Таня Кидакова е магистър психолог, завършила е Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Преминала е четиригодишно обучение за гещалттерапевт в Българския институт по гещалттерапия в София. Понастоящем е училищен психолог в ППМГ „Акад. Н. Обрешков“.
Какво дава училището на младежите освен знания в контекста на личните преживявания? Тогава какво отражение дава пандемията и социалната дистанцираност сред подрастващите?
Училището за подрастващите, но и за по-малките ученици е подготовка за реалния живот – в сферата на познанията, но и в сферата на социалното общуване. Комуникацията в юношеска възраст е много интензивна и е съществен елемент от израстването на индивида. Но само в един истински социален контакт получаваме реална информация от общуването ни „тук и сега”. Контактът в електронна среда не е цялостен, той е на парче. Виждаме само отрязък от действителността, а всичко останало, което също е част от контекста на едно общуване, остава в сферата на предположенията или фантазията ни – езикът на тялото, присъствието на други лица в обкръжението, които могат да повлияят на разговора. Оскъдността на информацията ни лишава от възможността да разберем какво преживява другият, каква е нагласата му спрямо нас или темата. Всичко това много често води до погрешни тълкувания на посланията, до липса на разбиране и оттам до по-големи разминавания в общуването. А това при подрастващите може да бъде повод за отдръпване, затваряне, поява на чувства като срам, вина, гняв, които трайно да се настанят в емоционалната му палитра. Възрастта между 12 – 19 години е кризата на юношеската възраст, през която младият индивид формира своята идентичност. Този етап е една от „носещите греди“ в структурата на бъдещата личност.
Успяват ли гимназистите да преодолеят дефицита на общуване? Какви са начините?
Срещите в училищна среда липсват почти на всички, но голяма част от учениците се срещат навън с приятели в малки групи. Други споделят, че през този период са се сближили с близките си. Има и такива, които са станали по-дистанцирани, изолирали са се, трудно общуват в семейството и с приятелите си. Няма еднозначен отговор. Едни намират механизми за компенсиране на този дефицит по здравословен начии – четат повече художествена литература, гледат филми, говорят по–често по телефона, разговарят с членовете на семейството си, а други се изолират, отдават се на самокритика, прекарват много часове в игра на електронни игри или в социалните мрежи.
Ще се отрази ли настоящото положение по някакъв начин на способността за общуване лице в лице? Не създава ли пандемията почва за задълбочаване на проблема с по-слабо развитите умения за общуване на живо заради социалните мрежи?
Моите лични наблюдения са, че голяма част от учениците буквално страдат от липсата на общуване лице в лице. Да, проблемът не е от сега, но безспорно сегашните условия осигуряват предпоставките за задълбочаването му. От една страна, има оттегляне от груповото социално общуване, но вероятно се проявява другата полярност на по-интимните срещи с другия. Общуването têt atet в големи групи вече не е актуално, но може би дистанцията ни дава възможност да видим кои хора са наистина важни за нас. Оставайки сами със себе си и в обкръжението на семействата си, подрастващите и младежите имат възможност да се свържат с истинската си същност и да я опознаят по-добре, черпейки по-малко от мнението на другите за тях. По този начин, връщайки се обратно към социалното общуване в реална среда, да се чувстват по-стабилни, но и можещи да погледнат по-смело в социалното огледало, което все пак е коректив на нашето поведение.
В тази връзка, очакват ли се трудности в бъдещото развитие на подрастващите?
Да, вероятно ще се променят много от сегашните условия в обществото ни, но не можем да знаем какви ще са те – добри или лоши. Креативността и способността за адаптация на младите е много по-голяма в сравнение с тази на моето поколение, например. Персийският мъдрец Шамз Тебризи казва: „Не се притеснявайте, че редът ще бъде нарушен и животът ще се преобърне. Откъде знаеш, че „дъното“ на живота няма да е по-добро от „върха“ му? Но това, разбира се, е трудно постижимо за повечето хора. В повечето случаи искаме да има яснота за всичко, което ни предстои, трудно оставаме в неизвестното, страхуваме се от промяната и я наричаме опасност без изобщо да сме наясно какво ще ни донесе тя.
За какви проблеми споделят младите най-често сега, в каква посока се промениха предизвикателствата, с които се сблъскват?
