Познат е крилатият израз „До всеки велик мъж стои една велика жена“. Примерите в тая насока са доста, има и в нашия град. Но какво би било, ако се обърне обратно този израз и стане „До всяка велика жена стои един велик мъж“? Тук примерите се броят едва ли не на пръсти, но все пак ги има. Един от тях са взаимоотношенията между Станка Николица Спасо-Еленина и Никола Икономов.
Със своите качества още от съвсем млада възраст ученичката в девическото училище привлича вниманието и сърцето на Никола Икономов. Ражда се любов и още 17-годишна ученичката Станка Спасова става съпруга на своя учител. Той я насърчава да учи чужди езици, да чете различни книги. Осемнадесетгодишна тя вече е превела две части от творби на сръбския реформатор Доситей Обрадович. Оформя се малка книга, наречена от нея „Две прикаски за славните жени и за Аза человекомразеца“. На гърба й Станка Икономова помества свое четиристишие, което става първото стихотворение, написано от жена в българската литература.
Книгата излиза от печат през 1853 г. В обявлението в края й с публицистична страст младата жена пише за необходимостта от просвещение на жените у нас. С това тя става първата радетелка за еманципация на жените и то в мрачните години на робството. Младата авторка добавя, че е „приготвила още две книжки за печатане, особено за жените: „Многострадална Геновева“… и „Кассия царица“… Те така и остават неиздадени.
Книгата й е подписана с името Станка Николица Спасо-Еленина – оригинално фамилно съчетание, подкрепено от нейния съпруг. Радва се на голям успех и разпространение според спомени на големия просветител Илия Блъсков.
Във всичко това Станка Икономова е насърчена от съпруга си. Тя става и първата учителка в девическото училище в Разград. Привлича много погледи и с високата си стройна снага, с високо изправената си глава, с плитките, стегнати на венец над челото, с големите си внимателни сини очи, с градското облекло.
Едно след друго идват децата – общо девет – и работата в училището се съчетава с грижите за тях, с дежурене край печката и нощвите, пелените и коритото. Това е героизъм, да се пребориш с прозата на всекидневието. И макар че вероятно не едно стихотворение е посещавало мислите й в кратките мигове над книгите, на бял свят след много години се открива само едно – „Предусещание“.
„Жената се ражда на света, за да бъде съпруга, майка и възпитателница“ – пише Доситей Обрадович. И тя е такава, възпитава и своите деца, и децата от девическото училище. Освен в Разград пет години е учителка в Русе. В Разград е съоснователка на женското дружество „Майчина грижа“.
След като Никола Икономов напуска учителството и става свещеник, тя напуска учителството и се отдава на грижи за голямото семейство. Най-голямата дъщеря, Дочка, е учителка още преди Освобождението. Веднага след Освобождението учителка във Варна е и друга дъщеря – Стефания Мирска, получила солидно образование в Русия. Изобщо, шест от дъщерите й се посвещават на учителската професия.
Ако през годините Станка Николица Спасо-Еленина е „светска“ личност, пример за еманципирана разградчанка, след Освобождението са съвсем малко сведенията за живота й. Как е живяла през останалите 42 години, половината от живота й. Вярно, година след Освобождението се ражда последното дете, Григор. През 1897 г. умира Никола Икономов, на следващата година дъщерята Райна.
Станка Николица Спасо-Еленина е била просто забравена в новото време, този свят вече не е бил нейният. Добре, че на внука й от страна на сина й Илия – Николай Икономов /авторът на „Разградска прослава“ в по-късно време/ при гостуване почти в края на живота й е дошла идеята да се снимат двамата с баба си. Така единствената снимка, с която е известна сега, е част от снимката на двамата. Станка Николица Спасо-Еленина е с дрехите, с които е била облечена вкъщи, с черна кърпа на главата – знак за траур. Няма ги плитките, стегнати на венец над челото. Времето не прощава никому и променя харизматичния й външен образ. Остава харизматичната й душа. Снимката говори за нейната скромност, но и за нейната жизненост дори и на тази възраст.
