаги ми е служил за повратна точка към следващия залив – загледана натам, където планината потъваше в морето.
Той я наблюдаваше как се подсушаваше с хавлията и отново се възбуди.
– Дали се виждаме от брега? – запита тя.
– Не, не мисля, достатъчно се отдалечихме.
Захвърли хавлията на палубата и седна в скута му.
– Внимавай да не сбъркаш – предупреди я той, докато тя се наместваше.
– Така ми харесва.
– И на мен.
– Не ти ли убива?
– Кое?
– Задникът ми.
– Задникът ти е разкошен.
Плаваха навътре и навътре, докато брегът изчезна от погледа им…
…Намериха го на сутринта с поглед зареян към морето.
––––––––-
* Салути алла барка вичина! – Поздрави на съседната лодка!
* Салути алла кораджоса барка! – Поздрави на смелата лодка!
Браво Жорка.