Днес никой не говори и не пише за личността и дейността на една от видните фигури в разградския обществен и политически живот преди и след 9. IX. 1944 г. Това е Коста Иванов Белобрадов (1900-1957). Завършил е разградската гимназия. Къщата на фамилията (произхождаща от с. Каменово) е била срещу джамията „Ахмед бей“, по улицата за Гецово. Влиза в Земеделския съюз на Ал. Стамболийски още като млад. След убийството на земеделския лидер, Коста Белобрадов се ориентира към БЗНС „Врабча 1“ с водач Димитър Гичев. Става секретар на адвокатския съвет в Разград, но за известни периоди от време е назначаван и за околийски управител.
Тогава околийските управления са местни органи на държавната власт, осъществяващи управление и контрол над дейността на общините в околията в административно, стопанско, културно и политическо отношение. Контролират прилагането на законите, правилниците и наредбите на централната власт, спазването на обществения ред и борбата с криминалните престъпления. извършват гражданската регистрация на населението и осъществяват паспортния режим, организират и ръководят дейността на полицията. Структурата им включва следните служби: Държавна сигурност – за контрол над дейността на политическите формирования, Криминална – за борба с криминалните престъпления и Административна – за регистрация и паспортизация на населението. Ръководят се от околийски началници (от 1934 г. – околийски управители), назначавани от министъра на вътрешните работи и народното здраве по предложение на окръжния управител (от 1934 г. – на областния директор). Действат до влизането в сила на Закона за народните съвети от 1948 г. (Дв, бр. 47 от 27 февр. 1948 г.). Коста Белобрадов е началник на околиите на Горна Джумая /дн. Благоевград/ през 1923 г. и Исперих през 1931 г.
Първо за дейността му в Горна Джумая. Той е изпратен там да укрепи влиянието на местното БЗНС. Околията е тотално размирна и основен проблем е противодействието на ВМРО срещу земеделското правителство. Отгоре на всичко чрез Тодор Александров са изпратени смъртни заплахи срещу всички околийски управители в региона. Все пак, Коста Белобрадов помага с каквото може. Той е в съдействие с тогавашния кмет на Горна Джумая – Панайот Тасев. Заедно с него издействат от военното министерство и от министър-председателя Александър Стамболийски вече преместената през 1920 г. Солунска мъжка гимназия да остане в града. Първоначално тя е настанена в турските казарми. Кметът и околийският управител успяват да убедят тогавашния военен министър Константин Муравиев от БЗНС, че в местното поделението има само десетина войници пазачи и че сградата може да бъде преустроена за нуждите на учениците. Пет дни по-късно в кметството пристига генерал от Седма дивизия от Дупница. Двамата с управника отиват на място да огледат казармените помещения и Панайот Тасев получава ключовете от сградата. Местното население не остава безразлично към тази голяма радост – буквално за няколко дни хората събират 80 000 лева, които отиват за бъдещата гимназия. През 1923 г. кметството отчуждава място за държавната болница. Пак в същия период е построено и игрището. За изграждането на спортното съоръжение всички жители на града дават по десет трудови дни. За онези, които отказват, градоначалникът нарежда да бъдат санкционирани по 900 лева. Със събраната сума от глобите той изплаща надниците на ангажираните в строителството работници. Коста Белобрадов и кметът Панайот Тасев съдействат за създаването на първия спортен клуб „Македония“ в града през 1923 г.
Разградчанинът Йордан Чобанов е главен прокурор на НРБ от 1954 до 1959 година. През това време в резултат на дейността десетки хиляди българи са вкарани в затвори и лагери, след като са обявени за противници на комунистическия режим. Мнозина са убити, други умират след мъчения и болести, на оцелелите е съсипан животът. Заповедите /на снимката/ за въдворяване в зловещия концлагер „Белене“ са съгласувани лично с главния прокурор Йордан Чобанов. Нека разградчани се замислят: редно ли е днес в града им улица да носи името на този човек?! Много ми се искам да вярвам, че и новоизбраният Общински съвет ще помисли по този въпрос. Не е справедливо да прославяме палачите, докато жертвите им тънат в забвение…
Общо-взето, за малкото време, през което е околийски началник, Коста Белобрадов помага Горна Джумая от едно голямо село да започне да прилича що-годе на град. Уволнен е от сговористите след 9 юни 1923 г., но все пак жив се завръща в Разград.