Разград е променен, дали е излизала да види промените няма сведения. Животът си течал тих и спокоен. Е, имало е и изключения – когато в края на 90-те години веднъж се провежда митинг срещу тогавашното правителство, бъхтали камбаната на църквата усилено, за да съберат хора. Нещо което, ако е бил жив нейният съпруг, не би позволил. По време на избори каруци с пияни хора с викове, тъпани и дайрета минавали из града да агитират. Да не говорим за войните с техните тревоги, недоимък, нещастия.
И много лични тревоги е имала Станка Николица Спасо-Еленина. Синът Григор участва в македонските борби за освобождение, после във войните. Дъщеря на Стефания Мирска, връщаща се от Западна Европа, се удавя в Дунава, неин син загубва крака си в световната война. През 1919 г. умира съпругът й Кръстьо Мирски. Съпругът на Дочка Петко Вълнаров се самоубива поради незаслужно обвинение и обида. Неслучайно е казано: малки деца – малки кахъри, големи деца – големи кахъри. И самият Николай Икономов е имал болен син. Всичко това не може да не е вълнувало Станка Николица Спасо-Еленина, да не е тежало на майчиното сърце.
От време на време задухът й е отнемал въздуха. Може би освен астмата и други заболявания да е имала като всеки човек в напреднала възраст.
Както и когато е била млада, силната българка не скръства ръце пред трудностите на живота. Живее с дъщеря си Елена, която се омъжва късно. Къщата, в която е отгледала многобройната челяд, сега е оазис на спокойствие и обич, на грижи, на неуморна работа от нейна страна. Тя работи, край нея са деца и младежи на дъщерите й и други, на които дава книги да четат и после ги обсъждат заедно. От Варна не я забравя Кръстьо Мирски, който й изпраща вестници с изяви на съпругата си Стефания. Не я забравят и децата й.
А Разград нехае за нея. Нито властимащите /които често са се сменяли/, нито културната общественост се сещат за нея. А може би изобщо не са знаели каква е била в годините на робството, за заслугите й. Нейните наследници са били прекалено скромни /като нея/. Или са виждали, че това време нехае за подобни изяви. През тия години в Разград излизат около 20 вестника. Нито в един не пише, че такава бележита разградчанка живее тук, да се споделят делата й.
Станка Николица Спасо-Еленина не е очаквала някаква гласност, просто това време не е било вече нейното. Но като мъдър и проникновен човек тя се е стремяла и в това време да бъде полезна колкото може. Умът й е бистър, сърцето несломено. За това говорят често цитираните й мисли, споделени пред съпруга на внучката й Райна Димитър Йоцов: „Освобождението ни донесе слънцето. Много видох и оттогава насам и много се радвам, че посятото семе в ония мътни и тежки времена даде изобилен плод за България. Па колко чудеса станаха, какви открития всеки ден стават. Сега и ние ще имаме електричество. Аз помня кога си светяхме с газеничета, с лоени свещи, с лампи със стъкла, а и какво ли има още да видим! Хората са вся едни и същи, и, с каквато и светлина да ги осветляват… Само да не се покварва тяхната душа!“.
Каква мъдрост и проникновение има в тия думи. Тя говори с Димитър Йоцов и за бедните и трагедиите на Първата световна война, спомня си и за някои злощастни преживелици от Кримската война, пита какво става в Русия /разговорът с нея е от 1917 г./. Димитър Йоцов пише, че и на тази възраст /тогава тя е била на 82 години/ животът й е бил наситен с планомерен труд и благородни дела.
Действително велика жена е била Станка Николица Спасо-Еленина. Може би не е силно сравнението, че Никола Икономов е бил своего рода войвода на полето на просвещението, с перо и учебник в ръце. А Станка Николица Спасо-Еленина е била жена войвода в борбата за събуждане и въздигане на жените, с дете и книга в ръце. Велика жена до велик мъж. Родена да бъде безсмъртна.
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
