От първите броеве на „Екип 7“ за 2021 година разбрах за кончината на Ангел Николов, познато име сред журналистите в областта. Скръбната вест предизвика много тъга у мен. Още една светла душа се пресели в небесното царство. От загубата на такива хора боли, защото не си отиват само те, но и техните идеи, усмивки, присъствие… Остават само спомените – хубави и скъпи, каквито са самите те.
Беше 8 март 2018 година. Следобед. Помня все едно беше вчера. Звънна телефонът ми, непознат за мен номер. Един развълнуван мъжки глас, който чувах за първи път, ме поздрави първо с празника, а после за темите, по които вземам отношение и за наградата, връчена ми в конкурса „Полицай на годината’ 2017“. Беше Ангел Николов. Както сам тогава сподели, избрал празника за да ми отправи покана при първа възможност да се видим и да гостувам в Клуба на инвалида в Исперих. По време на една от сбирките в клуба самоук художник от село Йонково нарисувал лика ми и Ангел решил, че задължително ще ме намери и покани.
Не бяхме се виждали преди това. Познавах го от страниците на „Екип 7“, четях негови статии. Оказа, се че и той чете моите. С една дума, познавахме се задочно чрез вестника. Разговорът ме развълнува много, пред проявеното от него старание и отношение не можех да остана безразлична и поех ангажимент да се срещнем.
Професионалният празник на служителите от МВР стана повод да се видим за първи път. Срещата се състоя в Исперих, където гостувах на тържеството в местната полиция заедно с тогавашния областен директор на МВР старши комисар Ивайло Йовчев.
Ангел Николов беше през сградата на институцията. Беше от онези срещи, които, и да искаш, не можеш да забравиш. Дълго не пусна ръката ми, разказваше, разпитваше, радваше се.
Пред мен стоеше един благ възрастен човек с харизма, добротата беше изписана на лицето му. Изреждаше с точност какво е чел, какво му е направило силно впечатление. Бях шокирана, изпитвах смесени чувства. Хора от близкото ми обкръжение никога не бяха дали подкрепа и оценка, а човек който ме познаваше само от публикациите ми говореше разпалено за мен. Но както е казал бог: „Никой не е станал пророк в собствената си страна“.
През 2019 година по време на посещението ми в една от детските градини на Исперих, отново се видяхме за кратко на чаша чай и се договорихме през пролетта на 2020-та да гостувам в Клуба на инвалида и да съм част от литературно четене. Разказа ми за невероятните баници, които прави съпругата му и ме покани да им гостувам. Обещах. Короновирусната пандемия обаче възпрепятства това и за жалост отложи нещата необратимо. Сега той вече чете стихове в небесния си нов дом и сигурно и там често да посяга към белия лист и молива…
Две кратки срещи, равняващи се на много по-дълго общуване. Не празнодумие, а интересно време, прекарано в компанията на мъдър човек, повече учител, отколкото само бегъл познат… За мен неговото име ще остане записано с главни букви в архива „Специални хора“.
Докато между нас има такива люде, докато пазим спомена за тях и след като си отидат, не ще обеднеем духовно. Срещите с такива хора приемам като подарък!
Почивай в мир, приятелю! Пак ще се видим! Пак ще четем!
Д-р Надие КАРАГЬОЗОВА – Нади




