Йордан Чобанов е роден е в Разград на 28 септември 1905 г. Починал е през 1965 г.
Народен представител в VI ВНС от 7 ноември 1946 г. до 21 октомври 1949 г. Йордан Неделчев Чобанов е български юрист и дипломат. Учи електроинженерство, а после право в Лион, Франция. Изгонен е от Франция и продължава да учи в Швейцария, където участва в местните комунистически партии.
След завръщането си в България през 1934 година адвокатства първо в Пловдив, после в Разград. Член е на Българската комунистическа партия. През 1942 г. след провал, като секретар на Околийския комитет в Разград на нелегалната Комунистическа партия, е осъден на доживотен затвор.
На 9 септември 1944 г. излиза от затвора и е назначен за помощник-командир на Деветнадесети пехотен шуменски полк /6 октомври 1944/, с който участва в Отечествената война.
Като депутат в VІ ВНС е избран за секретар на Президиума на ВНС до 11 февруари, 1949 г.
През 1949 г. е изпратен за посланик в Турция, където работи до 1954 г.
През периода 1954-1959 година е главен прокурор на България. От 1959 до 1962 г. е постоянен представител в Организацията на обединените нации. Йордан Чобанов умира в София от рак след погрешно поставена първоначална диагноза синузит през 1965 г.
Като деец на БКП е един от първите, които утвърждават властта след 9 септември 1944 г. На един митингите, които води, нарича Иван Багрянов „необразян турчин“.
Отец Ангел Хубанчев, архиерейски наместник на Разград, e екзекутиран след като е осъден на смърт от Народния съд по скалъпено абсурдно обвинение, че „през разни времена от 1941 до 1944 г. той е разпространявал на молебени, речи и сказки фашистки идеи“. Истината е, че о. Хубанчев е невероятно ерудиран и деен духовник /като него в Разград никога е нямало – и дотогава, и до ден-днешен/, който развива огромна просветна, духовна и благотворителна дейност. Владее френски и немски, свири на цигулка, невероятен оратор, завършва задочно дипломация и международни отношения, създава ученически християнски дружества. Най-големият му грях може би е, че изобличава публично атеистичните идеи, предупреждавайки паството си за опасния „комунистически бацил“, водещ до бездуховност.
Каква жестока ирония на съдбата: през 1942 година отец Хубанчев успява да спаси от смъртно наказание комуниста Йордан Чобанов, като лично се застъпва пред съдията, а за благодарност след три години го застрелват след жестоки инквизиции…
Тези два портрета на отец Хубанчев са от големия разградския художник Коста Петров. Той е бил допуснат на заседанията на Народния съд в Разград и е нарисувал на картони с молив и въглен голяма част от подсъдимите и останалите участници в процеса. Рисунките са от частната колекция на журналиста Митко Ханчев.
Като главен прокурор е един от реаниматорите на концлагера в Белене и създател на концлагера „Слънчев бряг“ край Ловеч.
Преди това обаче искам да спомена един акт на бездействие, който води до смъртта на Ангел Хубанчев. Разградският архиерейски наместник отец Ангел Хубанчев със своето влияние предпазва от смъртно наказание Йордан Чобанов и лично се застъпва пред съдията, спасявайки го и издействайки доживотен затвор. След това обаче, когато на 10 ноември 1944 година Хубанчев е арестуван, Йордан Чобанов не прави нищо, за да му върне жеста. За това неща нашият народ има поговорка: „На зъл час се вижда кой, кой е“. Тогава семействата на задържаните са прибрани под стража в един обор край града, за да не търсят адвокати. Четири месеца не спират инквизициите и гаврите. Шест пъти е пребиван до смърт свещеникът, на два пъти живота му едва е спасяван в болницата. Разкарват го с каруца през града с табелка „Юда“ на гърдите. Въпреки всичко, отец Ангел се държи достойно, подкрепя другите с молитви и песнопения. Разстрелян е вечерта на 23 март 1945 г. в старите гробища, заедно с други духовници. От Разград те са Михаил Попиванов и Димитър Бакалов.
Тогава Йордан Чобанов е депутат в 26-то Обикновено народно събрание, провеждано от 15 декември 1945 до 28 септември 1946 г. След него е VI ВНС.
Лагерът в Белене е възстановен на 5 ноември 1956 г. Голям брой нови затворници пристигат в Белене след Унгарското въстание от 1956 г. и „криминалната вълна“ в София в началото на 1958 г. Сред личностите, държани в Белене през този период, е Константин Муравиев, последният министър-председател на България преди Деветосептемврийския преврат. Броят на затворените нараства и през 1959 година достига 1896 души.
Стойчо Мошанов е български политик от Демократическата партия, роден през 1892 г. в Дряново, през 1912 г. завършва право в Екс ан Прованс. Участва в Балканската война. През 1938-1939 е председател на XXIV Обикновено народно събрание. По време на Втората световна война е в легалната опозиция срещу управляващите, но се дистанцира от Отечествения фронт и неговата въоръжена борба. С други думи, Мошанов е отявлен антифашист, но не е комунист /а до 22 юни 1941 година у нас привържениците на нацизма и комунизма са съюзници!/, и затова е подложен на репресии след 1944 година.
