Миналия месец, на фона на негативните новини за пандемията в България и по света, исперихчани получиха радостна новина. Бившата градинка „8-ми март“ /днес незаконно сметище/ на улица „Дунав“ по посока квартал „Запад“ /циганския/, отново ще става градинка.
Исперихчани помнят старите дървета, алеите между храстите, червените лалета през пролетта и розите през лятото. Пейките бяха масивни, но си спомням, че ги местехме, за да се събира бандата. Беше време на магнетофоните и касетофоните „Тесла“. На „тавите“ /плочите/, купени на черно от моряци или международните шофьори на „СОМАТ“ в Русе. В тази градинка за интелигент минаваше този, който говореше за новите песни на „Бийтълс“. Припяваха се песните на ливърпулските момчета на смешен английски. Ще се отклоня и ще кажа, че единици бяха тези, които учеха английски и немски и то извън Исперих. Руският и френският език бяха задължителните за нашето ограничено градско пространство. Но…постепенно градинката се занемари. Смачкани, бляскави хартийки от вафли и шоколадчета, стъклени бутилки и бурканчета, шлюпини от слънчогледови и тиквени семки, разни вехтории и отпадъци се овалваха в кал и създаваха усещане за безнадежност и окаяност. Демократичните промени не спряха по никакъв начин разрухата в злочестата градинка. Няколко поредни години там се стъкмяваха сергиите на панаир и се издигаше купол на цирк. Ще оставя на фантазията на читателя да си представи последствията. Една от версиите за незавидната съдба на градинката е намесата на циганите от квартала в съседство. У мен винаги е имало дълбоко съмнение и бих предпочела и друга версия. Нека всеки исперихчанин, живял през втората половина на миналия век и началото на новия, сам си я създаде. Сигурна съм, че няма да е една.
Не искам упрекът да дава тон на днешната ми среща с читателя. Ще мина бързо към разгръщане на старите кеманларски вестници и протоколите на тогавашните общински съвети. Така нещата ще тръгнат в друга посока. Интересното и впечатлително е, че най-често срещаната дума е „даром“. Даром това, даром онова, без пари, без нищо, от човека за човека, за общото. Безбройни са случките от исперихската история, където доминират добросърдечност и съпричастност към съдбата на другия – християнин и мюсюлманин. Да припомня.
След Априлското въстание от 1876 година в Делиормана става неспокойно. В село Кеманлар живеел сама един българин – Стефан и го наричали Гяура. Бил абаджия и имал достлук с местните. Това добре, но бунтът настроил някои мюсюлмани срещу християнина. Един заможен турчин – Джебеджибаши /оръжейник/ Джемил, от добрина и милост, скрил Стефан на тавана на къщата си. Спасил го от неоправдано отмъщение. Запазил живота му…
Нещо друго. Малко след Руско-турската война, фамилията Саарови посрещнали с уважение преселници балканджии, което довело до подпалване на домовете им и преселване в друг район на Исперих. От позицията на днешния ден може да изглежда маловажно, но е било истинска трагедия.
Да споменем и небезизвестната фамилия Мачинли. Първата елха в Исперих е запалена от стария Осман Мачинли и то на двора пред къщата му, на главната улица. Искал да се радват не само неговите деца и внуци, а всички тогавашни кеманларци. Старите вестници съобщават, че Осман непрекъснато се включвал в дарителски акции. Подарил дори камбана за новопостроената църква. Старите турци тогава казвали: „Мачинлията лае“. Синът му – Шукри, разкарвал с автобуса си местните театрали по селата без пари – да изнасят представления. Събирали пари за построяване на читалище. Знаят ли исперихчани, че едно безкрайно талантливо циганче сираче – Шерко, е обгрижвано от местни интелигенти и с тяхна помощ е завършило консерватория в Германия.
В Исперих, преди Втората световна война, има няколко благотворителни дружества, които развиват дейност и която трудно можем да си представим днес.
През май 1928 година започва строежът на читалището. В Позив към кеманларци местният адвокат и редактор на вестник „Кеманларски вести“ Върбан Савов пише: „Уважаеми съграждани…притечете се на помощ с труд, средства, съвети и кой с каквото може….Докажете, че мислите за себе си, за децата си и за народа си. Докажете го с вашите дела. От вас зависи успеха и неуспеха на всяка обществена работа“.
Няколко години по късно, за допострояването на читалищния салон отново четем: „Трябва да довършим салона….прозорец по прозорец, дъска по дъска ще приковаваме и ще го довършим…Отзовете се граждани. Подарете прозорец, врата, дъска или гвоздей“.
И нашите прародители дарявали. Организирана била акция в селата от цялата околия и от всяка къща излизали хора с крини зърно. Организаторите продали зърното на търговците със складове на гара Ишиклар /Самуил/ и с парите довършили читалището. Вечерта в кръчмата на Мачинлията адвокатът Савов, малко подпийнал от радост, до късно крещял: „Слава! Слава! Слава! Слава на трудовия народ!“…
Не е за чудене, че ентусиазмът на дарителството завладял и турците от училищното настоятелство в с. Мунджилар/Свещари/. Устроили турска сватба „Гюлеш“ с входна такса и парите дарили за доизкарване на читалището в Кеманлар. Сградата на читалището/киното/, която и днес впечатлява с архитектурата си, е построена за 2 000 000лева, от които 1 500 000 лева са от доброволния труд и дарения от жителите на околията.
