Радиожурналистът Петър Пунчев – за първите години на частните медии, за Разград и приятелството с Бонка Цакова

Петър Пунчев е български радиожурналист, съосновател на първата частна електронна медия в България – радио „FM+“. Роден е във Велинград, учи във френския лицей в Дамаск, Сирия, където работи майка му, във френската гимназия в София и завършва с отличие журналистика в Московския държавен университет „Ломоносов“. След което преминава редица обучения по съвременно радио в САЩ, Франция, Великобритания… Дългогодишен радиоводещ и репортер, съосновател на Нощния блок на Програма „Хоризонт“ на БНР. През 2007 година приема предложението на голяма ирландска медийна компания да оглави бизнеса й в Украйна. Две години по-късно вече е управляващ директор на „Радио 3“ в Белград, Сърбия. Съосновател и пожизнен почетен член е на Сръбската радиоасоциация – RAB Srbija. Автор е на книгите „Първите седем: частното радио в България“ от 1997 година и „Вие сте тук“ от 2018 година. През 2013 година получава наградата на Министерството на културата „За принос в българската култура“.

Каква е историята, която стои зад запознанството Ви с Бонка Цакова, чиято книга „Леканощници и други истории“ съставихте и представихте миналата седмица в Разград?

С Бонка се бяхме сприятелили покрай фейсбук. Идвах тук от време на време на мачове на „Лудогорец“, макар че съм болен цесекар – карахме се с Бонка. Тя много пишеше на тема „Лудогорец“ и винаги беше ревностна и страстна в съжденията и много нападаше ЦСКА, защото е основен конкурент и някой път беше доста обидна, тя имаше доста остър език. Така тръгна в началото – имаше спорове, но аз не съм от тия, дето не признават другите. Казвам ѝ, още бяхме на Вие: госпожо Цакова, можете ли да ми вземете билет за идната сряда, че ще играете с, не помня вече кого – европейски отбор. Заведе ме в „Озеленяването“, започнахме да си говорим и видях, че става дума за един изключително интелигентен, смислен, дълбок човек, който има много какво да каже. Започнах да й чета нещата, тя – моите, да коментираме един на друг публикации във фейсбук и забелязах, че тя има готови разкази. Казах ѝ: „Събирай книга, ще ти помогна да я издадем!“. Тя упорстваше, че не са толкова добри. Минаха 4-5 години и в един момент, когато я покоси ковидът, докторът ми се обади и ми каза, че е много зле. Бях шокиран, защото се видяхме месец преди това тук на мач. Когато почина, ми се обади семейството ѝ да ми каже: „Много Ви уважаваше, но ни беше казала, че един ден, когато нея няма да я има, би било добре да издадем книгата, бихте ли се захванали?“. Аз казах, че за мен е чест и удоволствие. В рамките на четири месеца събрах, избрах, подредих, редактирах, оформихме книгата и я отпечатахме в края на миналата седмица. Един жест към нея, към семейството ѝ и най-вече към таланта на един човек, който не се е занимавал професионално с литература, а е изграден литератор, писател в един неголям град в България. Такива хора обикновено остават в сянка и никой не ги открива до края на живота им. А тук тя беше открита, защото имаше много голям интерес към нейните писания във фейсбук и особено към тези „Леканощници“, които са в основата на книгата. Тя вече беше създала име и ние останалите – читателите, ѝ дължахме тази книга на хартия. Яд ме е, че Бонка трябваше да я пипне, да я види. Трябваше да стане приживе! Хубаво е, защото остава за близките, за роднините и за града. Това е едно добро дело!

Творчеството, събрано в книгата „Леканощници и други истории“, е плод на фейсбук публикации. До каква степен социалните мрежи днес са фактор на полето на литературата?

Може смело да се каже, че без социалните мрежи тази книга нямаше да съществува. И това не е единствен пример – спомням си един шведски писател с книгата „100-годишния старец, който скочи от прозореца и изчезна“. Тя е изцяло написана във фейсбук, приятели му казали да я издаде. Това е вече много точен индикатор за литературния пазар – дали има интерес към това, което си създал, или не. По-рано нямаше как. Идва човек с книга, издателството на кантар мери. Сега се знае, вижда се кой има интерес и кой няма. От тази гледна точка, разбира се, че социалните мрежи са изключително важни, да не кажа решаващи.

