Ренета Стоименова е родена в град Велико Търново. Тя преподава в ПГПЧЕ „Екзарх Йосиф“. Харесва да се обръщат към нея с Рени и е бохем по външност и по душа. Стимулира учениците си да виждат уникалното и различното в света около тях.
Преди да започне работата си в разградската езикова гимназия, Рени е учител в ПГИЧЕ „Митрополит Андрей“ в Търговище. Участва в множество проекти, свързани с образованието и прави първата и единствена до момента пиеса във влак, която я прави известна в цялата страна.
Намира Разград за симпатичен и интересен град и това я мотивира да публикува информация за него в Уикипедия.
Какво е да си един от авторите в най-бързо развиващата се в света енциклопедия? Как решихте да напишете статия точно за Часовниковата кула в Разград?
Мечтая да публикувам подобна статия от около две години. Всичко започна като ходих на едно обучение в остров Корфу в Гърция. Лекторът ни беше споделил за свой проект, посветен на хора на средна възраст без образование. Неговата цел била да ги научи на английски език като „учениците“ му напишат по нещо за селищата, в който живеят. Така те събират информация и снимков материал. Това мен много ме впечатли. Реших да осъществя идеята с мои ученици. За жалост, миналата година не се получи, но събрахме достатъчно материал, за да успеем да публикуваме тази година. Аз съм от Велико Търново – град с невероятна история, но намирам и Разград за много интересен с не по-малко интересно минало. С учениците ми искахме да засегнем обекти, който са типични за този район.
Защо избрахте точно Часовниковата кула?
Имахме доста избори, но се спряхме на Часовниковата кула и джамията „Магбул Ибрахим паша“. За тези уникални археологически паметници в Уикипедия има по десетина реда, а са свързани с невероятни истории и легенди, които си заслужава да бъдат разказани не само на гражданите на Разград, но и на всички туристи, които ще полюбопитстват и ще се отправят към града ни. Такива часовникови кули има в доста български градове. Първата е датирана от 1611 г. в Пловдив. Те всъщност са началото на европеизацията на българската архитектура в пределите на Османската империя. Построяването на часовникова кула в определен български град се свързва с възникването на занаятчийски център в него. С възникването на такава занаятчийска задруга се появява и необходимостта от регулиране на работното време, което е свързано с наличието на часовник, който да отмерва това време. В този смисъл Часовникова кула в Разград е един вид знак за икономическото развитие на града.
Колко време Ви отне публикуването на материала?
Трябваше да спазвам препоръки, които ми бяха зададени и докато одобрят и качат статията официално, мина един месец, но събирането на информация ни отне около година. Започнахме от училищната библиотека. Смея да твърдя, че Езиковата гимназия е една от малкото с все още запазена и функционираща училищна библиотека с много богат книжен фонд. След това се пренесохме в отдел „Краезнание“ на Регионалната библиотека, където получихме изключителна помощ. Наложи се да си поръчваме и книги по интернет. Но това беше един изключително интересен период. Откриването на факти ни мотивираше да се ровим още и още. Кадир, момчето, което се занимава с издирване на информация за джамията, се вдъхнови дотолкова, че се ориентира да кандидатства османистика.
Докато работите в Търговище, участвате в редица европейски проекти, дори сте главен представител на Българската асоциация на преподавателите по английски език в Северна Македония през 2016 г. Кои бяха тези проекти?
Проектите са ми наистина голяма слабост. Започнах още в края на 90-те години, когато всъщност никой не ходеше особено много. Бях се замислила, че аз съм учител по английски език и никога не съм ходила в англоезична държава като Великобритания. Заради кризите, настъпили тогава в нашата страна, беше доста трудно влизането в чужбина. Доста от страните изискваха визи и не беше сигурно дали ще ти дадат такава. Въпреки това аз бях сигурна, че искам да отида и написах едно ръкописно писмо до Британския съвет, в което молех за информация. За мой късмет ми отговориха и ме насочиха към хора, с които мога да се свържа за един проект. И така кандидатствах. Тогава програмата се казваше „Сократ“, а сега е известна като „Еразъм“. Отидохме в Лондон с доста малък бюджет, но си го разпределихме така, че да ни е достатъчен за две седмици. Освен по „Еразъм“ съм работила и по „Коменски“. Организирала съм и сама проект, с помощ на една австрийска организация, която подпомагаше училища в Централна и Югоизточна Европа.
Къде бяха най-вълнуващите места, които посетихте?
Останах най-впечатлена от Тел Авив и Йерусалим в Израел, които нямаха нищо общо с проектите. Много харесвам еврейската култура и може би затова тези дестинации са ми най-вълнуващите.
И като заговорихме за проекти – как се прави театър във влак?
2012 година беше началото на поредицата от проекти за кръжоци. Кръжокът, с който сътворихме пиесата, се наричаше „Успех“. Имах ученик, който твореше, и то на английски, и така реших да направя театрална постановката на английски. Попитах колегите за нестандартно място, на което бихме могли да изиграем пиесата, и едната на шега ми предложи влак. Аз обаче приех сериозно това предложение и се захванах с осъществяването му. Решихме, че ще е експресът Варна-София, който спира и на жп гара Търговище. Наложи се да водя преговори с БДЖ – София, да сключим договор. Ръководството на железниците беше много ентусиазирано от идеята – разлепиха плакати във влаковете, пуснаха обява и в сайта. Така че, когато се качихме на влака, бяхме посрещнати и от няколко журналистически екипа от телевизии и вестници. Влаковата композиция беше от три вагона, без купета. Така че играхме пиесата три пъти – във всеки вагон. И тъй като пиесата беше на английски език, раздавахме и флаери с превод за пътниците. На гара Мездра обаче се качи още един журналист, който също искаше да пише за нас, но беше закъснял за представленията. За него се наложи да изиграем пиесата още веднъж във вагон-ресторанта.
Какви бяха отзивите?
О, станахме известни! Писаха за нас по вестниците, даваха ни по телевизията, получихме и награди. Но това, което остана като най-голямата награда, е, че Денислав, момчето, което написа пиесата, сега е драматург и е в ръководството на театъра в Търговище.
Защо държите учениците Ви да се обръщат към Вас с Рени.
Докато бях в Англия, забелязах, че учениците говорят на преподавателите си с малко име. Това доста ми допадна. Може да се каже, че го приех като едно предизвикателство и казах на децата да се обръщат към мен с Рени.
Как насърчавате учениците си да учат?
Като за начало учениците трябва да харесват учителя срещу тях и, разбира се, да им е забавно с него. Така те ще придобият интерес към това, което той им преподава. Аз се опитвам да предизвиквам интереса в тях като не предоставям материала по стандартния сух начин, а гледам да използвам по-нетрадиционни подходи.
Какво Ви стимулира да продължавате напред с работата си?
Огромното ми любопитство към света.
Надежда ЦАНОВА
ученичка в ПГПЧЕ „Екзарх Йосиф“
