Разград и неговите „образцови хора“ навремето

Водена от крилатия израз „Ситни, дребни като камилчета“, подбрах някои дребни наглед отрицателни прояви от старите вестници. Те говорят за всекидневието на разградчани, за живота на града. И тези факти не са дребнотемие на вестниците. Защото за тях всичко е важно, всичко е „камилче“.

Този крилат израз се приема за народно творчество. Всъщност това е било рубрика във вестник „Народно земеделско знаме“ – официоз на БЗНС-Никола Петков, под която поетът, писател, политик и редактор на вестника Трифон Кунев е печатал редица фейлетони. В тях той е защитавал основните демократични свободи в противовес на опитите за налагане на диктатура и тоталитарен режим в България в края на 40-те години на миналия век. През 1946 г. той е издал част от фейлетоните под същото заглавие в книга. Трифон Кунев е бил преследван от властта, бил е в затвора, интерниран е бил в последните години на живота си. Произведенията му са били инкриминирани до средата на 90-те години на XX век.

Но нека се върнем към дребните наглед факти от всекидневието в Разград. Подбраните материали са подредени по хронологичен ред. Когато има по-късни публикации по същия проблем, те са включени при тези от по-ранни години.

За бесни кучета, които застрашавали цяла махала, пише вестник „Белий Лом“ през 1892 г. По-късно „бодливи добитъци“ произвели олелии и диви писъци сред децата по улиците. Една бодлива крава даже промушила под окото 5-6-годишно дете.

Вестник „Разградско слово“ съобщава за бяс по кучетата и през 1922 г. Ухапани били повече от 20 души. Между тях бил и училищният инспектор Пеню Михайлов, който бил ухапан от собственото си куче. Общинската санитарна власт започнала да отравя безстопанствените кучета.

Днес често пишем за телефонни измамници, които лъжат или заплашват възрастните хора и ги карат да им оставят пари на различни места. Нищо ново под слънцето! Имало и подобен опит за изнудване, за който разказва подробно „Разградско слово“ през 1927 г. Богатият навремето разградчанин Недко Катранджиев получил четири анонимни писма, в които непознато лице изисквало той да остави непременно на определено място пред къщата си 100 хиляди лева. Иначе той трябвало да очаква „смърт или опожаряване на снопите му“. Полицейската власт взела мерки и в определения ден през нощта поставени стражари заловили изнудвача, който търсел „оставените“ пари на определеното място. Може би пък заради добрата работа на полицията бай Недко решава малко по-късно да завещае цялото си имущество на читалище „Развитие“ – много имоти, инвентар, къщи, фирмени вземания и 680 декара земя. След 9 септември 1944 г. всичко е загубено, няма и следа днес от завещаните земи и имоти, никой не ги е потърсил при реституцията. Само от рентите днес читалището можеше да бъде в отлично финансово състояние, но това е тема за друга публикация…

В улицата, която водела към Окръжния съд, постоянно се нарушавала обществената тишина с пеене на дуети, квартети, на откъслеци от оперетки, придружено с акомпанимента на кучешко виене. Това четем във вестник „Правда“ от 1899 г. Обръща се внимание на полицията да вземе мерки, за да не се смущавали съдиите и адвокатите при разглеждането на дела.

Гражданин пише писмо до „Разградско слово“ през 1930 г., че нощем „романтично настроени момчета“ с флейти, китари и т.н., редовно пеели романси и други „трогателни куплети“ пред прозорците на „спящи феи“ – негови съседки. Гражданинът моли полицията да прогонела тия „котараци“, които нарушавали нощната тишина.

Ученици от гимназията били заловени да крадат галоши от магазините в града, за да ги продават. На този факт обръща внимание вестник „Гражданско съзнание“ през 1908 г. Били откраднати около 20 чифта. Крадците били заловени и осъдени на по 20 дни затвор условно.

Вестник „Синьо знаме“ моли през 1912 г. директорите на мъжката гимназия и на прогимназията да внушат на учениците си, че е престъпно да вземат от масите в читалището книги и вестници. „Отвратително е, че ученици са паднали до положението на крадци…“ – отбелязва вестникът.

