
В топлата вечер на лятото се движехме – аз и Жеката, по шпарца – от театъра до парка, от парка до театъра, оглеждайки новоизлюпените абитуриенти, които разхождаха скуката си в нощта. Бяха все още облечени в празничните костюми и късите рокли, внасяйки някаква своеобразна феерия, някакво приповдигнато настроение на града.
До басейна срещнахме Сифона. Бързал за ресторант „Лес“, Алеко Дундич щял да черпи всичките си познати. Стана ни интересно – Алеко да черпи?!
Алеко Дундич беше всеизвестен почитател на Запада, в чиято компания не беше много умно да се движиш в ония времена. Държеше лавка за вестници и под прикритието на вестниците се занимаваше и с антиквариат. От него бях закупил „Какво каза Заратустра“ и „Един ден на Иван Денисович“.

„Лес“ ни посрещна облян в музика. Оркестърът на Даньо Китариста свиреше френски шансони, кавъри на „Ла Боема“, „Мишел ма бел“. Младежи, притиснали тела на дансинга, танцуваха под звуците на Азнавур. На една сдвоена маса седяха Васко Джераса, Тошо Президента, Стефан Цукала, все сладури на града.
Алеко пристигна последен. Представете си го: облечен в бял костюм, бяла риза, бели чорапи, бели обувки, съпроводен от слугата си и белия си док. Разпореди на слугата си да отведе кучето в дома му и вместо да седне на стола, стъпи на масата, вдигна ръка и се провикна:

– Туш на музиката!…
„Мишелът“ замлъкна, Даньо дрънна китарата във финален акорд, тимпанистът чукна чинелите за внимание и Дундич продължи:
– Господа, от името на американския народ съм длъжен да ви съобщя, че днес, двадесети юли, американските астронавти Нийл Армстромг и Едуин Олдрин успешно кацнаха на Луната. А според турската станция „Сабах Олсун“, руската ракета „Мир“, минавайки покрай Луната, се разби на он беш парчеламъш. Шампанско! Налейте на всички шампанско!
Последваха бурни ръкопляскания. Тимпанистът удари тъпана и „Мишелът“ отново зазвуча. Огледах се за куки в заведението. Никой не бе забелязал Ленин Сарафов, който демонстративно стана, изплю се в шампанското си и напусна ресторанта.
– Аз се съмнявам, че американците са кацнали на Луната – прошепна Жеката в ухото ми.
– Вечният скептик – отвърнах му аз.
– Не забравяй старата фраза: „народът винаги е лъган и управляван“.
– Истината в края на краищата истината ще излезе на яве.
– Да, бе, да – чакам вече шест години да науча кой застреля Кенеди. Ако смяташ, че с тази кремъклийка от осемстотин метра Осуалд може да порази подвижна цел, значи си глупак…
После скептицизмът на Жеката май се потвърди. Излязоха съмнителни кадри от кацането. Флагът трепти, сякаш има вятър в безвъздушното пространство, липсата на звезди в тъмня небосвод, стъпки в сухият пясък. Наричаха ги конспиративни теории, но си бяха факт.
След много години се бях върнал в родния град. Разхождах се по „Паркова“, с надеждата да видя някоя позната физиономия. И там, до басейна, срещнах Жеката – смачкан, прегърбен от годините, подпиращ дрянов бастун.
– Подмладил си се – бъзикнах го аз.
– Ти поглеждал ли си се в огледалото? – бодна ме той и двамата се засмяхме.
Влязохме в „Лес“ да изпием по бира. Спомнихме си старите приятели – Сифона, Цукала и Дундич. Признахме, че такива чешити могат да се явят само в малкия град.
Запита ме:
– Кой удари Световния търговски център в Ню Йорк?
– Бен Ладен – отговорих му категорично аз.
– Ти ще си останеш непоправим наивник…




