Разказ от Димитър Петров
Пенка Колева Стоянова бе жена на петдесет и се радваше на живота. Щастливо разведена, без деца, без имот. Живееше в социално жилище. Работеше като шивачка в частна фирма от сутрин до здрач с минимално заплащане. Както се казва, бе преодоляла стреса и се наслаждаваше на положението си. Нямаше подкрепа от никого и не страдаше, защото не знаеше какво е да имаш подкрепа. Беше отгледана в сиропиталище. Бързаше да преживее положително всяко свое житейско откритие. Обектите й на изпълване на тялото с емоции и щастие бяха топлият вятър, ситният дъждец, песните на птиците, среброто на зората и златото на залеза. Осмисляше всичко, което не се измерваше или купуваше с пари. Струваше ѝ се, че времето не тече. Не вятърна мелница, не шепа пълна с пясък, не река изтичаща безвъзвратно, а часовник с изтощена батерия – така определяше хода на времето. Нещо като безвремие.
Живееше в малко цветущо градче в центъра на Лудогорието с разкошен парк, стадион и зоокът. Наблизо се намираше болницата и психиатричното отделение, където я бяха прибрали и лекуваха. На въпроса какво прави в психиатричния болк тя отговаряше кротко, че е някакво недоразумение. Хората и лекарите не я разбирали, защото възприемала света по истински начин и реагирала правилно. Била безкрайно щастлива. Смятали я за малко лудичка или тиха откачалка. Предпочитали да вземат в Психото тихите, отколкото буйните.
Една вечер групата пациенти от психиатричното бяха изведени да се разведрят в централната зона на парка, където имаше разхождащи се граждани. Пенка обичаше да е сама, харесваше ѝ. Нямаше нужда да споделя своите проблеми с познати или пък техните проблеми. Точно това правеха групичките, минавайки покрай нея. Разказваха си всичко. Така се чувстваха социално реализирани същества. Споделяха без да чакат съчувствие или помощ, просто се самозадоволяваха с признания пред познати и непознати, радвайки се на гласа си.
Пенка Колева Стоянова се отдели неусетно от групата, като тръгна по тясна затлачена в храсталаците пътека, извиваща се зад Паметника на Свободата. Тръгна сама-самичка по този неотъпкан път и се озова в тъмнозелено място с плашещи храсти, приличащи на демони. Стори ѝ се, че ѝ се поклониха и ѝ отвориха призрачна врата към други светове. Изведнъж нещо просветна. Нещо като прожектор от стадион по време на футболен мач, който я освети ярко. Усещането беше, че стана прозрачна. Чувството бе неописуемо и необяснимо. Погледна ръката си и видя през нея изтъняващата пътека, която се усука и завърза на възел в края си. Светлината я повдигна леко като перце в кръговото си пространство и я пренесе в неголямо помещение. Нещо като овална сфера или малка зала. Стените светеха и показваха като на кинолента моменти от живота ѝ.
Пенка стоеше в центъра на това помещение и наблюдаваше любими картини от детството си, от ученичеството и първите любовни трепети. Видения, видения, видения… Бе онемяла пред този парад на живота. Сети се интуитивно, че е чела, че хора изпаднали в кома и върнали се от отвъдното разказват за лентата на живота. Жената помисли, че е умряла. Опипа се и установи, че е жива и здрава. Огледа се и забеляза срещу себе си нещо, което я накара да потрепери. Необикновено същество с почти човешки облик. Приличаше на тези, дето ги рисуват във фантастичните списания – зелени човечета с удължена глава и уши фунийки. Изглеждаше мило. Малко зелено четирипръсто човече с изцъклени очи и уста като тръбичка.
– Добър ден! – каза то без да си мърда устата. – Аз съм Чвоврльо Звинки. Твоят предводител и изследовател.
Стана ѝ приятно и замаяно, все едно, че бе изпила две шепи хапчетата наведнъж:
– Но защо съм Ви? Има толкова много хора по света. Точно аз ли Ви трябвам? – попита учудено.
– Взехме те на случаен принцип. Произвеждаш хормон, който ни трябва. Изследваме го, за да го изолираме и започнем масово производство на нашата планета.
– Коя е Вашата планета?
– Нарича се Соломея и е в съзвездието Косите на Вероника.
– Върнете ме вкъщи! – помоли отнесено жената.
