За над 120 деца и майки, избягали от войната в Украйна, разградският хотел „Централ“ вече е не просто място подслон, а дом и семейство. Далеч преди най-светлия християнски празник Великден, за тях сърцата си отвориха няколко местни предприемачи, както и добри хора, решили да помогнат с дрешки и обувки, или просто да засвидетелстват морална подкрепа и гостоприемство – с домашно приготвен сладкиш.
С впечатляващ стоицизъм, тези млади жени, спасили децата си от бомбите, се справят с новото си ежедневие на хиляди километри от любимите и близките си. Въпреки всичко преживяно, те намират сили и да се усмихнат, и да благодарят – на всички онези, които им протягат ръка и ги карат да се чувстват у дома си. Някои вече се опитват да говорят по малко и на български, а най-полезен в превода им е 16-годишният Петя от Киев, който го владее почти отлично и то не отсега.
Вече близо два месеца лягаме и ставаме с новините за войната в Украйна, за броя на жертвите от последното денонощие, с поредните шокиращи кадри на разрушени от бомбардировки градове и чакащи по границите опашки от майки с деца. Ден след ден, някак неусетно започваме да привикваме – не с жестокостта на войната, а с черните цифри, които бълва тя.
Всеки път докато гледам новините от Украйна вкъщи, на топло пред телевизора, залъкът ми присяда като помисля колко хора там вече нямат дом, нямат телевизор, нямат залък, нямат семейства, нямат нищо… И ако да следя случващото се от екрана е тежко, два пъти по-тежко ми бе да стоя на живо срещу усмихнатите невинни очи на избягалите от войната деца, на по-големите им каки и батковци, които са наясно какво се случва, но опитват да не показват емоциите си. Срещу майките им, които насред бомбите са ги измъкнали по тъмно от леглата, за да пропътуват сами тях над 1000 километра. Жени, които не знаят каква ще е съдбата на близките им, останали там, и въпреки това имат силата да спират сълзите си, да вярват в добрата развръзка и да са полезни на новото си голямо по-голямо семейство в новото си ежедневие… в хотел „Централ“ в Разград.
Общо 122 украинци, от които 64 деца на възраст от 3 до 16 години, намират подслон там в момента. Толкова поне бяха в петък следобед, но в очакване същата вечер при тях да пристигне още една майка с двете си деца от Мариупол.
В обстановката в хотела ме въведе Петя от Киев – изключително умен и приветлив младеж, който изненадващо за мен проговори на почти перфектен български и пое ролята на преводач. През юни Петя ще навърши 17, в Разград е от около месец заедно с 14-годишния си брат Митя и майка им Елена. С гордост ми споделя, че иска да кандидатства журналистика в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и от година насам учи български език и история, защото ще са му необходими за изпитите. В момента, освен че се обучава онлайн в училището си в Украйна, посещава и някои точно определени часовe в ПГПЧЕ „Екзарх Йосиф“, тъй като иска да подобри нивото, на което владее езика ни и да получи знанията, които са му необходими за кандидатстването. Питам го как са решили да дойдат точно в Разград, а той ми разказва, че дядо му от Одеса е бесарабски българин и имал братовчед тук, което се оказало определящо при избора на локация.
Петя е признателен за отношението, което среща навсякъде и е благодарен за дадената му възможност да тренира любимия си спорт – футбола. В последните пет години бил част от школата на ФК „Спарта“ – Киев, а сега е в тима U16 на ПФК „Лудогорец“ и тренира всеки ден. В петък вече бе в очакване на предстоящия си мач с „Две могили“.
Казва, че в Разград е намерил много приятели – и сред съотборниците си, и сред съучениците в Езиковата гимназия.
За деня, в който са тръгнали за България, е лаконичен. Споделя ми само, че не е видял бомбите, но чул гърмежите. Очите му за кратко се навлажняват, след което плавно сменя темата – 10 часа чакали на границата, два дни пътували дотук със семейната кола. Но това не е нищо, приятелят му, с когото постоянно се чува по телефона, изкарал два дни на границата с Полша.
