Мила Златева: „Най-големият ми страх е да не ми стане скучно“

Човешката психология е една необятна, безгранична област на изследване. При все това, именно с тази нелека задача се е захванала Мила Златева – младата психоложка, която отговаря на Вашите въпроси на страниците на „Екип 7“. С нея се срещнахме не за да дискутираме темите в обхвата на науката за душата, а за да погледнем към личността ѝ отвъд психологията.

Младата жена ме посрещна в своя кабинет, където всекидневно се опитва да бъде в помощ на хора, преминаващи през различни трудни периоди в своя живот. Още от вратата ме покани да седна в нейния фотьойл, а за първи път тя застана от другата страна – на удобното диванче, където обикновено нейните клиенти ѝ споделят болките си. „Общителна съм, но съм интроверт“, започна Мила, която подходи с голяма доза интерес към разговора ни. Защото не ѝ се налага често да повдига завесите на личния си свят. А също както всеки друг, и нейният е необхватен. Тъй като преди всичко – и тя е човек.

Историята на всеки започва оттам – мястото, огласяно от бебешки плач, където са направени първите крачки в живота. Но дори и въпросът „Къде си израснала?“ се оказа труден за Мила, не без основание. Отправната точка на житейския ѝ път е поставена в Димитровград, където живее до навършване на втората си годинка. През тези 24 месеца семейството ѝ редува първия изцяло социалистически град, откъдето родом е баща ѝ Костадин, с намиращото се в Родопите Лъки – родното място на майка ѝ Здравка. Мила се появява като плод на ученическата любов на родителите си, които стават „мама“ и „тати“ едва на 19. Линията на живота ѝ продължава в Стара Загора, а престоят ѝ там трае до шести клас. Тогава съдбата ѝ „сервира“ един от най-повратните моменти, които ще бележат живота ѝ завинаги и ще се отразят дори на бъдещето. Оттогава – и вече около 20 години, баща ѝ заминава да живее в Малта. Останала сама с дъщеря си, майка ѝ се мести с нея обратно в Лъки, където Мила учи през първия срок в седми клас и все още се завръща там през лятото. Пътуването между градовете обаче не спира и втори срок завършва в Димитровград. Непрестанното местене се налага да продължи и след това, защото е приета в елитната Езикова гимназия в Пловдив с немски и английски език. На 14-годишна възраст Мила заминава за Града под тепетата съвсем сама. И дори да не си е давала сметка за неспирната смяна на местата, където живее, това рефлектира върху богатия списък със социални контакти, които завързва в различни точки от страната. „Много пъти съм преживяла това да се отделя от хора, които обичам, за да започна отначало“, сподели Мила.

Един от придобиваните документи от Пловдивската гимназия се оказва достатъчен Мила да кандидатства в Германия. Шансът, който не е за изпускане, ѝ отваря вратите на университета в Кьолн, в който следва модерната тогава специалност „Право“ по съвет на баща си. Макар и живяла сама до този момент, за първи път на 19 години ѝ се налага да се справя с живота на хиляди километри разстояние от семейството си. В чуждата страна Мила е изправена сама пред сериозни предизвикателства. Образователната система в немския град се оказва сред факторите, които я променят персонално. Ако в България се стимулира ученето наизуст, то в чужбина се набляга на практиката. Жената се върна назад във времето, за да си спомни: „Скъсаха ме на първия изпит. Никога не ми се беше случвало“. Оттогава се научава да свързва теорията с практиката, което е изключително полезно в сегашната ѝ професия.

Острият завой в живота си Мила предприема след края на третия семестър, когато осъзнава, че бъдеще за нея в сферата на правото няма. Напорист и амбициозен определено не са сред прилагателните, които описват нейната същност. По-скоро Мила би стояла вкъщи с книга в ръка, отпивайки от чая си, докато по цял ден тълкува различни истории. Но не четива като „Рецепти за щастлив живот“, а класически романи, пълни с истински истории. Сред тях се откроява „Души в окови“ на Съмърсет Моъм, който е сред любимите ѝ. Животът е прекалено кратък, обоснова се тя, за да пропилява времето си с учене на нещо нежелано, а и успехът вече не е разглеждала като финансово обезпечен живот, а като удовлетворение от себе си. Въпреки философската си нагласа обаче е изпитвала вина спрямо баща си, който я е издържал като студентка. Прекъсването на следването в Кьолн все още обаче не поставя начало на професионалната ѝ реализация като психолог. През следващите години животът ѝ повече прилича на авантюра.

Участието ѝ в студентска бригада я води до бреговете на екзотична Португалия, където през идните 3 месеца ѝ предстои за първи път да изпита тежестта от физическия труд. През следващата една година животът ѝ продължава в слънчева Палма де Майорка. На райския остров попада с приятел от бригадата, след като преждевременно решават да я напуснат с идеята да продължат да работят. Без отговорности, правила и обществени очаквания. Въпреки че на място са имали позната, се налага да стоят един месец без работа, след което една година Мила работи във верига за бързо хранене. Своя престой на райския остров обаче ще помни завинаги, защото там среща своя съпруг и баща на двете ѝ деца Радослав, който е от Завет. Връзката им потвърждава правилото, че противоположностите се привличат, защото за него Мила разказа: „Той беше тотално различен тип от хората, с които бях общувала – човек, който е преживявал, докато ние сме чели книги. А точно тогава аз това търсех“. Вместо да останат на екзотичния остров, преди 11 години двамата се връщат в България, водени от типичната за емигрантите носталгия. В началото културният шок връхлита като мълния Мила, която с години е живяла в страни като Германия, Португалия и Палма де Майорка. Бързо обаче привиква, а и скоро се появява синът им Йоан.