Това ли е причината да издадете книгата на Бонка Цакова – интересът, който предизвика? Защо се захванахте с това, какво означава за Вас?

За мен Бонка означаваше едно явление, един от тези бисери, които има не само в Разград. Защото претенцията по принцип е, че София, Пловдив, Варна – това са големите градове, там са интелектуалците. Не е вярно! В страната има сигурно стотици хиляди хора, които също като Бонка пишат прекрасни неща и трябва да оставят литературна следа. Това ми беше целта – да покажа, че един човек, който работи в „Озеленяването“ в Разград, може да направи една прекрасна, четивна книга с литературни достойнства. Много беше интересно, защото когато човек пише във фейсбук, има една известна небрежност в текста – не го изпипваш чак дотам. Пред мен като редактор, съставител на книгата, стоеше въпросът до каква степен, а аз съм доста педантичен, когато става дума за стил и литература изобщо, да влияя на този текст. Той е коригиран много малко, но промените не са съществени, защото исках да запазя стила на интернета. Мисля, че от това книгата печели, защото наистина остава такава, каквато е била, когато се е родила. Спазили сме нормите – да се избегнат повторения на думи, на една много разумна граница сме, където книгата диша свободно – така, както Бонка я е създала.

Вие сте съосновател на първото частно радио у нас – „FM+“ и автор на книгата „Първите седем: Частното радио в България“. Разкажете малко повече за началните стъпки, с какво ще запомните това време?

Тогава ми беше много лесно, защото всичко се създаваше в момента и книгата я изпях на един дъх и то с размах, лекота и чувство за хумор. Разказвам за време, което остана и част от историята. Да се роди едно частно радио – не е леко явление, ние направихме чудеса и всъщност описах буквално първите седем – най-вече двете години преди създаването и пет години от създаването нататък. Книгата много трудно се намира, Бонка беше един от хората, на които последно намерих една бройка – даже от интернет ли я купих и й я подарих… Разбира се, много отдавна беше, животът много се промени оттогава, радиото се промени като такова. Самият аз вече не съм толкова на тази вълна, защото след като работих в България тези 15 първи години на радиото, след това работих в Украйна, в Сърбия, управлявах големи национални мрежи и това ми очерта кариера, която приключи преди десетина години. Сега, теоретично погледнато, съм един пенсионер, който обаче, ето – прави такива книги. Много пътувам, половината време живея с моята съпруга в Германия, другата прекарвам тук, виждам се с приятели. Издаването на тази книга беше ангажимент, може да последва и друг…

Означава ли това да очакваме следващото Ваше творчество?

Аз издадох моята книга на живота – „Вие сте тук“. Представянето ѝ в Разград преди три години мина много успешно. Засега не смятам да пиша, защото разпространението на книги е много голям проблем.

Ентусиазмът и идеализмът ли бяха водещи двигатели през първите години, когато медиите излизат на свободния пазар?

Определено, да, абсолютно! Това беше моя мечта, която се зароди още преди края на социализма, когато не беше възможно това да се направи. През 1988 година имаше партийни решения, с които на теория се отваряше свобода за създаване на неформални сдружения, частни, независими медии. Но всичко това още не съществуваше, само се създаваше теоретична възможност. И още тогава си казах, че искам да правя частно радио, нищо друго! Казаха ми: „Как частно радио?! Никой няма да ти даде!“. Две години и половина променяхме законите на страната, Конституцията даже в началото, защото социалистическата не разрешаваше частни радиа. Преборихме се и през 1992 година, три години след промените, стартирахме първото частно радио. Наистина до голяма степен беше дело на ентусиасти, приятели, хора от Националното радио.

Кои бяха основните пречки, проблеми в началото?

Първото и основно нещо – нямахме пари, нямахме и техника. Затова всеки си домъкна от вкъщи някакви неща – например пулта, който смесва, беше на група „Щурците“. Петър Гюзелев ни го даде, който ние постепенно изплатихме – нямахме пари да ги купим наведнъж. Един микрофон взехме назаем от колежка от телевизията, ние си донесохме компактдиск плеъри. Сега това звучи остаряло, а тогава бяха току-що появили се, нямаше ги много. Първият, който взехме от ЦУМ, беше 1150 лева, а заплатите тогава бяха около 350 лева. Все едно днес си купуваш кола. Занесохме ги в студиото и така започнахме – пари нямаше, техника нямаше, опит нямахме…

Как тогава се създава подобен проект?

