Трябва да чуете как Елизавета пее на клира в храм „Свети Георги“ в Разград! Така ще се докоснете до древното съкровище, наречено „старобългарски разпев“ в православната музика.
През 15-ти век много български духовници бягат от нашествието на османските турци на изток, към тогавашна Киевска Рус, като отнасят със себе си и българската православна музика, изписана не с ноти, а с невми. Известни руски композитори създават религиозни произведения върху тези мотиви, но задължително посочват, че е „по древнобългарски разпев /мотив/“.
Точно тези произведения събира, разучава и включва в репертоара си църковната певица и диригент Елизавета Маринова. Твърди, че от тази музика я побиват тръпки. И прави сравнение с източните медитации и практики, които раздвижват енергиите в тялото. По същия начин, когато вярващите слушат българска православна музика, усещат пробуждането на духовната енергия, а животът им се променя към добро.
Невероятно е как музикалното момиче от социалистическа Украйна е достигнало до вярата. „Родителите ми бяха атеисти, но баба ми беше вярваща, имаше една икона на Свети Николай. В най-гладните години, през 90-те, когато всеки продаваше всичко, ми предложиха голяма сума за тази икона. Добре че се посъветвах с един свещеник! Той възкликна: „Как ще продаваш тази икона, тя е пазител на вашия род! Знаеш ли какво ще ви се случи, ако я няма иконата?!“. И действително – през войната баба ми е вземала в ръце иконата на Свети Николай по време на бомбардировки. Бомбите са падали наоколо, а тя е оставала невредима. Дядо ми е бил на Финския фронт и се е върнал жив…“.
Талантлива пианистка като малка, тя едва на 19 години е започнала да посещава църква, където открила красотата на православната музика. Естествено дошло решението да учи за църковен диригент в Полтавската духовна академия в родния си град Комсомольск (днес Горишние Плавни). Междувременно продължила да чувства закрилата на Свети Николай. Бащата на Елизавета е българин от Видинско, а когато тя решила да се завърне в България, за да работи във Видин, това станало точно в храм, посветен на Св. Николай.
Преди две години любовта я е довела в Разград – оказва се, че и тук храмът носи името на Свети Николай Чудотворец. Тя чува църковния хор към храма и ридае, докато слуша. Днес е певица в този хор под диригентството на маестро Красен Иванов. Пее и на клира в храм „Св. Георги“ заедно с отец Дмитрий Терзи, а също в градския хор „Железни струни“. „Краката сами ме доведоха до храма, до България и до Разград, но си мисля, че не ме водят краката, а ме води моят ангел-хранител“ – шегува се Елизавета.
Намахана и присмехулна като своя сънародник – литературният герой Остап Бендер, тя не крие с какво си изкарва прехраната в Разград – мие входове. „Това ми дава свобода – нямам началник, нито работно време. Така съм свободна да пея в църквата, защото като не пея, все едно не съм жива“. Доскоро се е надявала да събере пари, за да си купи синтезатор на старо, но продавачът – уж приятел, не я е изчакал да ги събере и е продал набързо синтезатора в ОЛХ. Елизавета не се сърди. Човек не трябва толкова често да мисли за себе си и да казва „Аз! Аз!“, защото буквата „я“ /„аз“ на руски/ е последната буква в азбуката.
Трябва ли в църквата да се пее на неразбираемия вече църковнославянски? „Да, настоява Елизавета – църковнославянският е език за молитва. Това всъщност е старобългарският език, на който са създадени първите славянски религиозни текстове. Ти на този език не можеш да нагрубиш, не можеш да кажеш нещо скверно, църковнославянският е езикът на вярата“. Въпреки че знае десетки различни песнопения, тя защитава традициите: „ние не сме примадони или звезди, за да сменяме „програмата“ в църквата. Когато пееш една и съща литургия, ти я пееш наизуст и вече не мислиш за самото изпълнение, а мислиш за вярата. Докато пееш, се молиш“.
Не пее за слава, нито за пари. За нея няма значение дали я слушат няколко монахини, или пълен храм с вярващи. Но за нас, българите, е въпрос на духовно пробуждане да чуем тази спасена древна музика по български разпев и да я научим от Елизавета.
