Теменуга ИВАНОВА: Млади хора, участвайте в конкурса на името на моя дядо Григор Попов!

Теменуга Ангелова Иванова е родена в Разград в семейството на Николинка Николаева и Ангел Григоров Попов – внук на Станка и Никола Икономови. Завършва гимназия в родния град и започва работа в Завода за антибиотици. По-късно записва задочно биология и химия в Биологическия факултет на Софийския университет.

Работи в цехове като апаратчик и лаборантка, а докато учи – в Базата за развитие и внедряване, която по-късно прераства в Институт по антибиотици. След като завършва висшето си образование, започва работа като микробиолог, включвайки се в разработка на технологии за получаване на антибиотици. Това е процес на уточняване на лабораторните условия, при които най-важното е съхранението на щам-продуцентите на антибиотиците, запазването и повишаването на продуктивността им, отработването на методи за подготовката на посевен материал и успешно провеждане на технологичния процес в производството. За него са необходими усилията на колективи от специалисти и на всяко ниво се разчита на добре свършена работа от всеки един участник.

Теменуга Иванова участва в подобряване, адаптиране и внедряване на технологии за получаване на еритромицин, тетрациклин, тилозини и пеницилин. Стреми се към повишаване на познанията си, взема изпит за научен сътрудник и по английски език след проведен курс. Участва с публикации в два Конгреса по микробиология и конференции по антибиотици. Пенсионира се през 1999 г.

Има две дъщери, внук и две внучки. Съпругът й е починал.

Какво е чувството да си потомка на такъв бележит род?

Дълго време не съм се замисляла. У дома вниманието беше насочено към предците – да знаем какво са сторили. Това може да е повод за гордост, но според мен човек може да се гордее само с това, което той е направил.

С какво би искала да запомним твоя прадядо Никола Икономов?

Разградчани трябва да запомнят Никола Икономов с това, което е направил за града ни. Въвеждането на новите способи на обучение – взаимоучителният метод, а по-късно и класното училище. Но не трябва да забравяме и написването на книгата „Земеделие” – тази негова творба го прави родоначалник на земеделската книжнина в България.

Защо все още е известен с прозвището Жеравненеца? Все пак по-голямата част от живота му е преминала в Разград.

Така се е подписал на заглавната страница на книгата „Земеделие“, за да покаже уважението си към мястото, където живее тогава. Накрая на предисловието се подписва като Делиорманский.

Според теб прабаба ти би ли могла да служи за пример на съвременните жени, които предпочитат кариера пред семейство и деца?

Прабаба ми не е мислила за работата си по този начин. Докато може, тя е била учителка и се е грижила и за децата си, без да приема това, което прави за „кариера“. Когато семейството е в Русе, където престоява 5 години, се ражда шестото дете, а тя все още работи. Има писмени доказателства за това. Не трябва да забравяме, че всички улеснения, които имаме сега в домакинството, тогава не съществуват. Предполагам, че взаимопомощта в семейството е главното – по-големите деца поемат част от работата и така се справят всички заедно. Според това което знаем, допуска се че литературната и преводаческата дейност са се случвали когато е още млада.

Какво ще кажеш за споровете за това коя е първата българска поетеса – Станка Николица или Елена Мутева?

Тези спорове е по-добре да оставим на специалистите. Но според мен такова противопоставяне е неуместно – в изкуството всеки автор допринася с нещо по свой неповторим начин и всеки е еднакво важен. Това ражда разнообразието, което е смисълът на живота и на изкуството. А сигурно е имало и други като Станка и Елена, но изявили таланта си по друг начин – в многото песни, приказки, предания, с които е богат фолклорът ни. Трябва обаче да отбележим, че първото отпечатано стихотворение е на Станка Николица Спасо-Еленина.

С какво Станка Николица се утвърждава като прогресивна жена?

