В оная мрачна и мъглива ноемврийска есен в горите около нашето малко балканско село масово се появи непозната красива гъба. Цветът на плодното й тяло, отразявайки светлината, се променяше в синьо-червени цветови съчетания, в зависимост от местонахождението на светлинния източник. Тогавашният светлинен източник периодически сменяше своето месторазположение, блуждаейки в хаоса на собствената си перестройка. Гъбата растеше бързо и плододаваше обилно на тъмни и влажни места, върху гниеща мъртва постелка.
Пенсионираният учител по природознание определи гъбата като отровна или луда гъба и предупреди, че тя съдържа в себе си психоактивни вещества, разрушаващи обществения организъм и блокиращи имунната система на обществото. Пак според него, след консумацията й настъпват невъзвратима загуба на паметта за миналото, халюцинации за настоящето и илюзорни представи за бъдещето. Подскачащата на площада публика, напомпена с въздухарски илюзии не пожела да чуе неговото предупреждение.
Всепризнатият местен енциклопедист и дървен философ, Аристотел Платонов нарече гъбата новото икономическо чудо на Балканите и заяви, че тя създава условия за коренни преобразувания в хранително-вкусовата и фармацевтичната промишленост на селото.
Как започна Преломът?
След призива на нашенския Аристотел – „Хляб и пасти няма, яжте гъби!“, селяните захвърлиха копралите и криваците, изклаха добитъка и се юрнаха по горите да берат гъби. Нея есен нивите останаха незасяти, а оборите се превърнаха в исторически паметници на разрухата. По улиците започнаха да се срещат все по често смахнати, налудничаво усмихнати хора, облечени в маршалски мундири, окичени като коледни елхи със звезди, ордени и медали, лъжепрофесори с фракове и цилиндри, лъжеапостоли и лъжепророци. Всички те бяха кандидати за депутати.
По инициатива на налудничаво усмихнатите хора, усетили първи вкуса на лудата гъба, беше обявена процедура за избор на нов кмет. Действащият кмет – зоотехник с висше образование, не бе изучавал микология и не отговаряше на условията за ценз и стаж по новата длъжностна характеристика, надлежно съобразена с перспективата за икономическо развитие. Процедурата по избора се проведе по каноните на римокатолическата църква, тъй като някой от силните на деня бе казал: „Майната му на Източното православие“. Когато над селския парламент се изви бял пушек, на балкона излезе с високо вдигната ръка Ловецът на паяци, ябанджия от турлашките села, дългогодишен депутат в местния парламент и значим обществен фактор. Все още неразбрал, че самият той се е оплел в собствената си паяжина, патетично съобщи на насъбралото се мнозинство, че с тази вдигната ръка е избрал за нов кмет дългогодишния текезесарски каруцар бай Пешо Кукурбитов, човек с голям управенски опит, цял живот управлявал конски впрягове. Бай Пешо не беше чел трудовете за държавата и правото на древногръцкия философ Аристотел, но знаеше, че правото е винаги на страната на силните. Знаеше също за отровното влияние на гъбата върху държавния организъм и, че управлението не е отговорност, а възможност за създаване на собствена, жизнена среда, която някой наричаха корупционна.
Ловецът на паяци съобщи още, че освен всички налудничаво усмихнати хора в местния парламент са избрани бай Минчо стражаря, бай Вълчо пъдаря и бай Ради глашатая. За бай Ради глашатая се знаеше официално, че представлява средствата за масово осведомяване, а неофициално се знаеше, че е таен информатор на властимеещите по въпросите на замърсяването на селските улици с душевни отпадъци и на публичното пространство с благословии по адрес на управата. Тъй като и тримата се ползваха с доверието и привилегиите на всяка власт, най-много се бяха ояли на луда гъба.
Променящият се цвят на гъбата послужи за модел на светлинното оформление и светлинните ефекти в новосъздадената политическа, икономическа и духовна селска чалготека. Излъчваната светлина деформира не само образите, но и съзнанието на политическите чалгомани.
Илюзиите за икономическо чудо, породени от лудата гъба изчезнаха толкова бързо, колкото бързо се беше появила и самата гъба. В съзнанието остана само горчивия вкус на поредната заблуда.
А къде е обикновеният Човек?
Ще Ви отговоря с моя версия на приказката „Пепеляшка“ на френския писател Шарл Перо.
Обикновеният Човек спи на тавана върху мръсен сламеник, облечен в парцаливи дрехи, втора употреба, внесени от битпазарите на цивилизована Европа. Винаги, когато свършва ежедневната си работа, отива до изгасналото домашно огнище, сяда в пепелта и чака добрата фея. Според приказката тя трябва да дойде и с вълшебната си пръчица да превърне тиквата в златна каляска, уловените в капана мишки – във впряг, големия плъх – в кочияш, за да го отведат в бъдещето.
Да, ама това е приказка на търкалета за деца и наивници! Затова се питам: не е ли дошло време хората отново да вземат в ръцете си копралите и криваците?
Димитър АЛЕКСИЕВ
