Столицата ни посрещна мъглива и неприветлива, обляна от декемврийския дъжд. Пихме кафе на гарата, Жовакера завъртя няколко телефона и се пръснахме всеки по свои дела. Цял ден сновях между министерството и управлението, защитавайки щата на отдела. Едва ми остана време за кулинарния магазин и килограм портокали за домочадието, преди срещата ни пред вегетарианския. Вечеряхме боб със зеле и се отправихме към клуба на писателите. Имал среща с кръстника си. На входа ни посрещна церберът:
– Вие накъде? – явно ни бе взел за провинциални плебеи, гледайки мрежата ми с портокали.
– При Богдан Глогински – обясни му Жовакера.
– Очаква ви в ресторанта – набързо смени тона портиерът.
Пресякохме фоайето, спуснахме се по стръмните стълбища, за да се озовем в ресторанта. Там ни помаха грубоват, червендалест мъж на преклонна възраст. Седеше сам на масата срещу бутилка газирана вода. Заведението беше леко притъмнено и някак неестествено се лееше „Рапсодия в синьо“ изпълнявана от възрастен пианист и млада цигуларка. Гершуин звучеше, тихо, деликатно, като фон на водените разговори. Само цигулката извисяваше тон в нежни вариации, любовно притисната от ръцете на цигуларката.
– Вечеряли ли сте? – запита ни Глогински.
– Току-що! – отговорихме и двамата в един глас.
– Мишо, имаш ли някакво свястно вино? – обърна се към сервитьора.
– Мелнишки мавруд, реколта осемдесет и шеста.
– Чудесно, донеси и от моето мезе с повечко хрян и оцет.
– Какво прави баща ти? Ходи ли на лов?
– Остаря вече, не вижда добре – отвърна Жовакера.
– Страхотен стрелец беше. Говори ли ти е за „Голо бърдо“, за „Равна дъбрава“.
– Не, старецът не обича говори за войната.
– Беше есента на четиридесет и четвърта – започна разказа си Глогински. – Разградският деветнадесети полк трябваше да спре настъплението на немците на север. През нощта нашият взвод бе изпратен в тила на врага, а на сутринта битката започна с артилерийска подготовка. Оръдията ни обстрелваше обоза им. Представете си паниката: камиони, каруци и коне да хвърчат из въздуха. Тогава се включихме и ние. Стреляхме наред по всичко, което се движи. Противникът светкавично ни отвърна на огъня. Пръв падна командирът, посечен от картечницата. Панде Македончето се опита да я спре с бомба, тъкмо се надигна да хвърли лимонката, но бе улучен в гърдите, и тя изтрещя в ръката му, направи го на парчета. Последва го Каназирчето, Слави Художника умря в ръце ми, докато се мъчих да го скрия зад камъка, до който лежах, страхувайки да помръдна. Тогава баща ти се примери и „Гатлинга“ замлъкна. „Палете тревата!“ – разпореди се той. Духана от южния вятър, тя бързо се разгоря, образувайки димна завеса. „Отстъпвайте, отстъпвайте!“ – крещеше той с изкривено от ярост лице и изправил се в пълен ръст, стреляше по противника. Поваляше наред всеки, който се появеше на мерника му. Ние тичахме през глава към гората, а той продължаваше да стреля пълнител след пълнител, прикривайки ни и отстъпвайки назад. Настигна ни в дърветата. „Мамка му, мамка му, момчетата останаха там! Всички са мъртви! – по лицето му се стичаха сълзи. Спогледахме се – от взвода бяхме останали петима. Такъв беше баща ти!…
– Шкембето е прекрасно – споделих аз, колкото да кажа нещо.
– Най-доброто в целия град – каза Глогински. – Слагайте му повече хрян и оцет.
Поръчахме втора и трета бутилка вино. Полупияни напуснахме заведението.
– Имате ли къде да спите? – запита ни Богдан.
– Все още поддържам студентската квартира – отвърна Жовакера.
Разделихме се на трамвая. Той хвана тройката, ние осмицата. Пътувахме дълго, отдалечавайки се от центъра. Имах чувството, че навлизаме в джендема. Слязохме на спирка „Одеон“. Декемврийският дъжд се бе превърнал в сняг, сипеше се на едри парцали и влюбена двойка, интимно прегърната, крачеше под своя чадър. Влюбените ни изгледаха с любопитство, когато ни спряха двамата бабаити.
– Вие накъде? – запита ни по-здравият.
– Нататък – отвърна му Жовакерът.
– Ще ви струва пет лева.
– Тогава ще се върнем назад.
– Назад е десeтка. Не разбра ли, улицата е наша.
Тогава блесна нож в ръцете на дългия. Заобикаляше ни отзад. Жовакера го погледна през рамото си, направи нещо като шпагат и стовари крака си в корема му. Оня се прегъна на две и изтърва ножа. В следващата секунда замахна срещу якия. Юмрукът му попадна в челюстта и той се срина на земята. В това време дотичаха влюбените. Госпожицата налагаше дългия със своя чадър, а младежът сипеше ритници по здравеняка. Престана чак когато той безжизнен се опъна в снега. Наведе се над него и извади от джоба му шепа банкноти.
– Вземи ги всичките – обади се Жовакера.
– Не, ще взема само една, другите не са мои.
В това време светнаха дворните лампи на съседните къщи, вдигна с се шум, наизлизаха любопитни. Когато пристигнаха ченгетата, дългият все още повръщаше. „Стари познати – констатираха те – кой ги подреди така?“…
– Ние! – отвърнаха гордо влюбените.
Двамата се изнизахме от тълпата и го запитах:
– Как се казва този удар с крак?
– Уширо – кратко ми отвърна той, явно не му се говореше.
Крачехме в мокрия сняг, а аз разсъждавах над това колко си приличат героите…
Георги ХАДЖЕВ