„Негодяи“ е наречена информацията във вестник „Гражданско съзнание“ през 1914 г. Така можело да бъдат назовани онези четци, които си позволявали да откъсват цели коли и отделни листове от списанията в читалищната библиотека, да задигат систематично списания и книги от читалнята. През 1923 г. „Разградско слово“ също пише, че неизвестни четци вземали броеве от най-добрите списания в библиотеката, без да ги връщат.

„Обир на църквата „Св.Николай“ – бие тревога вестник „Разградски новини“ през 1906 г. Неизвестни крадци се промъкнали през прозорец в Божия храм, разбили касата и задигнали 1600 лв. Апелира се полицията и следствената власт да употребят всичката си вещина, за да открият крадците.

Третите „Разградски новини“ обръщат внимание през 1927 г. на това, че значителен брой пакостници, между които и възрастни мъже – декласирани елементи, били предприели нашествие към узрелите череши в лозята. „Колко сме далеч още от порядките на Запад, където никой не смее да вземе дори паднал плод от овошки, насадени край шосетата“ – заключава вестникът.

„Разградско слово“ маркира в хроника през 1936 г. за кражба чрeз взлом в склада за спиртни напитки на Григор Ив.Ракъджиев. Полицията направила дактилоскопско изследване и още на следващия ден заловила крадеца – бивш работник в същия склад.

Има и опит за изнудване, за който разказва подробно „Разградско слово“ през 1927 г. Известният богат разградчанин Недко Катранджиев получил четири анонимни писма, в които непознато лице изисквало бай Недко да остави непременно на определено място пред къщата си 100 хиляди лева. Иначе той трябвало да очаква „смърт или опожаряване на снопите му“. Полицейската власт взела мерки и в определения ден през нощта поставени стражари заловили изнудвача, който търсел „оставените“ пари на определеното място.

„Пишат ни от града, че полицейският пристав често посещавал една къщичка в Ени махле, на която ступанката знаела да врачува, гледа на карти и която… и пр., и пр.“ – съобщава „Правда“ през 1899 г. Вестникът обръща внимание на началството на този полицейски служител да се заинтересува какво прави той в тая къщичка и какви връзки има със стопанката й, та кисне часове при нея.

„Гражданско съзнание“ пита през 1908 г. околийския началник знае ли, че хотел „България“ в града се е превърнал в публичен дом и мисли да вземе мерки за премахването на разврата в хотела. Това било обязаност на полицейските органи и вестникът щял да следи какво ще направят те.

През 1922 г. „Разградско слово“ повдига въпроса за проституцията в града, която вземала широки размери. Едни се отдавали на порока от мизерия, други от охолство и за удоволствие. Вестникът предупреждава, че ако последните не се опомнят, ще изнесе на показ деянията им.

От известно време в градско-общинското управление царувала навред безконтролност, като че ли то в ръцете на служащите при него е станало средство само за личното им обогатяване. И се посочват примери. Това може да се прочете във вестник „Преглед“ от 1902 г.

Нещо подобно има и в „Разградско слово“ от 1926 г. Много от чиновниците в държавните и други учреждения се държали съвършено непристойно, почти арогантно с посетителите. Обикновени явления били грубият тон, постоянното разтакаване, „бакшишчетата“ и т.н. Вестникът пише: „Тия приятели трябва веднъж завинаги да разберат, че са поставени в учрежденията не като самовластници, а за услуга…“ и предупреждава, че ако не се промени положението, ще изнесе имената на тия служители.

В хроника през 1905 г. вестник „Разградски новини“ отбелязва, че градът е наводнен с просяци, които правели грозно впечатление. В празничен ден пред църквата не можело да се премине от тях. Особено имало една жена епилептичка и жените и децата се плашели, когато имала припадък. Тези просяци били пришълци и не били взети никакви мерки да се въдворят по местата им. А според законите в страната публичната просия била забранена.

Циганчета доста възрастни и годни за работа тичали по цели дни по площада край Руския паметник и безпокоели публиката със своята просия – пише „Разградско слово“ през 1923 г. Градът бил наводнен от просяци, които в болшинството си били здрави и годни за работа. Препоръчва се да се вземат мерки против тия просяци – хора здрави, които могат да работят.