Междувременно на масата във фоайето на хотела към нас се присъединява брат му и Петя ми го представя. В Киев Митя тренирал плуване и от четири години учел в музикално училище, в клас по китара. Тук рязко е сменил спорта, но пък му харесва – той също ходи на футбол в школата на „Лудогорец“ всеки ден, а два пъти седмично посещава и тренировки по баскетбол на „Вълци – Разград“. Остава верен обаче на музиката, записал се е на уроци в Школата по китара към Центъра за работа с деца. За там си има и компания – връстникът му Дима, който идва от град Южний, Одеска област, също е китарист. От тази седмица двамата вече са и съученици в 8 клас на ППМГ „Акад. Никола Обрешков“, след като успешно са положили изпити. Почти нищо не разбират на български, но нямат проблем с общуването с връстниците си, комуникират на английски език, превежда ми Петя.
Докато си говорим, компанията ни постепенно нараства – на масата вече е майка им Елена, самият Дима и майка му Наташа, която е нещо като неформален лидер и главен организатор на украинската общност в хотела. Погрижила се е за осигуряването и подготовката на всички документи, които сънародниците й трябва да подадат пред различните български служби и институции – миграционни, социални, осигурителни и т.н.
При нас идват още Виктория и Ирина, те са от Одеса. В хотела има и хора от градовете Харков и Николаев, разбирам от събеседниците ми.
„Отношението на всички в Разград към нас е отлично. Интересуват се какво става с роднините ни, задават много въпроси, помагат ни, толкова внимание ни обръщат хората, че на моменти чак ни е неловко“, поема разговора в свои ръце Наташа. Показва ми телефона си и група във вайбър, кръстена „Разград Централ“, която са си създали, за да подобрят организацията и комуникацията помежду си. Отваря ми и снимка на график с дежурства, който са си направили – кои жени днес ще работят в кухнята, кои ще наглеждат децата… Всеки има някакъв ангажимент, дори и по-големите момчета. Те ходят да пазаруват храна заедно с господин Никола, както наричат един от най-големите си благодетели Никола Николов, след това помагат за разтоварването и складирането на продуктите.
Денем по-малките им братчета и сестричета си играят на площадката в градинката отсреща, а ако времето е лошо – в специално оборудваната като детски кът стая в хотела.
Две от жените, пристигнали от Украйна, вече са си намерили и временна работа, разбираме от Наташа. Тя и Елена ми разказват, че за връзка с близките си в Украйна ползват скайп и вайбър, но преди всичко разчитат на криптираното чат приложение „Телеграм“. Пак от неговите канали, които се ползват и от украинското правителство за подаване на информация към гражданите, следят и развоя на войната. Гледат и българските емисии, но не това е основният източник на актуални новини.
„Когато се чуваме с близките си, само се питаме как сме здравословно, но друго не коментираме. Не можем да говорим за местоположението им, за войната, за придвижване, нямат право да ни споделят, това е конфиденциална информация. Звучат ни добре, на сигурно място са. За момента сме спокойни за тях“, казва Елена. Точно в този момент обаче започват да звънят телефоните на Виктория и Ирина. Жените скачат като попарени от масата и бързо се отдалечават, за да отговорят на входящите обаждания по вайбър.
„Казват, че са спокойни, но всеки път като им звъннат телефоните и се стряскат така. Няма как да си спокоен в такава ситуация“, споделя впечатленията си Никола Николов, който слуша разговора ни от съседната маса и се включва в него. Грижата за тях той е приел като своя лична кауза. Разказва, че за идването им в Разград помогнали двама украински депутати с български корени – Иван Плачков, бивш министър на енергетиката в Украйна и съветник на президента Юшченко, както и Антон Кисе, председател на Асоциацията на българите в Украйна, с когото Николов се познава от по-рано. Свързали се и се заели с организацията по придвижването на жените и децата от точка А до точка Б.
Разградският бизнесмен казва, че вече е осигурил транспорт и за връщането им в Украйна, чака само да кажат, че войната е свършила и ще им съдейства да се приберат в родината си.
