От първия ден на новата година в разградския православен храм „Св. Николай Чудотворец“ служи нов местен свещеник – отец Василий. Стеклите се вярващи на празничните литургии за Богоявление и Ивановден вече се докоснаха до ораторското майсторство на духовника. За Васил Василев служенето на християнската вяра се оказва по-висша цел от изчитането на Евангелието по празници. Отдал е 35 години от живота си на Бога, но е духовник още от люлката, както споделя самият той. Докато още ходи прав под масата, се обръщат към него с прозвището „дядо поп“.
В семейството му отдаването на вярата датира от поколения назад. Дълги години служи заедно със своя баща – свещеник Андрей, чийто вуйчо също е бил духовно лице. Никога обаче Васил не е чувствал избора си по кой път да тръгне като задължение. „Просто ми е вродено, тегли ме нещо като магнит, което не виждам.“, споделя духовникът и допълва, че може да прекара целия си ден и дори няколко денонощия в храма просто защото му е приятно. Прагът му прекрачва с отговорност и страх Божий, а молбите си винаги отправя за здраве на всички. И когато човек получи желаното, то не идва от него, защото той е само „асансьорчето, което моли Бог“.
Иконом Василий не е родом от Разград, а от Добруджанско, от нашия регион е неговата съпруга. Но сега отдава цялото си внимание на душевните болки на живущите тук. Днес душата на всеки е подложена на страдание, главна причина, за което отец Василий вижда в знанието. „Човешко е да допускаме грешки, а лечебницата за душата е храмът.“, учи той. Автоматизираното ни ежедневие позволява на всеки да отдели половин час в натоварения си график на църквата – стига доброто да е заложено в душата му. По време на кратката ни среща, в църквата се събраха неколцина нуждаещи се от неговата помощ. А в отплата духовникът търси само едно – благодарността в една запалена свещичка.
След завършване на Семинарията и преди да бъде назначен в разградската църква, порасналият вече „дядо поп“ е служил в Малък Преславец, Коларово, Сокол…
Във времената, когато неговите родственици напътствали миряните, свещенослужителите взимали дейно участие в обществения живот, с благ тон разказва отец Василий, помагали са като възпитатели и дори с организацията на сметките на богаташите. Наказателно средство за осигуряването на реда тогава са били поученията, но днес думите като че ли са изгубили своята сила, в забързания делник добротата не е поставена на пиедестал. Милосърдието сякаш е характерно само за определено време от годината, като Коледа, а в други страни храмовете винаги са препълнени.
По отношение на пандемичната обстановка духовникът отрича храмът да е развъдник на коронавируса, но отлив на миряни има, на което не гледа с лошо око. Защото освен вярата, от задълбочаващи се проблеми би ни избавила и дисциплината. Не бива да разчитаме само на упованието си в Господ, учи отец Василий, без медицина не може, тя също е дете, дадено от Бога в наша полза.
С огромна любов и признателност за своя баща говори една от дъщерите му – Стела Тодорова. Понастоящем педагогически съветник в ОУ „Н.Й.Вапцаров“, тя от ранна детска възраст е захранена с православната вяра. Още когато дядо й е бил свещенослужител, често времето й минава между стените на божия храм. Макар взискателният й и изискващ баща в тези години все още да не е посегнал към расото, той винаги е възпитавал нея и по-голямата й сестра Искрена в морал, нравствени ценности, отговорност, точност, принципност, спазване на добрия тон. Отец Василий е тяхната морална подкрепа, стожерът, който сплотява семейството. То винаги е тачило празниците, традициите и обичаите, връща се в спомените си Стела.
След като завършва Професионалната гимназия по химични технологии и биотехнологии „Мария Кюри“ в Разград, Стела взима решение да продължи да учи богословие и да се развива като учител по религия. По това време гаранция, че религията ще се изучава – няма, заради което изборът й предизвиква озадаченост.
Вече повече от 10 години е училищен психолог, преди това е работила в Дома за възрастни с деменция, била е част и от Центъра за обществена подкрепа към Сдружение „Жанета“. Главният й мотиватор винаги е да помага на хората, а работата си върши със сърце и душа – все пак, за пример в живота си винаги е имала отец Василий…
Мястото на Васил винаги ще бъде в храма, макар част от спомените му да го връщат в годините, когато е бил шофьор. Защото „Докато ми гледат очите и краката държат!“, звучи клетвата, която е положил пред Бог.
Десислава СТЕФАНОВА
