Една многозначителна цифра се среща в юбилейния брой 500 на вестник „Разградско слово“ от 19 октомври 1936 г. На първа страница, в краткото приветствие на най-успешния кмет на Видин и наш съгражданин д-р Бърни Бончев се казва, че над 3000 разградски синове и дъщери са напуснали родната стряха. Как е изчислена тази цифра и за какъв период се отнася е трудно да се отговори. Но авторът е много сериозен, така че трябва да му се доверим.
Наистина, Разград е дал на страната ни много известни и неизвестни свои чеда.
Първият кмет на Варна след Освобождението, бил на тази длъжност само месец /23 октомври – 28 ноември 1878 г./ Петър Попов е наш съгражданин, бил преди това търговец в Цариград, основател на първото българско параходно дружество „Провидение“.
Наш съгражданин е и вторият кмет на Варна, търговецът Велико Христов /ноември 1878 – ноември 1879 г./ Той пръв от варненските търговци открива своя кантора в чужбина /в Лондон/.
Заместник-кмет на София през 1911 г. е Славчо Бабаджанов – адвокат, политик, предприемач, деец за освобождението на Македония. Той не е роден в Разград, а в Македония, но идва в Разград да учи в гимназия и от Разград започва възходът му.
Кмет на Видин, най-успешният, през 1934-1938 г. е нашият съгражданин д-р Бърни Бончев – лекар, зъболекар, общественик.
Разград е дал на страната ни и няколко министри. През 1935-1936 г. министър на вътрешните работи и народното здраве е генерал Георги Сапов.
Иван Багрянов е министър на земеделието и държавните имоти в третото и четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов и в първото правителство на Богдан Филов. През лятото на 1944 г. е министър-председател до 2 септември 1944 г.
Петър Габровски е министър на железниците, пощите и телеграфите в четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов /1939-1940 г./. Министър на вътрешните работи и народното здраве е в първото и второто правителство на Богдан Филов /1940-1943 г./.
Разградски синове и дъщери има в много области на живота в страната ни. Третата дъщеря на възрожденското семейство Никола Икономов и Станка Николица Спасо-Еленина – Стефания Икономова /по-късно Мирска/, получила солидно образование в Русия, е първата гимназиална учителка във Варна. Изявява се като писателка, преводачка, общественичка. Сава Даскалова /по-късно Бабаджанова/ е учителка, боркиня за еманципация на жените.
Известни не само в България са оперните певици Райна Килифарска /Раля Тончева/ и Надя Бърдарова. Техният път започва от Разград, за да продължи, особено за Райна Килифарска, във Франция и Белгия, а на Надя Бърдарова – в Софийската опера.
Когато се говори за музиканти, могат да бъдат споменати Тодор и Иван Торчанови, възпитаници на Виенската консерватория, професори в Музикалната академия в София. Още във Виена виртуозният пианист Иван Торчанов е наречев българският Падеревски /Иглаци Падеревски е известен полски пианист, композитор и политик – б.а./.
Друг музикант, достигнал до високите сфери на виртуозността е Димитър Ненов, пианист, композитор, професор в Музикалната академия. Не може да бъде пропуснат и диригентът Влади Симеонов.
Разград е дал на страната ни няколко художници – Даниил Дечев, проф. Илия Петров, проф. Никола Ганушев, скулпторът Йордан Кръчмаров. Техни творби са притежание на галерии и частни колекции не само в България.
В сферата на учените също имаме представители – проф. Боян Пенев, литературовед и литературен историк, акад. Асен Дачев, физик; д-р Коста Катранджиев, психологът и педагогът Любомир Русев, един от ревностните разпространители на фройдизма в България и други.
Писателят, изследовател, преводач и литературен критик Анастас Изворов и писателят Христо Миндов са също свързани с Разград, тук са първите им изяви. В Разград се проявяват отначало и поетът, журналист и политик Петър Даскалов и журналистът Никола Панчев, редактор на столичните вестници „Вечер“ и „Нова вечер“.
С Разград са свързани през част от живота си и активният сътрудник на „Разградско слово“ Венелин Иванов, по-късно педагог в София и Крум Денев, също активен сътрудник на „Разградско слово“ и музикален деятел, по-сетне чиновник в столицата, адвокатът Николай Ил.Икономов, автор на хумористичната „Разградска прослава“. Нека не забравяме и Върбан Килифарски, борец за освобождението на Македония, анархист, един от издателите на първия български анархистичен вестник „Свободно общество“, по-късно „Безвластие“.
Голяма част от тези люде са талантливи в своята област и Разград е бил тесен за изявата им. Много от тях са гордост за страната ни, известни и в чужбина.
С чужбина са свързани и много неизвестни разградчани, отишли там да дирят препитание.
Още в първия вестник, излизал в Разград – „Белий Лом“ /1892-1893 г./ се разказва за един съгражданин, комуто не е провървяло в родината и той постъпва във Френския чуждестранен легион. В Африка и в Индокитай той проявява много храброст и е награден с известен френски орден. „Един български герой в Тонкин /Индокитай/“ е озаглавена тази публикация, посветена на Иван Златов /или Златев/ Моллов.
Много познат с даренията си в Разград е Иван Мутафов. И нему не е провървяло у нас и той отива в Америка. Работи по жп линии и във фабрики. На читалище „Развитие“ той подарява 615 тома научна литература. Дарения прави и на археологическото дружество, на училищното настоятелство, на бедни деца и т.н. Поради световната икономическа криза в края на 20-те години на миналия век изживява в оскъдица старческите си години в Чикаго. И нещо интересно. На 29 март 1940 г. „Разградско слово“ отпечатва писмо до него от общината, читалище „Развитие“ и други организации. Научили, че иска да се завърне в Разград, те пишат, че ще поемат до подпомогнат и улеснят идването и настаняването му. Иван Мутафов отговаря, че ще остави това да по-друго време. Засега се крепял на крака, боледувал от стомах и астма, пазел диета и се надявал да му увеличат пенсията.