През 1927 г. разградските комунисти Тодор Цонев и Руси Минчев търсят съдействието на Коста Белобрадов и Захари Попов за укрепване на т. нар. Трудов блок (Единен фронт). Това е коалиция между БКП и левицата на БЗНС, създадена през есента на 1923 и съществувала до средата на 30-те години. Такава колаборация се предвижда да се осъществява освен за предстоящи избори, така и контрол на ДРО (Добруджанската революционна организация) в Разградско. Нещата обаче се обръщат. През 30-те години ДРО приема тезата на Коминтерна за съществуването на добруджанска нация. Постепенно социалните задачи все повече изместват националните, а ДРО застава против връщането на Южна Добруджа към България. През 1931 г. Коста Белобрадов е назначен за околийски управител на Исперих, но от правителството на Народния блок, в който влиза „Врабча 1“. Нямам информация за колко време е бил околийски управител на Исперихска околия, но това е било вероятно до 19 май 1934 г., когато Народният блок пада от власт, или по-малко време.
Коста Белобрадов отново се връща в Разград като секретар на адвокатската колегия.
През юни 1944 г. в Разград са интернирани 1500 евреи. Създаден е обществен комитет за битово устройване на еврейските семейства в Разград. В комитета влизат Коста Белобрадов, зъболекарят Митев, Марин Лицов и отец Хубанчев.
Идва превратът на 9 септември 1944 г. На 10 септември 1944 година с Постановление № 1 на Министерския съвет под натиска на комунистите се създава т.нар. Народна милиция. За малко време след 10-ти септември началник на Народната милиция в Разград е Д. Ненов, но бързо е сменен с Коста Белобрадов. Това назначение и следващият му пост са следствие от флирта на БРП (комунисти) с другите партии от ОФ: БЗНС, „Звено“, БРСДП.
Коста Белобрадов стои като началник на Народната милиция в Разград до 1.Х.1945 г. Много неща минават през главата на Коста Белобрадов като началник на Разградската милиция. Ще спомена само арестите на враговете на властта на ОФ, т. нар. Народен съд в Разград, многобройните доноси и клевети срещу опозицията и пр.
За пример ще дам доносите срещу Христо Лицов (бащата на спортния деятел и журналист Росен Лицов) и Станьо Колев. Христо Лицов говорел положително за Хитлер и за легионерите, наричал властта на болшевиките „червен терор“. Той „пишел за цар Борис и лъскал ботушите на Кобургите“. В реч пред общността на с. Студенец казал, че „в България настъпва голямо гергьовско клане, ОФ е болен, а ръководеният от БРП (к) ЕМОС (Единен младежки общоученически съюз) е проклета организация“. Христо Лицов бил в постоянна връзка с водача на легионерите в Разград Михаил Иванов, смъкнал портретите на Ленин и Сталин от стените на Разградската гимназия. Преди 9.IX.1944 г. бил подпредседател на „Дойч-булгаришес културферайн“ /„Германо-българско културно дружество“/. За всичко това Христо Лицов е наречен от комунистите „Разградски Гьобелс“.
Станьо Колев пък заявил в Пороище, че „градът мъчи селото и селото трябва да поведе борба срещу града, а Червената армия дойде насилствено“. В с. Острово той казал, че в „днешното правителство има групировки и течения, а именно звенарите, които са превратаджии и са способни на всичко“. За тези си и други изказвания Станьо Колев бил наречен „Разградски Розенберг“. За читателите ще поясня, че Алфред Розенберг (1893-1946) е главен идеолог на националсоциализма, държавник и политик, заемал различни важни длъжности в Третия Райх и Националсоциалистическта партия. Осъден е на смърт от съда в Нюрнберг.
Отец Хубанчев пък бил обвинен, че „е създал разузнавателна служба в разградската гимназия“. Писано е и срещу д-р Георги Ялъмóв, наричан „стария вълк“ и сина му, наричан „младото вълче“. О, не само това, навремето д-р Георги Ялъмóв бил на второ място в листата за избори след Ал. Цанков.
Тези обектно насочени форми на примитивно доносничество и оплюване са показани и в Кубратска и в Исперихска околия.
В Кубрат острието на БРП (к) е насочено към бившия легионер Станчо Петров (родом от с. Прелез), към Христо Кожухаров – богат земевладелец, бивш ръководител на „Бранник“, който според доноса бил нарекъл кошерите си с пчели с имената на Хитлер, Мусолини и Гьоринг.
Не е отминат и кубратчанинът Иван Дамянов – Нисовлията, чийто грях е, че е кръчмар–опозиционер. Към доносите за него има гнусната забележка, че бил се занимавал със женския пол. Бих отминал това, ако той не е баща на Лили Иванова…
В Исперих обект на омраза са Тодор и Стефан Крачунови, Пеньо Дюлгеров, Райна Шивачева – Бунева, Никола Коларов и много други.