В крачка, с много настойчивост. След това се появиха чуждестранни партньори, имахме кандидати от няколко държави, избрахме англичаните и много добре направихме – безспорно най-големите професионалисти. Оттам вече научихме всички тънкости на занаята. От втората година нещата започнаха да се канализират. Първата година беше най-тежка – нямаше рекламен пазар, никой не вземаше насериозно мисълта, че рекламата може да има някакъв ефект. Хората не вярваха, че радиото се издържаше от реклама – и то доста добре! Славни времена бяха…

Слушате ли днес радио „FM+“? Какви мисли, усещания предизвиква?

Слушам, да. Вече съм по-безгрижен. „FM+“ продължава да ми е любимо, не се е чак толкова променило. Слушам си го с удоволствие, още повече – някои от хората, които работиха с мен, още са там. Така че – на мен ми е приятно да го слушам. Е, критично го слушам, ама от друга страна – тъй като нямам отговорност вече за него, някак си го възприемам като едно удоволствие, каквото всъщност радиото е. Това е машина за удоволствие и за информиране – нищо повече от това.

Вие сте сред съоснователите и на „Нощен Хоризонт“. Какви спомени пазите?

Това беше другото хубаво нещо в живота ми. То предхождаше частното радио. Беше това първо стъпало, което продължи 7-8 години, на което човек трябваше да стъпи, за да може да усети вкуса на радиото, страст към това да прави радио и вече частното беше логичното продължение на това, което бяхме усвоили в „Нощен Хоризонт“. Беше едно интимно предаване, което хората много обичаха и много бързо станахме известни. Бяхме сравнително доста свободни, почти не говорехме за политика, разбира се. Говорихме много за култура, за личните отношения, за любов.. Точно това им харесваше на хората – че нощем не ги занимаваме с ежедневните проблеми, доставяше им удоволствие. Тогава беше уникално, сега вече конкуренцията е голяма.

Как оценявате журналистиката днес?

Всяко време си има своите изисквания. Разбира се, че имам своите критични бележки. Първоначално съм човек, който умее „да намира махна“, дето викаше баба ми – кусури. Но пък смятам, че всеки от колегите си върши работата дотолкова, доколкото честта и професионализмът го позволяват.

Има ли ги все още днес?

Разбира се, че ги има! Може би невинаги и не навсякъде, но ги има определено! Всеки си върши работата в рамките на своите разбирания, възможности и морал. Публиката е тази, която трябва да съди и обикновено го прави. Две мнения няма – професията беше по-уважавана и по-достойна. Имаше повече ограничения и това ни караше да бъдем по-будни и по-взискателни към себе си. Сега при пълна свобода веднага си проличава кой може, кой не може, кой е по-малко и повече мислещ, кой има дълбочина и кой – няма. Но пак казвам – пазарът е голям, широк, свободен всеки да се изявява и публиката да избира.

Има ли нещо, за което съжалявате, връщайки лентата назад?

Имах едно желание, което не се сбъдна. Не беше непреодолимо голямо, но беше желание да стана генерален директор на Българското национално радио, за да мога целия този огромен световен опит, който имам, да го пренеса в БНР. Не можах да победя на единствения конкурс, на който се явих. Общото мнение беше, че това е най-сериозната кандидатура, но не можа да се състои. И там някъде вероятно има известна доза неудоволствие от това, че не можах да приложа опита, който имах и сам по себе си е уникален – работа в много държави, на частно и държавно, с всички сфери – от ефира до търговската, управленската дейност. Можеше да бъде полезен на българското обществено радио.

Казахте, че сте работили в Украйна, където сега се води война. Днес ставащото в страната се превърна в синоним на варварство…

Всеки ден съм в телефонни разговори. Приютихме в Германия част от нашите приятели, чакаме още двама души. Помагаме им да се установят. Хубавото е, че Германия е изключително организирана. Друга част от познатите ни отиват в Канада. Говорим си и с обсадените в Киев. Жената, която гледаше малката ми дъщеря, се крие от обстрелите в подземията и в метрото. Емоционално съм много натоварен. Имам и две приятелски семейства в Русия, които изпитват дълбок срам от това, което се случва и които се чувстват затворници, не могат да излязат никъде. Изключителна идиотщина, нямам друга дума! Не ми се вярва! Това е едно безумие, което трябва да свърши!

Десислава СТЕФАНОВА