„Влакът изсвири и изпусна гъсти кълба дим. Двамата братя се спогледаха. Наближаваха Разград. Отляво щеше да се покаже малката къщичка на гарата, а сред посрещачите навярно бяха техните родители.
Стана точно така. След дългата раздяла ги чакаха техните родители и няколко приятели. Най-сетне бяха у дома“….
Не само така е описал във вестник „Разградски новини“ редакторът Иван Свирачев посрещането на Тодор и Иван Торчанови на гара Разград в началото на юли 1906 г. Иван Свирачев остро упреква местното музикално дружество, защото „нима не е знаело за тия велики артисти и за техните бляскави успехи във Виена, където те са били студенти в консерваторията“. И подкрепя думите си с факти. На няколкото концерта, които е изнесъл пианистът Иван Торчанов, той бил спечелил славата на „Българския Падеревски“ /Игнаци Падеревски е известен полски пианист, композитор и политик по това време – б.а./. И Тодор Торчанов бил получил диплом с отличие като виолонист и спечелил премия при музикално състезание.
В бащиния дом /тогава са живеели в новата къща на Недко Катранджиев на ул. „Кара боклук“ № 3 /сега „Паркова“, срещу сегашния стар театър/, двамата братя навярно покрай радостта са си припомняли миналото. Вероятно са знаели, че родителите им – Богдан и Петранка Торчанови, са се казвали Бернард и Жозефина Торчио; че са напуснали Западна Европа и са се заселили в Яш /Румъния/, където са се родили те, първите им двама сина – Тодор през 1884 и Иван през 1886 г.; че са дошли в България, първо във Видин, където се ражда третият им син, и накрая в Разград към 1890 г., където семейството се увеличава с още двама сина. Родителите им приемат българските имена Богдан /според Крум Денев в неговата непубликувана книга „Разград и неговото музикално минало. 1844-1944“, съхранявана в Държавния архив – Богдан Симон Торчанов/ и Петранка Брилова, а трите си последни деца наричат с имената на български царе Александър /Алеко/, Фердинанд /Ферко/ и Крум. Баща им е завършил фармация в Париж, учил е също филология и музика. В Разград открива първата аптека и създава оркестър при читалище „Развитие“.
А преди това, още през 1891-1894 г., цигуларят Богдан Торчанов и съпругата на Анание Явашов – Анна, пианистка, са изпълнявали пред разградската публика пиеси на А.Дворжак и Х.Виенявски.
В книгата си Крум Денев е използвал спомените на Пеню Михайлов, учител и по-късно училищен инспектор за основаването на оркестъра, който съществува от 1897 до 1901 г. През есента на 1897 г. учителите в града подели идеята да се създаде отново струнен оркестър след съществувалия през 80-те години оркестър с диригент Алексей Шулговски. В центъра на идеята застанал аптекарят Богдан Торчанов, който дал съгласието си да стане диригент и да обучи бъдещите оркестранти.
Към фирмата „Цимерман“ в Лайпциг била направена поръчка за инструменти за струнен оркестър от 25 души и необходимите школи и пюпитри /наклонени поставки/ за нотите. В началото на декември инструментите пристигат с наложен платеж. Читалището нямало в момента 2000 златни лева, за да се получат инструментите, и петима от бъдещите оркестранти сключили заем с частна банка и се подписали на полицата като взаимопоръчители.
Веднага започнало интензивно обучение почти всяка вечер от 19 до 24 часа в салона на читалището през цялата 1898 година. На Богдан Торчанов помагал първият му син Тодор, цигулар, ученик в гимназията. Според спомените на Пеню Михайлов, който дотогава не знаел да свири на никакъв инструмент, той се научил да свири на виолончело, а по-късно и на цигулка – необходимо помагало за учителската му работа. Като него също повечето от оркестрантите не знаели да свирят на никакъв инструмент, но с много воля и постоянство се научили.
В къщата на Торчанов, пак по спомени на Пеню Михайлов, често се събирали да свирят Добри Стоянов /виола/, Пеню Михайлов /чело/, Богдан Торчанов и Тодор Торчанов /цигулка/ и Иван Торчанов /пиано/. Свирели триа, квартети и други пиеси на Моцарт, Менделсон, Чайковски, Хайдн, Григ, части от оперите на Верди, Доницети, Росини и други композитори. Тук Пеню Михайлов започнал да чувства и да разбира магията на музикалното изкуство.