Както и да са наричани, старите разградчани, кубратчани и исперихчани категорично губят битката си с новата власт. Това е предопределено както от репресиите и убийствата след 9-ти септември, довели до сковаващ страх у повечето граждани, така и от процесите на внос на „пролетариат“ в града от селата, на който „пролетариат“ се опира новата власт.
На 2-ри октомври 1945 г. Коста Белобрадов е назначен за околийски управител на Разградска околия. Той един от хората, които осъществяват редица дейности за оцеляване на населението през тези гладни години. Освен това през време на мандата му се приема първият благоустройствен план на Разград (1947), случва се голямото наводнение (1947) и се организират помощите след последствията му, слага се началото на корекцията на река Бели Лом, започва първата обмяна на парите, преименуват се много улици по искане на комунистите, сливат се и се закриват партии, забранява се опозиционният печат, разкрива се летовище за разградските деца в курорта „Св. св. Константин и Елена“ (1947). И още: отпуска 100 000 лева за Общинския театър (1947), съдейства за отваряне от Женското дружество на Детски дом в Разград за 30 деца. Колкото е в рамките на възможностите му, спомага за разкриване на: Обща ТПК от 1945 г, Шивашка кооперация „Септември“ от 1945 г., а от 1953 г ТПК „Ст. Иванов“, Месарско-кожарска ТПК от 1946 г., Разградска обущарска кооперация от 1946 г., Текстилно-бояджийска кооперация от 1947 г., Столарска кооперация „Прогрес“ от 1947 г. Той помага за внасяне на първия комбайн на 11 юли, 1947 г. в днешния Цар Калоян. По негово време започва строежът на градския стадион (1947). Прави всичко възможно през 1946 г. да се пратят 160 тона вино, тип „Бордо“, за СССР. Подкрепя обединяването на Дружеството за гимнастика, туризъм и спорт „Лудогорец“ с Разградското колоездачно и мото дружество, Това става на 10.11.1946 г.
Коста Белобрадов е обаче наясно, че всяка негова дума и действие са зорко следени. Това не му помага много. Когато идва време за приемане на т. нар. Димитровска конституция и като предвижда последствията от нея, а сигурно и под натиск, той подава оставка от поста околийски управител. Заобиколен от доносници и недоброжелатели, Коста Белобрадов изпреварва събитията и на 17.11.1947 г. оставката е факт.
Злият негов ангел в това и последващите събития е секретарят на БРП, а след това и депутат в две последователни Народни събрания от 1945 до 1947 г. Йордан Чобанов (1905-1965). Последният „търси цаката“ на Коста Белобрадов и малко след подадената оставка, той е обвинен в недостатъчна инициативност за разобличаването на царските офицери сред военните среди и сред запаса. Това никак не било е маловажно за БРП (к). Тогава се е смятало, че кадрите на народната войска са замърсени с вражески на Партията и народната власт елементи. Нещо повече, данните говорят, че и партийните организации в армията са замърсени с „прикрили се в Партията злостни врагове“. Разработват се над 700 офицери, от които 125 са членове на БКП. Разработките се водят от III управление на ДС. През 1947 г., с помощта на съветското правителство, БРП (к) преминава към установяване на тоталитарен контрол над държавната власт (пълен политически контрол, политическа диктатура): на основата на Наредба-закон за защита на народната власт започва преследването на политическата опозиция. Нейните водачи са хвърлени в затвори и лагери, а самите партии – закрити. Репресирани по различен начин са видните опозиционни политици Никола Петков, Цвети Иванов, Кръстьо Пастухов, Трифон Кунев.
Вследствие на обвинението Коста Белобрадов е арестуван и изпратен в стария Русенски затвор. Заедно с него са арестувани негови близки, приятели и съмишленици, които за близо седмица изтърпяват унижения, побоища и мъчения. „Заслуга“ за това имат не само Йордан Чобанов и брат му Неделчо Чобанов, но и група разградски комунисти, начело с Петър Иванов Бубев (Петьо Бубата), които се правят близки с тях, черпят се, а всъщност доносничат за всяка дума, казана против ОФ и БРП (к). Коста Белобрадов е посрещнат в затвора от група садисти, които се водят надзиратели. Ето имената на тези примитиви и действащи мъчители в Русенския затвор (по архивите на ЦРУ): Цоню Ников (управител); надзиратели: Цеко, Ангел, Георги, Стефан, Гатю, дядо Христо, Иван Церовски, Иван Долапски, Атанас, Иван Мартенски, Неделчо, Дочо и др. Фамилиите са може би по имената на селата, от които са те. Зверствата се изразяват в побоища, измъчване и най- вече в любимия „номер“ на надзирателите: пълна торба с мокър пясък се хвърля върху гърдите на затворника и започва скачане с пълна сила върху тях. Изходът е или смърт, защото се уврежда сърцето, или жестока травма на белите дробове. Второто се случва с Коста Белобрадов.