Макар че той е основен спонсор на настанените в хотела жени и деца, не говори за това, но настоя да споменем всички онези, които са им помогнали, помагат и ще продължат да помагат. Започна от служителите на група „Миграция“ в ОД на МВР-Разград, които само за 3 дни успели да обработят и подготвят документите за временна закрила на украинците. Благодари на Община Разград и на областния управител д-р Деян Димитров, който още в първата седмица след началото на войната събрал всички служби и институции и успял да осигури адекватна реакция. Изключително съдействие оказала и Татяна Костова – директор на Регионална дирекция „Социално подпомагане“ – Разград, която помогнала на жените да си попълнят и подадат или молби за отпускане на еднократна помощ. Почти всички вече дори са получили преводите си.
Осигурена е и здравна грижа за украинците в „Централ“ – към днешна дата всички те си имат и джипи, регистрирани са при д-р Деян Коларов. Разбирайки за пристигането още на първите групи в хотела, личният лекар заявил готовност да ги включи в пациентския си списък.
Сега оставало да бъде отстранен само един проблем – личните регистрационни номера, които украинците са получили при кандидатстването за временна закрила, не фигурират в базата данни, ползвана от докторите.
Задвижена е и процедурата за признаване на имунизациите на по-малките деца, за да могат и те да се запишат като ученици, но в ОУ „Ив. С. Тургенев“.
Не са малко и хората от бизнеса, които под различна форма се включват в покриването на ежедневните нужди на украинците, научаваме от Никола Николов. Сред тях са Адриан и Севда Шишманови, Милен Минчев, Иво Адрианов – Чапата, Ивайло Кирилов, Бойко Обретенов и Ердинч Мехмедов. С тяхна помощ бил разрешен и един неочаквано възникнал дефицит, свързан с набавянето на основните продукти, ползвани в украинската кухня – гречка, позната у нас като елда, и извара. Те буквално се изчерпали в магазинната мрежа в града. Със снабдяването с останалите масово използвани храни като картофи, сланина, сметана, грис и житни култури нямало проблем.
Има и граждани, които помагат с каквото могат, сърцати хора, една жена например редовно прави домашен сладкиш и идва да им го донесе, разказа ни още Никола Николов.
Питам Наташа и Елена имат ли нужда от нещо, да напиша за това във вестника, но те бързат да откажат: „Нямаме никакви трудности. Ако ни трябва нещо, Никола ни помага, много ни помага. Също и Силвия /б.ред.- Силвия Неделчева, управителят на хотела/, която ни посрещна, грижи се за нас, създаде толкова условия“, благодарни са жените.
Всъщност тяхното мини украинско общество, точно заради човечността, която срещат, лека-полека започва да живее с нашите вълнения и да се вписва в градския социум. Напълно се убеждавам в това от последните думи, с които Наташа иска да илюстрира колко добре се чувстват тук: „Ходим активно на мачовете на „Лудогорец“, всички бяхме на стадиона на мача с „Левски“. Много се ядосвам, че преиграли наказателен удар!“.
На излизане от хотела с Петя изчакваме току-що появилата се във фоайето Оксана да събере и изведе още две деца да играят на площадката. Пристигат две момченца – на 6 и на 10 години, и двамата се казват Артьом. Заедно отиваме до люлките, където вече е пълно с украинчета. Оксана ме представя и предупреждава, че ще снимам. Всички майки са съгласни, а едно от децата – 9-годишният Матвей, научавайки, че ще го има във вестника, започва да ми позира като професионален модел…
Благодарих и си тръгнах, с буца на гърлото. С мисълта, че зад стените на хотела са събрани не цифри, а десетки човешки съдби. 122 жени и деца. В нашата област има села с по-малко жители… Само в „Централ“ избягалите от войната са почти колкото населението на Черковна.
На прага на Великден, оставам с вярата, че кошмарът за всички тези хора ще свърши час по-скоро и догодина на най-светлия християнски празник и те ще бъдат с близките си по своите родни места. А ние, вместо са спорим кои са по-виновни за избиването на невинни хора и нарушения световен мир, ще сме станали по-добри и човечни. Готови да помогнем дори и с малко. Като жената, която приготвя домашни сладкиши за Петя, Митя, Дима, Артьом, Матвей, Елена, Наташа, Ирина, Виктория, Оксана и останалите деца и майки от Украйна, на които не научих имената.
Мила КЮЛЮМОВА