А оркестърът разучил подбран репертоар от маршове, валсове, полки, леки увертюри, хора и т.н. Оркестърът започнал да участва във вечеринките и представленията на читалището.
По-късно репертоарът се обогатил и оркестърът изнасял самостоятелни концерти. И така до края на 1901 година. А Богдан Торчанов до доста късна възраст участвал в концертите и програмите, изнасяни в Разград като солист цигулар. Крум Денев пише в книгата си, че той бил сбъркал професията си – трябвало да се посвети изцяло на музиката, а не на фармацията. И все пак и като аптекар е бил на висота. Можел е освен всичко друго да приготвя за празници бенгалски огньове във форма на корони, слънца, ракети и т.н. Това може да се научи от първия вестник излизал в Разград – „Белий Лом“.
Особено интересно е детството на другия брат – Иван Торчанов. Още петгодишен той започнал да се учи да свири на пиано най-напред с баща си, а после с полския емигрант Крайчман. Бил е много нежен като дете, а строгият му баща го карал да свири по 6-8 часа на ден. При това положение детските игри му били чужди. Боледувал и от тиф и благодарение на грижите на майка си и баща си оживява.
През 1895 г. Иван Торчанов изнесъл първия си самостоятелен концерт. Още тогава компетентните хора заговорили, че той е момче с редки музикални способности и че концертът бил едно извънредно рядко явление за тогавашния Разград.
След като станал на десет години, Иван толкова се влюбил в пианото, че трябвало майка му и баща му да го молят да спре да свири, за да си почине, да се нахрани. В дните, когато не бил зает с училището и с уроците, свирел по 12-14 часа.
Крум Денев пише в книгата си, че адвокатът Николай Ил.Икономов /внук на възрожденското семейство на Никола Икономов и Станка Николица Спасо-Еленина – б.а./, съученик на Иван Торчанов, му разказал през 1960 г., че когато били в IV отделение, на урок по пеене учителят Велико Читлаков дращел с цигулката си една нова училищна песен. Десетина пъти повторил песента, докато я научат децата. По едно време на черната дъска излязъл Иван Торчанов, взел тебешира и начертал две петолиния, на които нотирал песента. Всички деца, неуки в нотите, изахнали, когато учителят изсвирил безпогрешно написаните ноти. Чиплаков, който не бил особено любезен, се разчувствал, потупал по рамото малкия музикант и го похвалил за успеха му в музиката.
През 1903 г., когато Тодор завършил гимназия, а Иван V клас /IX сега/, двамата братя заминават за Виена, в консерваторията. Тодор учи цигулка при Карл Пръсл, а Иван – пиано при Хенрих Мелцер. Във Виена братята живеели доста бедно, защото строгият им баща им пращал пари само за храна, за наем на пианото и малко за дребни нужди. Не си дояждали.
Един ден нямали пари за обяд и се разхождали гладни из Ринга на града. Отбили се в градината и седнали на една пейка. Единият несъзнателно ровел с бастунчето си из пясъка. Тогава бастунчетата били атрибут на модата и показател за интелигентност. По едно време в пясъка блеснало нещо. Оказало се сребърна крона. Разгледали я братята да не би да е някаква детска играчка или фалшива монета. Оказала се истинска австрийска крона. Без колебание те намерили една двуколка /такива по това време – 1905 г. – имало много във Виена/ с горещи кренвирши и топли земели /кифлички/. Двамата яли, яли докато кроната свършила. И понеже стомасите им не били свикнали с кренвирши и въобще с месо, получили от преяждане доста силни колики…
След това, когато Иван започнал да преподава частни уроци по пиано, въпросът с парите бил подобрен. Вероятно самият Иван Торчанов е разказал тая история на Крум Денев, защото той пише в книгата си, че „случаят с намерената в градината крона и яденето на вкусните врели виенски кренвирши с топли земели Иван не ги забрави до смъртта си“.