На 26 октомври 1947 година е интерниран в Търговище. На 27 април 1954 година е осъден на 40 месеца затвор по скалъпено обвинение, че е подпомагали преследването на антифашисти. По искане на ръководството на БКП присъдата е преразгледана и на 3 декември 1955 година е увеличена на 12 години затвор. Главен прокурор тогава е Йордан Чобанов.
Самата рисунка пък е направена от натура в Белене от юриста д-р Петър Чобанов – съпруг на сестрата на Йордан Чобанов. Дори и за него няма милост и от 1948 до 1954 той е в концлагерите в Богданов дол и Белене. След Белене висококвалифицираният юрист си изкарва прехраната като „художник-бояджия“ в Разград и чак през 1971 година „милостиво“ му е позволено да работи като юрисконсулт във фабрика за хартия…
През август 1959 година Политбюро взема решение да се „ликвидират трудововъзпитателните общежития в страната“ и повечето затворени в „Белене“ са освободени или изправени пред съд. Въпреки това по преценка на вътрешното министерство 166 души са задържани и прехвърлени в новосъздадения лагер „Слънчев бряг“ край Ловеч, където са използвани за работа в каменна кариера. Въдворените в Ловеч мъже и жени са били изпращани по административен ред на основание Указ 468 от 4 декември 1956 г. Съгласно текста въдворяването можело да стане със заповед на министъра на вътрешните работи при наличието на писмено разрешение от главния прокурор. Дадените му от Указа права обаче министърът „делегирал“ през периода 1959-1962 г. на зам.-министъра Мирчо Спасов, който подписвал всички заповеди при съответното съгласуване с главния прокурор Йордан Чобанов и определения от него зам.-главен прокурор Иван Вачков, както и от прокурора от Главна прокуратура Руменов. Макар и формално въдворяването да е било осъществявано на посочения Указ 468 от 1956 г., то е било извършвано в разрез с предвидените в действащия по това време Наказателен кодекс принципи, съгласно които престъпление е само онова деяние, което е такова по НК, и че наказанието лишаване от свобода може да се налага само от съд, както и че то не може да има за цел причиняване на физическо наказание или унижаване на човешкото достойнство. Така, самото задържане без присъда от съд е незаконно; то, освен всичко останало, е и престъпление против човешкото достойнство. Самото задържане е имало катастрофални последици за задържаните. Установено е, че всички освободени са били лекувани месеци наред за възстановяване на нанесените телесни повреди и поражения на здравето. Установено е и че нито един от освободените не е успял след това да се реализира социално, независимо от високите си интелектуални възможности. Нещо повече – установено е, че бремето на лагериста е падало не само върху него, но и върху всичките му близки и познати, и в много случаи е било „законово основание“ за изселване на близките му.
Главният прокурор Йордан Чобанов е съдействал за всичко това.
Йордан Чобановe е женен в първи брак за Цветана Христова Цанева.(р. 1910) през 1932 г. Семейството има две деца. Едно от децата му – Екатерина, учи в СССР. Там се омъжва и носи името Екатерина Йорданова Римша. Фамилията Римша се среща в западните части на бившия СССР. По повод на паметника на Йордан Чобанов в Разград се вижда една любопитна реплика в мрежата: „Добрый день! Подскажите пожалуйста как можно найти этот памятник Йордану Чобанову? Может есть координаты? Это прадедушка моего мужа, хотим побывать на его родине и заодно посетить этот памятник. Заранее Благодарю!“. Автор на бележката е някоя си Татяна. Това означава, че и синът му е заминал за СССР. Йордан Чобанов обаче има и втори брак. Поне така е записано в Historical records and family trees за Йордан Чобанов. Втората му съпруга е Татяна Василева Матеева (р. 1908).
Баща му Неделчо е бил женен за Цена Чобанова. От този брак има 6 деца.
Йордан Чобанов не подкрепя и близките си в тежки моменти. Една от сестрите на Йордан Чобанов – Люба Неделчева Чобанова, е била омъжена за офицера и военен съдия – д-р по право Петър Байчев. Петър Байчев е бил затворен в концлагерите Богданов дол и Белене от 12.12.1948 г. до 20.03.1954. Оставил „Спомени“ и над 250 рисунки на концлагеристи – портрети, карикатури, ескизи на много и не толкова известни личности. След концлагера е художник-бояджия в кооперация „Строител“ в Разград, а от 1971 г. – юрисконсулт на ХЦЗ „Букьовци“ /гр. Мизия/. Семейството е изселено от София в село Софийци, общ. Царев дол, Тутраканско, като впоследствие дестинацията на изселване е променена в Разград, откъдето е родом майката. Петър Байчев оставя спомени и над 250 рисунки от концлагерите.