След спомените за детството никой не можеше да ѝ промени решението. Зеленият ококорен четирипръст Чвоврльо Звинки я успокои, че всичко ще е наред след изследванията. Щяла да е в група с подобни на нея експериментални щастливци или биологично мислещи същества от Земята. Пробвали да търсят хормона и в представители на други планети. В залата влязоха трима високи извънземни с удължени синкави голи глави, изцъклени черни очи и дълги бели мантии до пода. Втренчиха се в лицето на землянката. В главата ѝ прозвуча като мисъл заповед за подчинение. Поставиха я внимателно на елипсовидна хладна сребриста маса и започнаха да вземат проби от различни места на тялото ѝ. Тя нямаше воля да се противопостави. После я въведоха в друга зала, където имаше десетина шалтета, на които лежаха хора. Те се надигнаха и я поздравиха, всеки на езика си, но тя разбираше по необясними причини думите им.
– Ти ли си новата?
– Да – каза тя. – Аз съм новоотвлечената.
– На теб се надяваме. Ако открият хормона на щастието в теб, ще ни пуснат да си ходим. Радвай се, бъди щастлива. Дори да изглежда глупаво. Тук всички се хилим и се правим на идиоти.
Новата опитно-експериментална землянка загуби представа за време. Тук нямаше ежедневие – сутрин, обед, вечер и нощ. Всичко бе осветено от светлина, извираща от само себе си през стените, без определен източник. Пенка не се уморяваше, не спеше, не ядеше, нямаше потребности от пиене на вода или ходене до тоалетна. Бе някакъв безвременен, безметежен сън в будно състояние. Тя се успокои и стана такава, каквато си беше.
Чвоврльо Звинки се появи изневиделица в светлата стая и обясни, без да си мърда устните, по телепатичен път, че са изолирали хормона на щастието именно от секретите ѝ. Затова я връщат на Земята. Голямата заслуга, която допринесла за цивилизация им била революционна и достойно оценена. В нейна чест бил поставен паметник на централно място в столицата на планетата Соломея от съзвездието Косите на Вероника. Паметника нарекли ПЕНКС – „Великата земна представителка на човешкия вид от планетата Земя, дала хормона на щастието на соломеяни“. Пенкс идвало от съкращение на името ѝ Пенка Колева Стоянова.
Пенка Колева тръсна глава и усети лятната омара в парка. Замириса ѝ на паламида, цуцулига и звъника. Оказа се сред пациентите от психиатричното отделение на болницата. Всяка съботна вечер старшата сестра и дежурните санитари ги разхождаха по пътеките на северния район на парка, където рядко се срещаха граждани и кучета.
– Сестро Станислава Трифонска – каза Пенка, обръщайки се към старшата медицинска сестра, – аз съм вече нормална. Можеш ли да споделиш това с главния лекар. Готова съм за контролен тест.
След няколко дни Пенка Колева съвсем уверено заяви пред комисията, че не вярва на божии помощи, измислени ангели хранители, на извънземни и разни спасители в противовес на световната конспирация. Обясни, че гледа реално на живота. Иска да си го изживее най-обикновеничко, скромно и тихо вкъщи. Вече няма да е неемоционално и равномерно щастлива, а да преживява всичко. Иска страдания, болки, радости, да се страхува или крие. Да плаче и да ѝ е мъчно. Да не спи нощем и да дреме денем. Да е всякаква всеки ден, като другите с всичките носещи живота малки важности. Иска да бъде обикновен човек от малкото лудогорско градче. Непозната и неизвестна за никого. Някоя си Пенка…
След една седмица я изписаха от отделението. Скри, че е била отвлечена и изследвана от извънземни. Реши да се радва на простите, но велики нещица в живота. Колко му трябва на човек, за да е щастлив: усмивка, свеж въздух, скромни изисквания към храна и дрехи, песни на щурци и птици, прошка към всички и всичко. И една любов към себе си и света.
Никой не знаеше за най-голямата ѝ тайна. В същото това време, докато се доказваше на психокомисията, някой бе издигнал величав паметник на Пенка Колева Стоянова от малкото градче от Лудогорието в центъра на столицата на друга планета. Паметникът бе наречен Пенкс. След векове там щяха да са забравили какво представлява този паметник, за какво, от кого и кога е построен. Нещо като сфинкс сред пирамидите на платото Гиза край Нил на нашата планета. За който също вече никой нищо не знае. Защо е построен кога, как и за какво. А щастието на земята и във вселената си бе все същото.