„Наранен от файтон“ – пояснява вестник „Млада България“ от 1910 г. В градската амбулатория бил донесен старец бедняк, който се оплакал, че бил прегазен от файтон. Вестникът констатира, че файтонджиите не спазвали издадените наредби за тяхното движение в града и правели това, защото каквито и нарушения да извършвали, никой не обръщал внимание. А дълг било на стражарите да не се церемонели, а най-строго да преследват нарушителите.

Менят се времената, но положението много не се е променило. През 1923 г. „Разградско слово“ дава пример с шейните на града, които се карали с главоломна бързина, поради което често се прекатурвали, сгазвали хора и т.н. Трябва да се нареди умерено каране, особено по многолюдните улици – отбелязва вестникът.

Подобно било положението и с карането на велосипеди от някои суетни хлапаци, които продавали „чалъм“ и се разхождали по улиците в празнични дни тъкмо когато гражданството излизало на разходка. Тогава навалицата на площада до Руския паметник била най-голяма. Информацията в „Разградско слово“ за „подвизите“ на тия хлапаци е пак от 1923 г.

А трябва ли по време на театрални представления, вечеринки и забави да се ядат семки в салона? Разбира се, че не. Но имало посетители, които правели точно това. Възмутителен навик – отбелязва „Разградско слово“ през 1922 г. и посочва, че е желателно инициаторите на тези прояви да вземат мерки за премахването на този просташки навик.

Имало и друг невъзпитан господин, който си позволявал да прави жестоки шеги като разпилявал в салона на читалището прах за кихане и по този начин безпокоял публиката по време на кинопредставленията. Управата на читалището го моли да престане с това – отбелязва „Разградско слово“ през 1927 г.

Останалите дребни случки са единични, без повторения в по-късни години. Така например вестник „Преглед“ пише през 1902 г., че в неделя, когато камбаната на църквата призовавала благочестивите богомолци в Божия храм, един свещеник /посочва се името му/ сновял около касапниците, откъдето задигнал две оки кайма, обвил я набързо в хартия и я занесъл в дома си. А били Петрови пости.

До „Разградско слово“ през 1922 г. било изпратено донесение, че група граждани и офицери водели със себе си кучета в парка. Редакторът Григор Попов се свързал с председателя на дружество „Лес“ Иван Свирачев /имената не са дадени в текста/, който заявил,, че офицерите никога не са водили кучета. Някои граждани си позволявали тоя „лукс“, обаче били взети мерки кучетата, водени в парка, да бъдат отравяни.

В много фурни и пекарници мръсотията станала нетърпима – според „Разградско слово“ през 1923 г. Някъде под тезгяхите се затваряли кокошки и прасета, които често газели и хляба, и тепсиите на клиентите.

А общинската санитарна власт забелязала, че една разградчанка /посочено е името й/ ходела през 2-3 дни в градската баня да масажира омъжени жени. Тези „масажи“ усъмнили властта и тя заедно с масажираната в момента жена били отведени в градската амбулатория за проверка болестта на масажираната, защото много неразумни жени могат да станат нейни жертви.

И още една история, за която разказва „Разградско слово“ през 1939 г. Който гражданин си купувал радиоапарат, толкова му се радвал и искал да се похвали, че разтварял прозорците на стаята, в която било разположено и надувал радиото до крайност. Докато траели предаванията, съседите трябвало да търпят нашествието в тяхното всекидневие.

Посочените дребни наглед истории опират до големия въпрос за възпитанието. Да, имало е над какво да работят и полицията, и просветните кадри, и родителите, и всички жители на града. За да бъде и обликът на Разград по-красив, по-благоприятен.

Не дребнотемие е вълнувало вестниците. Те са били изразители на общественото мнение, стремели са се да бъдат коректив на живота в Разград. Те са се интересували и от малките, и от големите неща в живота. Знае се, че от малките неща зависят големите.

И много подходящ за всички тези неща е крилатият израз „Ситни, дребни като камилчета“ Каква мъдрост се крие в наглед изключващите се едно друго понятия.

Божидарка ЗЛАТАРЕВА