За успехите им пред виенската публика Крум Денев не пише, явно никой от братята не е споделил. Такъв е животът им докато се връщат в Разград през 1906 г. Тодор Торчанов е завършил майсторския курс по цигулка. На Иван Торчанов предстои още учение.
Двамата братя осъществяват концертно турне из България. След това пътищата им се разделят.
Тодор Торчанов става преподавател по цигулка в Софийската духовна семинария през 1907-1909 г. Две години свири във Виенския симфоничен оркестър. Една година е бил концерт-майстор на курортния оркестър в Меран. След това ръководи оркестрите в Баден Баден, Нюрнберг и Мариенбад. През 1913-1918 г. е преподавател в музикалното училище в София и концерт-майстор на Лейбгвардейския оркестър.
Следващите две години е корепетитор на Оперетния театър, ръководен от Петър Стойчев. По това време помощник-хормайстор е бил Илия Бърнев. Бъдещият разградски жрец на музиката е уважавал много Тодор Торчанов като човек, като деятел в Оперетата, като духовит събеседник и другар.
После Тодор Торчанов е бил професор в Музикалната академия. Участва и в оркестъра на Операта. При него учат цигулка или завършват цигулка в Музикалната академия бъдещите композитори Емил Главанаков, Атанас Маргаритов и др.
След големите бомбардировки в София в началото на 1944 г. Тодор Торчанов отива в с.Брацигово, където се разболява и умира на 27 май 1944 г. Илия Бърнев публикува кратък некролог в „Разградско слово“.
Когато се пише за Тодор Торчанов, трябва да се сподели и за неговия син Митко Торчанов. За него Крум Денев не пише. Пише „Разградско слово“. Вестникът представя малкия цигулар като учил при баща си, а след това във Виенската консерватория, където продължавал да се обучава. Виенската и софийската критика се изказвали много възторжено за таланта му. Във всички концерти го акомпанирала майка му, която също била завършила Виенската консерватория като пианистка.
На 25 септември 1931 г. е бил концертът на Митко в Разград. Той изпълнил много трудни произведения – „Дяволските трели“ на Тартини, концерт на Чайковски, рапсодия „Вардар“ на П.Владигеров и други с голям успех. За съжаление, публиката била не била многобройна. И вестникът пише на 1 октомври 1931 г.: „Нима културата на страната ни ще се твори само чрез мачове и колоездачни „изтезания“!“.
По-късно Митко /Димитър Тодоров Торчанов/ е бил цигулар във Виенския симфоничен оркестър.
Да се върнем към другия брат. Иван Торчанов през 1908 г. се връща във Виена, където продължава да учи при Хенрих Мелцер в Консерваторията. Като частен студент взема уроци при Арон Фридман и Фердинанд Бузони. Майсторска квалификация получава при прочутия Леополд Годовски.
Следващата спирка в живота му е град Таганрог в Русия, където е преподавател в музикалното училище. Същевременно се изявява с концерти като солов и камерен изпълнител. През 1912 г. се завръща в България и се отдава на активна концертна дейност. През 1920 г. е преподавател в музикалното училище в София, по-късно е професор в Музикалната академия. Негови ученици са бъдещите композитори Любомир Пипков и Георги Златев-Черкин, пианистът и композитор Ото Либих, пианистката Жени Ковачева. Композиторът Парашкев Хаджиев като ученик взема уроци при Иван Торчанов, водещ музикален педагог по това време. Акомпанира на всички големи чуждестранни инструменталисти и певци, които са посещавали София.
Каквито и думи да се кажат за неговото изпълнителско изкуство, все ще бъдат бледи. Нека се доверим на скромната оценка на Крум Денев: „Иван Торчанов беше музикант с дълбока душевна интерпретация и до най-висша степен надарена натура; фин, изтънчен пианист и отличен човек. Като любящ баща беше незаменим, а като съпруг – примерен“.
Твърде рано, през 1928 г., той издъхва от сърдечно заболяване. Но остава споменът за виртуоза пианист, славата му в българското клавирно изкуство.
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
П.П. Данните за имената на родителите на братята музиканти са на известния русенски лекар д-р Емил Михайлов – внук на най-малкия син на семейство Торчанови Крум Богданов Торчанов – офицер и по-късно оптик.