За някои неизвестни разградчани отбелязва от време на време в хрониката си „Разградско слово“. Главно, когато се преместват по служба или когато свършва земният им път. Разбира се, едва ли това са всички съграждани, живеещи не в Разград.
Прегледала съм с тази цел произволно няколко годишнини на вестника – 1925, 1939 и 1940 г. Ето 1925 година. Съгражданинът ни Борис Дяков, син на геройски загиналия командир на 19-и пехотен полк полковник Антон Дяков, се е установил адвокат в София. Същото, само че в Русе, е направил Велико Чиплаков, адвокат. Командирован е бил на четиримесечна специализация в Брюксел по телеграфопощенската административна служба чиновникът при местната т.п.станция Стойко Алексиев. А д-р Симеонов заминавал на специализация по гинекология и хирургия в Париж.
В Цариград бил починал нашият съгражданин Иван Георгиев, виден търговец там от 40 години. В Дунава се е удавил поради семейни нещастия Борис Василев, живеещ в Русе.
А ето 1939 година. Капитан Васил Кубадънов, редактор на вестник „Народна отбрана“ е бил назначен за военен аташе в Москва.
Подробно е описан житейският и професионален път на един журналист, наш съгражданин. Казва се Венцеслав Протич, директор на вестниците „Днес“ и „Парел Булгар“. Бил е назначен аташе по печата при българската легация в Букурещ. Бил 29-годишен, завършил с отличие Разградската гимназия и право в София. Имал вече 11-годишна журналистическа дейност във вестниците „Заря“, Нови дни“, „Днес“ и „Парол Булгар“. През 1936 г. се явил на конкурс на министерството на външните работи за специализация в чужбина и бил изпратен за една година в Париж. После е бил главен редактор в дирекцията на печата при министерството на външните работи и командирован за главен директор на „Днес“ и „Парол Булгар“. През 1937 г. е бил награден от Борис III с царския орден „Св.Александър“ V степен. А през 1940 г. е бил награден от Хитлер с офицерски кръст на ордена „Германски орел“ II степен.
Има още един журналист в София – съгражданинът Йордан Неделчев, но за него няма данни в „Разградско слово“, освен две статии през 30-те години.
Петър Ив.Шарков, завършил строително инженерство, е бил назначен в министерството на благоустройството.
Георги Ст.Енчев, началник на тарифната служба при БДЖ е бил повишен за главен инспектор на транспорта при Експортния институт.
Общинският лесничей Любен Ралов е бил преместен в Сохия за лесничей в Бюрото за измерване на горите.
Редовният сътрудник на „Разградско слово“ Венелин Иванов, основен учител, е бил назначен за учител при института за глухонеми в София.
Георги Д.Попов, директор на Популярната банка в Ценово е бил назначен за счетоводител на Районната популярна банка в Пазарджик, чийто директор бил съгражданинът ни Н.Чифчиев.
Димитър Колев, член съдия при Пловдивския апелативен съд, е бил преместен за такъв в Софийския апелативен съд.
Обесил се в Пловдив по Цариградското шосе Велико Димов, кмет на Разград в началото на 20-те години и създател на общинския театър по това време. Причини: „материално изнемогване и любовни недоразумения с една учителка в Пловдив“.
Починал в София Пантелей Хр.Първов, телеграфист-хюгист.
През 1940 г. поручик Йордан Дацев е бил изпратен след държавен конкурсен изпит да следва електроинженерство в Берлин.
Дачо Димитров, данъчен агент при Казанлъшкото данъчно управление е бил повишен за помощник данъчен началник.
Георги Ив.Рашев бил назначен за чиновник по държавните имоти в Русенска и Кубратска околии.
Божимир Ст.Вълчев е придобил право на свободна техническа практика като електроинженер и като такъв е бил назначен на длъжност по осветлението в София.
Петър Ганев, областен инспектор на застрахователна кооперация „Задруга“-София е бил назначен за главен инспектор.
Свършил е земният път на Величко Денев, бивш учител в Разградската гимназия, а след това инженер в Бургас, където бил направил много за благоустрояването му.
В София били починали Стефан Радев, бивш началник на Софийската централна телеграфическа станция, и Киро Димитров, зъболекар, бил е години наред председател на настоятелството на читалище „Развитие“.
В Сливен бил починал Никола Върбанов, бил е няколко години учител в Разград и е вземал живо участие в любителските представления на читалище „Развитие“. Подпомогнат от колеги завършил зъболекарство и се установил като зъболекар в Сливен.
Под рубриката „Силуети на знайни и незнайни нашенци“ Крум Денев с псевдоним Бомбараир пише „Разградци в София“. Изброени са десетки имена.
Далече съм от мисълта, че само с посочените данни се е осъществило движението на населението /ако може да се каже така/ през трите години,за които става дума. Редакторът на вестника едва ли би могъл да знае за всички.
Такова движение на населението е постоянен процес, характерен и за времето след 1944 година. Причините са много, но не могат да бъдат отречени възможностите /най-общо казано/ на по-големите градове или на другите държави, както е сега. Не 3000, навярно доста по 3000 са напусналите родния край хора. Най-важното е, че където и да се намират, те са достойни граждани, които дават своя принос за мястото, където живеят. И не забравят мястото, откъдето са тръгнали.
И все пак, има едно нещо, което се нарича местен патриотизъм. Може да е старомодно в сегашния свят на глобализация. Чест и слава на тези, които остават черни на своя роден кът и работят за неговия днешен и утрешен ден!…
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