Прогресивността на Станка Николица се изразява в пречупването, отхвърлянето на неща, считани за неизменни, веднъж завинаги дадени, каквото е назоваването на жените – до тогава след собственото ти име следва името на съпруга и толкоз. Загубваш връзка със семейството от което идваш и постепенно се превръщаш в нещо като придатък на съпруга си, нямаш собствена идентичност. Затова към своето и името на съпруга, тя прибавя тези на родителите си – Спас и Елена и се получава несрещаното дотогава име. А и това, че още от малка тя не се примирява да остане неграмотна като останалите момичета и жени. И най-вече защото възприема прогресивните идеи на сръбския автор Досидей Обрадович. Станка не се задоволява само тя да знае, че жената с нищо не е по-различна от мъжа, има същите възможности и е готова да сподели тези схващания с другите жени. Става свидетел на навлизането на електричеството в бита. Тази новост не я смущава, видяла е как средствата за осветление се сменят. Според нея „…хората са все едни и същи, с каквато и светлина да ги осветяват … само дано не се покварява тяхната душа!“. Дали е прозряла до какво е възможно да доведе бързият технически прогрес? Не знаем. Но дали не са пророчески тези думи? Станка ги произнася в залеза на живота си, когато е натрупала опит и мъдрост и е разбрала колко крехка и уязвима е човешката душа.

А сега да насочим вниманието си към дядо ти Григор Попов, на чието име има и журналистически конкурс. Като какъв журналист можем да го определим?

За съжаление не познавам дядо си отблизо, починал е когато съм била на една година. Но със сигурност той е непоколебим – когато споделя с приятели, че смята да започне издаване на вестник, всички го убеждават, че това е много трудно и надали ще успее. И макар че няма и всичките пари, които са му необходими, все пак идва в Разград, намира останалите средства от познат и първият брой излиза. През целия му живот безпаричието го съпровожда, но вестникът винаги излиза, дори когато парите не стигат за най-необходимото за семейството. Той е последователен, вестник „Разградско слово” излиза в продължение на 22 години. И до 1944 година той е най-дълго издаваният провинциален вестник. Рекордът оттогава счупва достойният му наследник – разградският вестник „Екип 7“.

С какво дядо ти е уникален и запомнящ се?

Григор Попов или Гришата – името, с което го познава цялата журналистическа гилдия тогава, е интересна личност. Особен е с интереса си към доста занимания. Изявява се като актьор, участва в театралните трупи на Матей Икономов и Стоян и Роза Попови. Връщайки се в Разград, образува самодейна трупа, наречена „Театрална дружинка“, в която е актьор и режисьор. Два пъти влиза с чети в Македония, заедно с Яворов и Гоце Делчев. Сътрудничи на хумористичните вестници „Смях“ и „Барабан“. Винаги е в крак със случващото се в Разград и страната и го оповестява от страниците на вестника.

Разкажи ни нещо повече за сина на Григор Попов – твоя баща Ангел Попов. Той беше ли наследил нещо от него?

Баща ми Ангел Попов беше наследил много и то не само от баща си, но и от баба си и дядо си. Той беше упорит и последователен, отговорен, с чувство за дълг, умееше да убеждава, а делото на семейство Икономови беше приел за мисията на живота си. Ако не беше той, нямаше да се знае нищо за тях, нямаше да ги има къщата – музей, поетичните празници, посветени на Станка Спасо – Еленина, нищо за тях, с което Разград да може да се гордее.

От дядо ми беше наследил дори и прозвището Гришата. Независимо че се казваше Ангел, а брат му Тодор, и на двамата им викаха Гриша – толкова беше популярен дядо ми.

Какво мислиш за националния ученически журналистически конкурс на името на Григор Попов, организиран от Община Разград и ЦУТНТ?

Идеята за провеждането на този конкурс е прекрасна – това е начинът младите да се научат да пишат, да се върнат назад, да се запознаят с миналото, с живелите преди нас.

Темата на конкурса „Светът под лупа“ ще допринесе за разширяване на кръгозора им, ще започнат да обичат хората, природата, да проявяват разбиране и благородство, да станат добри и пълноценни граждани. Радостен е фактът, че тази година е десетото издание, а и това че конкурсът е със статут на национален прави чест на организаторите. Целенасочено и упорито, без нищо да ги откаже, организатори и участници, година след година, успяват да се представят като достойни последователи на Григор Попов. Би било много хубаво и други младежи да се включат – ще се обогатят, а и ще им бъде приятно да са съпричастни с тази хубава инициатива. Пожелавам много здраве и успехи на всички организатори и участници, а конкурсът да стане със статут на международен – много българчета извън България с радост биха се включили в подобно начинание. И отправям своя призив: Млади хора, участвайте в конкурса на името на моя дядо – Григор Попов, правете качествена журналистика като него, бъдете достойни негови продължители като журналистите от разградския вестник!

Веселина ЙОТОВА