– Наля ли масло в дейвуда?
– Не капитан, долях само гориво – отвърна младежа.
– При всяко излизане го проверявай.
Сам отвори ахтерпика и допълни резервоарчето до белега. Предния път бяха плавали само на платна и почти не му беше паднало нивото, но принципът беше такъв. Лоените набивки пропускаха и можеха да изгорят вала. Капитанът запали мотора, погледна ауспуха, стоя наведен през борда, докато не се появи охладителната вода, чак тогава върна газта. Младежът отвърза швартовите въжета, направи му знак окей и той отдели яхтата от пирса. Плаваха през канала и той наблюдаваше белите стволове на брезите, наредени в шпалир покрай брега така, че ниските им наведени клони докосваха водата – сториха му се толкова красиви, огрени от източното слънце, сякаш ги виждаше за пръв път. Същевременно не изпускаше от поглед арматурното табло. Волтметърът показваше дванадесет, температурата бавно се покачваше и щом достигна деветдесет градуса, вдигна оборотите на двигателя. Погледна килватера, не оставяше бели следи, прецени, че се движат с шест възела. С тази скорост прекосиха канала, заобиколиха полупотъналия кораб и навлязоха в открито море. Тук западния вятър се усещаше по-силно и той разтвори предното платно, то бе достатъчно голямо да тегли яхтата, без да я накланя. Харесваше западния вятър, морето, защитено от брега, не вдигаше никакви вълни. Беше характерен за есента, когато водата все още бе топла, изпаренията и се издигаха вертикално нагоре, а на тяхно място постъпваше по-хладният въздух от сушата. Можеха да плават на километри от брега, без да ползват мотора и той го угаси, загледан в далечината, където вълните ставаха големи и островърхи.
– Да изпием по едно кафе – предложи младежът.
– Аз ще го направя, ти можеш, да измиеш палубата.
Капитанът, куцайки, влезе в кубрика. Три пълни лъжици, сто грама вода и няколко капки мляко. В това се състоеше рецептата му. Младежът пестеше кафето, слагаше му захар, а млякото лееше като за капучино. Вкуси го, стори му се горчиво и ароматно. Яхтата, легнала по халса, все още задържаше курса. Постави двете чаши на моторния капак и се отпусна не щурманския пост.
– Капитане, повредих надписа – призна си младежа – сега лодката ни се каза „lvi“, вместо „Еvi“.
– Спокойно, като се върнем ще го поправим.
Ева, жената заради която господ, беше изпъдил Адам от рая. За разлика от митичната, тази му бе показала рая. Преди много години я беше срещнал в „Спортпалас“. В началото на пролетта хотелът бе почти празен с изключение на няколко спортисти, които също се готвеха за спартакиадата. Той обитаваше една стая с известен кроулист, който постоянно се оплакваше от липсата на дамско присъствие. Един следобед седяха на чаша чай във фоайето, когато пристигна автобус с първите почиващи – питомците на някакъв старчески дом, съпровождани от две медицински сестри. Кроулиста воден, от някакво състрадателно чувство, се втурна да им помага с багажа, но вместо чантите на старците, понесе куфарите на медицинските сестри. На вечеря те се явиха в изящни тоалети. Високата – облечена в прилепнал по тялото гащеризон с широк пристигнат колан и синя брошка на предизвикатените й гърди. Колежката й – в къса пола, червена блузка, беше антипод на крещящият й сексапил. Представиха се – Лина и Еви. Седнаха на тяхната маса. Кролиста разправяше разни банално смешни истории в които местоимението „аз“ преобладаваше. Високата го гледаше в устата, а колежката й леко се усмихваше. Пиха ракия – така, за запознанството. После пържолите доливаха с вино. Допиваха втората бутилка, когато оркестърът засвири „Виенски валс“, старците се завъртяха по дансинга в гротескова клоунада, а те излязоха на терасата, да допиват чашите си на въздух. Навън беше хладно. Кроулиста прегърна Лина. Оркестърът премина в ламбада и Ева затанцува сама по терасата. Той я погледа, колкото да улови стъпките, застана пред нея, поклащайки се в нейния ритъм.
– Елементарно е – каза му тя, – движиш само таза.
Претегли я към себе си, а тя прекрачи коляното му и по-силно се завъртя. Улови я през кръста, тя полегна назад, отпускайки се на крака му, разперила ръце във въздуха. Почуства, че бедрата й се затоплят, наведе се над нея и я целуна.
– Защо се мъчите прави? – запита Лина.
На сутринта тя лежеше на корема му и тихо говореше: „Ах, миличкият, ах, сладичкият, героят ми, идва ми да те целуна, ммъ, мъ-мъ. Гледай го, пак се изправи, ненаситника той“. Плъзна се по гърдите му, първо нагоре..нагоре, надолу, виеше се в кръста, танцуваше ламбада.
– Невероятен си, как го правиш просто не знам. Ставам направо луда, загубих им вече бройката.
Невероятната беше тя, имаше чувството, че беше попаднал в някакво магично пространство, което се огъваше, притискаше, мачкаше, изхвърляше, после пак го засмукваше, неуморно, като машина.
– Господи, умирам, умирам от кеф…
После влязоха под душа и само да се докоснеха, огънят лумваше отново в тях. В банята, на масата, върху килима. Излязоха от стаята чак за обяд.
