Бракът като социален феномен е сложна материя. Семейството е особена категория, която заема водещо място в живота на всеки човек. В него растем, възпитаваме се, в него усвояваме нравствено-моралните норми и ценности. Отношенията в него също са многопластови.
Какво е нужно в един брак, на какво се крепи неговото дълголетие, защо едни хора не си омръзват и показват, че това е съюз между двама в „радост и неволи“, а други не достигат до тази истина? Свидетели сме на все по-бързия разпад на браковете и увеличаващите се разводи.
По тези въпроси разговарях с двама души, които минават за едно от най-хармоничните и здрави семейства сред алианската общност в Бисерци. Уважавани са от съседите си, с които заедно празнуват празниците и при нужда си помагат. Всеки път като ги видя, мисълта ми прескача към популярната българска песен „Те си скитаха в полето винаги двама, винаги…“.
Тя е на 85 години. Казва се Садифе. Той е на 87 години и се казва Мюмюн, но по-известен е като бай Минчо. През 1954 година се вричат във вечна вярност и така вече 66 години заедно посрещат изгревите и изпращат залезите. Днес се радват на старостта и на всеки ден, който благославят, че са заедно. След дребните ангажименти по двора и градината и като си вземат следобедната дрямка са на пейката пред къщата, където се събират със съседите и разменят по някоя сладка приказка. Чакат поредния телефонен звън от децата и внуците, които са в чужбина и броят дните до всяко лято, когато дворът и къщата ще им се напълни. На пейката пред къщата им се състоя и моята среща с тях. Ежедневието им вече е по-лежерно – „пенсионерски живот“, улеснява ме бай Минчо. 30 години той „върти геврека“ на популярните едно време газки към местното АПК, а през ръцете на леля Садифе минават тонове платове. Шие повече от 50 години, с това е известна и сред хората от нейното поколение в селото. Нито ръцете, нито краката сега биха свършили това, посочва тя бастуна си и шеговито добавя: „моят нов приятел“. Докато единият говори, другия го изслушва с внимание и с кимване на глава дава съгласието си. Гледат се с топлота. Питам ги как биха се представили един друг. Първа започва баба Садифе: „Аз съм късметлийка голяма. Имам работлив съпруг, много търпелив и с чувство за хумор. Шегува се с всичко, с такъв човек се живее лесно. Тази му способност го прави желан и търсен приятел“, откровеничи моята събеседничка и виждам вече сълзи в очите на бай Минчо.
„И аз харесвам нейната търпеливост“, започва и той на свой ред разказа си. „След дългите пътувания, бързах да се върна у дома, нейните манджи са толкова вкусни, голяма кулинарка е“, хвали съпругата си бай Минчо и продължава: „Дари ме с две прекрасни деца. Ние не знаем какво е да се сърдим дълго време. И дребните неща сме ги решавали с търсене на причината, говорейки за тях. Тя е радиото у дома, нейният глас съобщава важните неща в семейството!“.
„Страдам за младите днес“, включва се в разговора баба Садифе. „Днес младите се карат, разделят, събират по много пъти, не са търпеливи един към друг. Не се свързват помежду си с уважение и обич. Търсят партньор с пари и имоти, а не си дават сметка, че може да си нещастен и сам, ако ще да си в сарай“, нарежда замислено достолепната ми събеседничка. Докато единият говори, другият го гледа с възхита и благодарност. С това потвърждават, а и по благите им лица личи, че през целия си съвместен живот са си били само извор на сила, упование, разбирателство.
И баба Садифе, и дядо Минчо казват, че за едно успешно съжителство са важни две неща – търпение и уважение. Има ли го, и да е било мътно – пак ще потече бистра водица, мъдро отсъждат те. Тук в спонтанен смях избухва баба Садифе, прави ми знак с ръце да се наведа към нея и подмята шеговито: „Ние не се карахме през младините, но сега се посдърпваме, защото моят Минчо не чува и това често ме изнервя“. А бай Минчо посреща с усмивка женския ни заговор и допълва, че въпреки тази трудност се радват на спокойни старини, защото нито уважението, нито любовта си е отишла. Като стар самодеец, на изпроводяк ми припомня едно стихотворение от турския фолклор, което в превод означава: „Животът е дар, цени го. Животът е песен, изпей го. Животът е път, извърви го. Живот е ценност, оцени го. Животът е борба, сражавай се смело, честно и справедливо“.
Д-р Надие КАРАГЬОЗОВА-Нади
Здраве и много години живот!