Не мога да не спомена „ученическите трапезарии“ за подпомагане децата на „крайно бедните“. Старите вестници са пълни с имената на дарители на – хляб, говеждо месо, брашно, обуща, панталони, домашен бархет, басма , макари и т.н. Създаден е местен клон на – „Дружество за закрила на детето“ с председател Петър Грънчаров /по.късно депутат от района/. Исперихчани щедро даряват и касата на дружеството бързо се пълни. Подпомагат „…всички сираци, недъгави и болни – морално и материално“. Гласуват бюджет за построяване на детска колония-летовище за 150 деца на смени в местността Демир баба теке. Може би не знаете, но на мястото на днешния стадион е имало колодрум, построен с доброволния труд на исперихчани, организирани от тогавашното колоездачно дружество „Стрела“. Вероятно не Ви се вижда значително, но местният книжар организирал доброволческа акция за облагородяване на дивите плодни дръвчета около Исперих. Аз лично зная няколко такива в гората от това време. За доброволчеството на женското дружество „Полет“ някой в бъдеще може да напише книга. В Исперих е имало и дружество на подофицерите – „Дайдърска епопея“. Развивало е такава благотворителна дейност, че Централното дружество в София непрекъснато го давало за пример в страната. Председател на дружеството в Исперих бил Христо Денев Хаджииванов, който бил и председател на църковното настоятелство. Давал повече от една трета от доходите си за подпомагане на вдовици и сираци от войните. Ще е грешка да не спомена Петър Добрев Митев – Карагеврека, който обявил банкрут в опит да търси нефт в пределите на селището – „ за да се замогнат и въздигнат жителите и да е лично селото“.
През август 1935 г. в Исперих било открито „Старопиталище за недъгави и старци“ с наименование „Добрият самарянин“. Общината определя помещение, но подготовката за настаняване и обзавеждането за 11 души е от даренията на нашите прародители.
Не искам да потъвам в дебрите на доброволчеството при прокопаването на канали за водопроводни тръби в селището. Исперихчани са излизали масово и дни наред не само с лопати, но и с конските си каруци. Когато водата бликнала от канелите на уличните каменни чешми, радостта била неописуема. Пазели ревностно чешмите от децата, които играели с канелките. Не разрешавали разхищение на вода. В основата на електрификацията на Исперих също лежи масов доброволен труд. Когато улиците на Исперих светнали и музика гръмко зазвучала от радиото в книжарницата на Илия Йорданов, радостта била толкова голяма, че исперихчани стояли по улиците и не можели да се нарадват на жълтеникавата светлина. Било толкова хубаво, че ми се иска да съм била там. Много неща могат още да се напишат и дано ми простят тези, които ги знаят, а не са споменати. За да завърша тази ретроспекция на добротворчеството на исперихчани ще припомня, че Градската градинка с паметника на Владимир Друмев и паметника „Свети Георги“ на загиналите във войните е изградена с доброволен труд. Сигурно някои исперихчани, родени през 50-те и 60-те години на ХХ век, са чували от родителите си, че там доброволно са засявали люляци. Тези люляци десетки години ставаха свидетели на бликащ смях и любовни обяснения. Нека си кажат възрастните наши съграждани дали първата им целувка не беше там, до ухаещ люляков храст.
…Препускам през годините и съм отново пред проекта на фирма „Агротайм“ за възобновяване на старата градинка „8-ми март“. Прочитам каква е идеята и ще я припомня – „Водени от вътрешна мотивация да работим за развитието на града и неговите жители, а също така и за приятното усещане у всички гости на града, искахме да помогнем за създаването на едно пространство, което да събира хората за развлечение, спорт или просто за срещи с приятели. Защото градът ни е хубав и трябва да заема лидерското си място в региона, така както е било преди много години“.
Всичко това е прекрасно, но не може ли и ние, жителите на Исперих, да направим това, което са правили нашите баби и дядовци. Някъде там, в колосалната енергия на Вселената те ще ни чуят. Сътворяването на нещо заедно и добро ще очертае светлина в земния ни път. Знам, че и днес има дарители в Исперих, но не знам и не мога да ги подредя по приноса им в обществения живот. Сигурното е, че Иван Теодоров Иванов /Крачунов/, който е трето поколение фермер и спечели отличието „Млад фермер“ за 2019 г. на Фондация „Еврика“, дари 35 000лв. на исперихчани с проекта за градинката. Това е толкова доблестно и достойно за уважение и възхищение. Общината също е взела присърце идеята. Но…. Ние, исперихчани, какво можем да помогнем ние? Сигурна съм, че много хора ще се отзоват с доброволен труд. Ще помогнат с автомобилите си, а също и с идеи. Една от причините за разрухата на каквото и да е било е неучастието в изграждането му. Ако всеки засади едно храстче, едно цвете, едно декоративно дърво, то ще бъде неговото цвете, храстче и дърво и ще се радва на приноса си. Ще го е насял за себе си, за децата си, за града. В Исперих има умни, ентусиазирани, съпричастни млади хора, които ще възродят традициите на старите исперихчани. Кой с каквото може. Някой трябва да поведе, да даде знак. Нека да мине пандемията и да дадем доброволен труд за изграждането на градинката на улица „Дунав“. Достойно и умно е да го направим. Когато е готова и всички заедно я открием, можем да отидем и да се почерпим. Възможно е да чуем някъде в тъмното как старият адвокат Върбан Савов крещи: „Слава! Слава! Слава! Слава за трудовия наш народ!“…
Ще завърша с една от стоте турски мъдрости, които е събрал в началото на миналия век нашият съгражданин Петър Ранков: „Ямул яяркен – кап дола“, което значи – „Когато вали дъжд, тогава се пълнят съдовете“.
Милена НИКОЛОВА