Свързани са и винаги са били свързани с проблемите на израстването, търсенето на себе си, на новата идентичност, откриване на смисъла в живота или на призванието. Понякога става въпрос и за сблъсък между поколенията, отхвърляне на изборите на младите хора от страна на родителите им и др. През последните месеци, за съжаление, се увеличиха случаите за справяне със загуба и траур, усили се и тревогата сред младите хора отпреди социалната дистанцираност. Моя довереница ми каза: „през депресията се развих повече“, което отразява другата гледна точка – страданието е посредник между старото и новото ни Аз, чрез него имаме възможност да преживеем големите скокове в развитието си.
Отразява ли се престоят им вкъщи на взаимоотношенията им със семейството, по какъв начин?
Някои родители се фокусират върху училищните постижения на децата си и оказват натиск, с оглед на страха сегашната ситуация да не се отрази на бъдещето им, като провал при кандидатстването. Фокусирайки се върху това, забравят за другите потребности на гимназистите, свързани с близки контакти с връстници и ограниченото обичайно ежедневие. Тогава ситуацията се влошава, подрастващият или се затваря, или се бунтува, а родителят се чуди какво се случва. Ако възрастните разговарят с тях и ги питат по-често от какво имат нужда и как се чувстват в тези условия, няма да има необходимост да оказват натиск, за да получат добри резултати. Искам да обърна внимание на родителите, че особено юношите могат да преживяват този период трудно, потискащо и дори осезаемо болезнено. Всички загубихме изначалните си свободи, с които бяхме свикнали, но за хората в тази крехка възраст може да бъде доста драматично. Не очаквайте от тях да съумеят да се справят толкова бързо или толкова адекватно като вас, те все още нямат достатъчно опит и увереност.
А на стимула им да учат? Станаха ли по-мързеливи и безотговорни?
От една страна, тези, които по принцип са били отговорни, при всякакви условия биха останали такива. За тези млади хора, сегашните условия са само предизвикателство по пътя към мечтите им. А за останалите, това е само още един повод да прехвърлят отговорността на външните обстоятелства. Но всичко това в момента може да бъде свързано и с допълнително натоварване, защото може да им се наложи да се справят и с всички чувства, възникващи в следствие на пандемията и на социалната дистанцираност, като несигурност в средата, страх от загуба на близки, отчужденост от себе си или средата, тревога за бъдещето, страх от провал. Поради тази причина мързелът, ако го има, е по-скоро защитен механизъм или креативно приспособяване към настоящите условия. Той е проява на стремежа да се избяга от тези преживявания чрез бездействие или разсейване, така можем да забравим за малко от какво ни е страх и за какво се тревожим.
До какво може да доведе едно евентуално удължаване на онлайн обучението?
Вероятно удължаването на мярката би увеличила депресивните преживявания. Вероятността тези млади хора да се превърнат във възрастни много по-рано от обичайното е значителна. Това би било загуба на цял един период от развитието им – юношеството, и би се изстрадала с всички етапи на траура. Както видяхме в първия период на социална дистанцираност се прояви шокът, отричането, търсенето на алтернатива или начини да се компенсират ограниченията, отчасти се прояви дори и депресията, а при евентуално продължаване на мерките вероятно следват задълбочаване на тези чувства, поява на тъгата – етапи, за които никой не може да каже колко време ще траят. Те крият своите рискове, ако не са подкрепени с внимание, грижа и разбиране в обществото. Най-големият при депресията е отказът от живота. Нека не допускаме това да се случи с нашите младежи!
Какви са наблюденията ти сред учителите – те как преживяват онлайн обучението в чисто психологически аспект?
В сегашните условия емоционалното им изтощение е твърде голямо. За тях това също беше шок, но адаптацията при тях не продължи дълго, благодарение на професионализма им. Ограниченият контакт с учениците увеличи усилията им за подготовка на уроците, за да са по-разбираеми, по-достъпни, а това естествено ги изтощи физически и психически. Освен това учителите са достъпни 24 часа в денонощието както за учениците, така и за родителите им, а това е причина за допълнителен стрес. Също така се превръщат и в довереници на своите ученици и ги подкрепят в преминаването през този труден за всички период. Естествено е цялото това натоварване да крие своите рискове, един от които е професионалното прегаряне – т.нар. бърнаут. Това е скритата заплаха, която се промъква незабелязано.
Позитивното е, че учителите останаха с децата си по време на дистанционното обучение. Нека да не забравяме също, че чувствайки се защитени в домовете си от вируса, учителите запазиха здравето и така съумяха да продължат работата си по-спокойни. Много учители смятат, че бъдещето на образованието е в комбинирането на двата вида обучение.
Десислава СТЕФАНОВА