– Браво, вие сте направо шампиони, слушахме ви цяла нощ – призна Лина, – тук стените като от хартия.
– Вие пък, случайно сте спали – отвърна и Ева.
– Ние сме романтици, гледахме луната.
След обяд се разхождаха край морето, събираха раковини по плажа, гледаха яхтите зад вълнолома.
– Виж тази, колко е красива, казва се Еви, представи си – аз и ти на борда, да правим любов в открито море. Не е ли прекрасно?
Връщаха се в хотела, заключваха се стаята си и излизаха само за храна. Той бе зарязал тренировките, тя старците. Само сутрин им мереше кръвното налягане и скачаше в леглото. Една заран се върна видимо ядосана.
– Защо не ми кажеш, че утре си заминавате?
– Какво, да свиря реквием? Разделите не са по вкуса ми.
– Можеше да ме предупредиш. Да ми дадеш адреса си, телефона. Или смяташ, че между нас нищо не се е случило?
– Не, но трябва да спрем. Ако продължаваме така, ще се убием.
Не я целуна, не я прегърна, остави я така разплакана. На сутринта напусна хотела, без да си вземе дори довиждане.
След години срещна Лина, малко напълняла, но все така усмихната. Омъжила се за Кроулиста, имала две деца.
– Какво прави Ева? – запита я той.
– Не съм я виждала от тогава, след теб беше много разстроена, нез нам дори дали е жива.
Оттогава всяка срещната жена сравняваше с Ева. Спомняше си нежните й колене, топлите й влажни бедра, малките й островърхи гърди… Считаше, че всяка втора ще е подобна на нея. Уви! Много дългоноги красавици споделяха леглото му, но му носеха само разочарования докато не срещна Лора. Намери я в библиотеката. Заговориха за книги и той я покани на кафе в съседното заведение. Пишела статия за влиянието на руската литература над световната. Колко си приличали „Зелените хълмове на Африка“ на Хемингуей със „Записки на ловеца“ на Тургенев, „Вратата Рашомон“ на Акутагава с „Идиот“ на Достоевски. Призна си, че е гледал само филма „Рашомон“ на Куросава.
– О, Куросава, велик режисьор… „Седемте самураи, наблегнал на магията на седмичноста – седем дни в седмицата, седем тона в гамата, седем основни цвята в природата, седем характера, всичко останало се повтаря…
Не можеше да откъсне поглед от бадемовите й очи, от сладкото и вирнато носле, от чаровната й усмивка. Предложи й в края на седмицата да идат на пикник в гората. Взе я със спортната си кола. И там, в сянката на дърветата, разговаряха за агората и Атинската демокрация. За Платон и Сократ. Тя го въведе в своя метафоричен свят, той й показа други неща…Тя се оказа добър ученик, той също възприемаше бързо. Чрез нея откри дълбочина на Шекспир, изяществото на Петрарка, италианската канцонисима и френския шансон. Вечер четяха Фицджералд, Саки, Улф, Колдуел, Конрад, Хенри Джеймс, Джеймс Джойс… Разговорите им за Уайлд бяха безкрайни. Заспиваха под звуците на Бах. После си купи яхтата и това бяха най-хубавите им години. Плаваха до малки пристанища, купуваха си риба от рибарите или ловяха миди по подводните скали. Любеха се открито море, считаха, че са попаднали в рая. Когато се случи непредвидимото…
– Капитане, да изпием по джин? – прекъсна мислите му младежа.
– Ти го направи, че трудно влизам в кубрика.
След катастрофата беше останал инвалид.
– С тоник или газирана вода?
– С много тоник и малко лимон.
Джинът беше „Гордънс“, такъв, какъвто го харесваше, бифитърът не ставаше за коктейли. Отпиваше го на малки глътки, наслаждавайки се на аромата му и мислеше за писмото, което намери в чантата на Лора след смъртта й. Пишеше му Ева. Припомняше му как се бяха любили в хотела. Признаваше, че никой мъж не я е правил токова щастлива. Като се сетела, направо се мокрела, усамотявала се в банята, за срам на всички мъже…Писмото беше запечатано с целувка. Познаваше червилото, тъмночервено, съвсем като устните й. Пубертетен жест, който бе предизвикал любопитството на Лора. Но тя бе достатъчно етична, за да му го покаже. Разсъждаваше откъде беше научила адреса му. Може би е срещнала Лора. И за двете чувстваше вина – че първата беше зарязал така несправедливо; че на втората беше отстъпил волана по тесният планински път. Без да предполага за намеренията й. Всички останали се бяха загубили във времето. Знаеше, че с никоя не можеше да ги замени. След Лора изпиваше някаква дълбока, непоносима самота. Липсваха му безкрайните разговори, екстравагантните разсъждения. Тя му бе показала един друг свят, дълбок и смислен, далеч от света на интригите, комерсията и пошлостта на ежедневието. Свят на историята, философията и музиката, който бе превърнал любовта им в поезия. Той отпусна платното, изчака яхтата да спре и облече акваланга.
– Това ли е мястото? – запита младежа.
– Да, тук са най-едрите миди в залива.
– Пусна ли въздуха?
– Да, на два пъти го проверих.
Седна на борда, оттам се претърколи във водата, без да вдига някакви пръски. А младежът гледаше как изчезва в синевата, все по-далеко и по-дълбоко, напразно очаквайки да се появят първите мехури…
