Писателското кафене в събота обикновено затваряше по обяд и цялата тайфа се местеше в руския клуб. Моя милост, Салис Таджер, Богдан Глогински, Радой Ралин, Златю Бояджиев, предвождани от Ангел Тодоров, който винаги плащаше сметката, затова ги наричахме съботите Бай Ангел.
Руският беше едно от елегантните заведения на София и човек трудно можеше да си намери място без предварително обаждане. Правило, което за нас не важеше, независимо от числеността на състава. Разговорите които се водеха, обикновено бяха елементарни: пари и жени. Никой говореше за литература. В случая се обсъждаше новата любовница на Дончо Цончев, хонорарите на Вежинов, цената на мерцедеса на Джагаров. Разбира се, без завист, просто като статистика. После темата се завъртя върху покера. Салис беше загубил триста лева миналата седмица и сега търсеше реабилитация. Предлагаше да отидем до мезонета на Лозан с надеждата да си възстанови загубите. Лозан никога не отказваше съботния покер. Вторият етаж на жилището му имаше нещо като игрална зала. Билярдна маса, две кръгли маси специално за покера, покрити с зелено сукно и пълен хладилник с напитки.
Обсъждахме подробностите, когато влезе тя, дългоногата, облечена в светлосиня рокля с деликатно отворено бюстие, прекоси ресторанта, полюлявайки ханш и седна на съседната маса. Не носеше грим, само веждите й, леко оформени, изпъкваха под гладкото и чело. Кестенявите й коси докосваха нежно раменете й.
– Откъде се взе тая хубост? Петдесет годни живея на този свят и не съм срещал такава – въздъхна Богдан.
След такова откровение, обикновено намирахме кусури, от рода: краката й криви, бюстът й малък, тази я гледахме като смразени.
– Провинциалистка, вероятно студентка – предположи Салис,
– Да, във ваше село все такива се раждат – излезе от мечтанията си Богдан.
– Представям си на какво ще прилича след десет години – допълни Радой, – завъртяна от столичния живот.
– Красавиците никога не остаряват – обадих се аз.
– Не остаряват само спомените – поправи ме той.
– Ех, да бях с четиридесет години по-млад – приглади белите си коси Бай Ангел.
Хубавицата погледна часовника си, явно очакваше някого и ние загубихме интерес. Само Златю поиска лист от сервитьора и нахвърли няколко щриха. На големия художник това му бе достатъчно.
След месец се разхождах по „Раковска“. Имах билети за театър и убивах времето, зяпайки витрините. Влязох в магазина на художниците – там я видях отново, поставена в тънка рамка. Кестенявите й къдрици прикриваха елегантния й бюст, правейки го по-загадъчен и аз си спомних просташката въпросителна на Радой: „Тези цици като сочни дюли, кой ли цял живот ще брули?“. Златю беше доловил непорочността на профила, загадката в погледа, оная тънка ирония на устните, която граничеше с усмивката на Мона Лиза. Запитах за цената картината. Иконата не се продавала. Държали я да привлича клиенти…
…Него ден Салис игра забележително добре и си възстанови загубите. Сетне си призна, че преди покер винаги минавал през магазина на художниците да погледа иконата – получавал необяснимо вдъхновение. А Богдан написа един от най-хубавите си разкази: „Музата от ресторанта“. Може би сте го чели…