След като изтърпява тези мъки, без да признае нищо, той е изпратен на превъзпитание в т. нар. Диамантена мина. Това всъщност е ироничното наименование на кариерата лагер край с. Пиргово, Русенско. В кариерата е същото – бой, мъки, унижения. Режимът е ужасен, работата – тежка, непосилна, гладът – постоянен, около лагеристите – телени мрежи и автомати. Там тарторът и началник бияч е един жесток шоп – Серафим Кръстев от с. Локорско, Софийско. Няма милост за Коста Белобрадов. Той е забравен от другите разградски депутати от ОФ. Най-много е могъл да помогне докторът по право Тодор Атанасов Хаджигецов, родом от с. Осенец, член на БРСДП, а после и на БКП. Освен това, той е и подпредседател на бюрото на VI-то Велико народно събрание, което заседава от 7 ноември 1946 г. до 21 октомври 1949 г. Не си мръдва и пръста и друг разградски активист – д-р Сергей Кръстев Мисирков. Той също е депутат за времето от 1946 до 1947 г., а преди това се закотвя в Разград като лекар в противотуберкулозната болница в града и председател на местната структура на политическия кръг „Звено“. Къде е д-р Георги Ялъмов (БЗНС „Н. Петков“), също депутат. На тримата не им пречи да се пъчат по митинги в града и околните села, но бързо забравят за това, кой ги е разрешил.
Тук искам да отделя специално място на Йордан Чобанов. В своята кариера след 9.IX.1944 г. той е секретар на БРП (к) в Разград, зам.-командир по политическата част на 19-ти пехотен полк, с който участва във Втората световна война, депутат и секретар на Президиума на VI Велико народно събрание , посланик в Турция (1949-1954), главен прокурор на Народна република България от 1954 до 1959 г., постоянен представител на България в ООН.
Нека да спомена за работата му като главен прокурор. След народното въстание в Унгария през есента на 1956 г. Белене отново се превръща в политически лагер, като е напълнено с опасните за комунистическите управници лица. С протокол „Б“ №9 от 17 ноември 1956 г. Политбюро на ЦК на БКП взима решение за изселване на всички обществено опасни лица. В него е записано: „Да се въдворят в ТВО-Белене най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и престъпни елементи, настанили се на местоживеене в София и други големи градове“. В изпълнение на тези решения и нормативни документи от есента на 1956 г. до април 1959 г. в лагера в Белене, именуван под секретното наименование ТВО 0789 „ВИ“ ДС, са били задържани общо 2 800 лица. Въдворените в ТГ-Ловеч мъже и жени са били изпращани по административен ред на основание Указ N 468 от 4 декември 1956 г. Съгласно текста въдворяването можело да стане със заповед на Министъра на вътрешните работи при наличието на писмено разрешение от Главния прокурор. Дадените от Указа права на министъра са прилагани със заповеди, съгласувани с главния прокурор Йордан Чобанов и определения от него зам.-главен прокурор Иван Вачков, както и от прокурора от Главна прокуратура Руменов.
Може би с този си актив Йордан Чобанов заслужава да има улица на негово име в Разград?! Ето нещо, за което си заслужава да помислят днешните разградски управинци…
Какво обаче става с Коста Белобрадов? След малко повече от три години той е освободен. Връща се в Разград и се опитва да се възстанови. По някакъв начин си намира „престижна работа“ като управител на гостилница „Русия“, която се намираше срещу Момина чешма. Ако си мислите, че там намира спокойствие, то жестоко се лъжете. Заедно с него започва работа едно подставено лице – Цветана Пенчева. Нейната цел е да унижи и злепостави Коста Белобрадов на новата му длъжност. С помощта на мъжа си, тя започва да подправя документи, за да се обвини след това Коста Белобрадов. Целта е постигната и той е уволнен. Останал сам, без подкрепа, той тихо гасне от рак на белия дроб, придобит от мъченията в затвора и лагера. Умира в началото на юли, 1957 г. На погребението му се стичат множество хора, но какво от това. Бързо е забравен. Не са останали много неща от Коста Белобрадов. Съпругата му (поч. 1974 г.) изгаря пълен кош с негови документи и това допълнително хвърля забвение върху него.
Най-малкото, което може да се направи сега е да бъде допълнено името му в списъка на околийските управители на Разград в сайта на общината. А що се отнася до Йордан Чобанов, той също умира от рак – както казват, господ е забавил, но не е забравил…
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