Люба и Петър Байчеви имат дъщеря и син. Синът Веселин Байчев е роден 1938 г. Приет за студент по музикална педагогика в Българската държавна консерватория през 1955 г. и изключен на 12.12.1956 г. /унгарските събития/ „поради социален произход и лично поведение“. Личното поведение се заключавало в това, че бил псувал /според доносите/ преподавателката по маркс-ленинизъм, др. Петрана Цанева, другарка на небезизвестния зам.-министър на вътрешните работи Ангел Цанев. За положително повлияване на горните събития Йордан Чобанов не си мръдва и пръста. А все пак Петър Байчев му е зет, а Веселин Байчев му е племенник…
Веселен Байчев по принцип е „бодлив трън“ и не може да търпи неправди. Той отслужва в Ансамбъла на трудова повинност 1958-1959 г. като виолист в оркестъра, инспициент (ръководител), помощник-диригент, а последните три месеца – като диригент. Там, макар и ефрейтор, влиза в конфликт с началника на Ансамбъла (той е и ЗКПЧ) подполковник Гелев. Васил Байчев е разжалван и тикнат в затвора за 4 години. Реабилитиран през 1962 г., Байчев завършва Консерваторията „в съкратени срокове“ и работи 3 години по разпределение като преподавател в Учителския институт в Смолян. През 1970 г. завършва БДК втори път като оркестров диригент и 18 години работи като диригент на Русенската опера. След това е 5 години е директор и главен диригент на Врачанската филхармония, главен диригент на Русенската и Старозагорска опера… През 1992 г. случайно е избран за председател на Съюза на музикалните дейци, но след като разбира, че агентите на ДС в Съюза „го работят“ както предишния председател – проф. Козев, той си подава оставката. Уволнен от системата на Министерство на културата през 1996 г. заради статии срещу културните министри Знеполски и Маразов, регистрира фирма „Темпи кончертати“ ЕООД, започва да продава парфюми и от печалбата издържа частен камерен оркестър „Темпи кончертати“. През 1999 г. поема Софийския духов симфоничен оркестър, после 10 години преподава в НБУ – департамент „Музика“. Успява да организира студентски музикален театър, с който изнася 9 постановки, но…правят му „постановка“, заплашен е от дисциплинарно уволнение, студентите правят подписка в негова защита, проф. Богданов го връща, но в края на краищата колегите му от департамента успяват да се отърват от него. Отново Русенската опера е приют за него, но на 4 януари 2013 г. за последен път напуска операта и музикалната дейност въобще и намира най-после време да изпълни синовния си дълг като реализира намеренията на своя баща. На 1 септември 2015 г. в Художествената галерия в Русе е открита изложбата „Пробиви в стената“ (рисунки от концлагера Белене) и е представена книгата – албум „Спомени от лагерите“ от д-р Петър Байчев и Веселин Байчев.
Но да продължим за Йордан Чобанов. Когато той е секретар на Президиума на VI Велико народно събрание, са приети такива основни закони, като тези за национализацията, за вероизповеданията и за банките. В нарушение на Търновската конституция събранието разработва изцяло нов основен закон, като освен това функционира и като обикновено народно събрание В хода на заседанията 90 народни представители от опозицията са отстранени и арестувани. Между тях е и Никола Петков.
Това ли е правната му подготовка на Чобанов в чужбина – да подкрепи този акт?
Шестото Велико народно събрание приема и т. нар. Димитровска конституция на 4 декември, 1947 г. Тя прогласява принципа на единство на законодателната, изпълнителната и съдебната власт; чрез промяна на името от БРП (к) на Комунистическа партия (БКП) и приемането на програма за изграждането на общество от съветски тип. По отношение на конституцията в текста за главен прокурор, опозицията не смята да има такъв, защото има министър на правосъдието. Противоположно е становището на Йордан Чобанов (БРП/к/). То е напълно йезуитско в аргументацията си. Според него министърът на правосъдието, изпълнявал досега функцията на главен прокурор, винаги е бил политическа личност. С избирането на Главния прокурор от Народното събрание се цели превръщането му в „действителен блюстител на законите, който ще бъде по-малко зависим от своята партия и от всекидневния политически живот“ и ще „черпи правата си от най-високия представител на народния суверенитет – от Народното събрание“. Да, но след като цялата власт е в БРП /к/, как главният прокурор ще бъде независим от своята партия?…
Пълна подкрепа и нагаждачество към предвидените изменения в съдебната система от името на БРСДП тогава изказва Г. Атанасов Хаджигецов (родом от с. Осенец), дългогодишен адвокат в Разград. Естествено, че това е така, защото той пък е подпредседател на VI ВНС.
Ще приключа само с това, че длъжността на секретаря на Президиума на НС е да контролира окончателната редакция на подписваните документи в НС, а Йордан Чобанов е бил такъв от ноември 1946 до февруари 1949 г.
След всички изредени дотук факти, редно е да се запитаме: заслужава ли този човек да има паметник в Разград и на негово име да е кръстена улица? И да продължава да бъде почетен гражданин на Разград? Все пак у нас има действащ закон, съгласно който комунистическият режим е обявен за престъпен…
Много ми се иска да разбера какво мислят по въпроса и какво биха предприели разградските общински съветници, особено тези от демократичния спектър.
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