Авторитетна личност в живота на Мила се явява баща ѝ. Самият той е завършил медицина, но никога не е практикувал, не е спирал и да търси смисъла на живота си. Майка й пък е възпитала у нея самоконтрол и дисциплина. Баба й и дядо й са учители, но да се търсят корените на влечението ѝ към психологията сред близките или роднините ѝ се оказа безполезно. Защото стана ясно, че по-странните неща и хора винаги са ѝ били интересни. Но как успява да ги разграничи от „обикновените“? „Имам усещане за тези неща“, отговори Мила, която многократно си е мислила как е поела именно по този път, по който продължава да върви и днес. Желанието да си обясни всичко, което се случва около нея – промените, развода на родителите ѝ, и по-сложните опити да тълкува случващото се в нея винаги е било част от същността ѝ. До деня на абитуриентския си бал обаче идеята да се занимава професионално с психология още не е узряла, а и тогава професията все още не е била толкова престижна в България. Прозрението, че няма смисъл вече да потиска желанието да се занимава с психология, което винаги е горяло като пламъче в нея, се заражда след натрупания житейски опит. След раждането на Йоан, Мила следва специалността в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. След завършване на бакалавърска степен, записва магистратура, а тази година планира да завърши и докторантурата си. Научен интерес у нея предизвикват нагласите спрямо етнически различните общности. Доскорошната блондинка, определяна като по-малко интелигентна само заради цвета на косата си, се вълнува и от човешките стереотипи. Честото пътуване съчетава с отглеждането вече и на дъщеря си Ева. „Тръгнах неуверено в тази професия“, разкри жената. И въпреки че не гради планове за бъдещето, иска да продължи с академичната си дейност заради срещите си с младите хора и помощта, която може да им окаже от практиката си. В списъка й с набелязани цели за осъществяване място намира и идеята за заснемане на късометражен филм по сценарий на книгата ѝ „Живота го пилееш, като го пестиш“, която пренася читателя във вътрешния ѝ свят и може да бъде открита на сайта ѝ. Горивото, което я тласка напред, е любопитството и затова винаги е пълна с нови идеи. „Най-големият ми страх е да не ми стане скучно“, посочи Мила. Веднъж е ходила на хипноза само от интерес да разбере дали е опасно.

Мястото, на което най-често може да я срещнете, е велоалеята в Разград. Но не да се разхожда с приятели или да кара колело. За нея дългата пътека е възможност да остане насаме с мислите си. В киното също може да я видите да гледа прожекция сама, но не защото е тъжна, а напротив. Времето си обича да прекарва пълноценно с децата си, сред любимите ѝ занимания е слушането на музика, а преди време е държала четката за рисуване. Понеже повечето ѝ приятели са в Пловдив, сподели тя, няма търпение след работно време да се прибере вкъщи при мъжа си, за да разговарят. Той се оказва най-добрият ѝ приятел, който същевременно я допълва. Домакинските задължения не са сред любимите ѝ дейности, а ако подхванете разговор за намаленията в хранителните магазини не се обиждайте, ако смени темата, защото безсмислените разговори я натоварват. Редовен читател е на градската библиотека, за което е отличена като „Читател на годината“ за 2015 година. Сега търси нова школа в психологията, а вниманието ѝ е грабнала гещалт терапията. И ако е вярно, че носенето на различен чифт чорапи е на късмет, то Мила определено е голяма късметлийка, защото шеговито признава, че рядко носи един и същ чифт чорапи.

До септември миналата година Мила е училищен психолог в ОУ „Ив.С.Тургенев“, но ноември миналата година решава да реализира мечтата си да отвори кабинет за психологическо консултиране, който се намира срещу пица-салон „Болярки“ в Разград. А дали психолозите също ходят на терапия – оказа се, че е препоръчително, за да бъдат наясно първо със себе си. Всеки преминава през трудни периоди, изпитва болка, но преминаването през житейските уроци, разсъждава Мила, е полезно. И дори да мислим, че всеки от нас е уникален, има банални неща, които се случват на всеки. Самата тя, ако не беше изпитала превратностите на съдбата, не би била толкова добър професионалист. По стените в кабинета й няма да видите окачени сертификати, дипломи или други придобити квалификации, защото не документите правят психолога подготвен.

Натрупаните от нея наблюдения й показват, че някои хора, дори да стигнат дъното, не търсят помощ, защото продължава да съществува митът, че работата на психолозите и психиатрите е една и съща. Друго заключение, до което Мила достига, е че психичното здраве не е приоритет на съвременния човек, на когото липсва някой да го чуе. За да не „прегори“ от проблемните истории, които клиентите й споделят, успява хладнокръвно да раздели двата свята, въпреки че не винаги е успешно. А дори понякога неволно да прилага практики от професията и в личния си живот, е категорична, че не би си позволила да навлиза в личното пространство на приятелите си, с които професионалната етика забранява да работи.

Сред клишетата, които е чувала по отношение на професията си, е че чете мисли, урежда животи, а клиентите й са луди. „Не е срамно, нито страшно“, увери колебаещите се да потърсят професионална помощ. Дали цял живот Мила ще бъде психолог? Дори и тя не знае, но би потърсила друга реализация, ако спре да усеща работата си като предизвикателство.

Десислава СТЕФАНОВА