Преди месец с хор „Железни струни“ – Разград участвах в международен фестивал в Будва, Черна гора. На фестивал като на фестивал – пътуваш с автобус, не отсядаш в луксозни условия, просто защото не можеш да си го позволиш, сблъскваш се с някои организационни проблеми, гордо дефилираш, носейки националния ни флаг и табелата с името на хора, останала ни от подобен, но по-добре организиран форум. След това пееш, получаваш аплодисменти, а понякога и овации, а в свободното време обикаляш близки и по-далечни забележителности и придобиваш нови впечатления.
В Черна гора се представихме добре, а соловото участие на 13-годишната Дея Куманова се превърна в атракция на цялостната проява на фестивала.
Няма как да не се гордееш като разградчанин след подобни изяви!
Оттук насетне обаче започват да ми минават през главата и да ме терзаят едни доста неприятни мисли.
Дадох си сметка, че покрай хобито си и като турист през последните десетина години съм бил във всички Балкански държави, без Косово, в някои и повече от един път. И сравненията никак не са в полза на България.
По принцип и най-добрият автобус, с който съм пътувал, трака докато излезем от Родината и отново почва да трака, като се върнем в нея. При това пътуване, на излизане от страната, към Калотина, поради строежа на магистралата се караше по временна отбивка, заради тъмнината не можах да видя с какво покритие е, но се движиш със скорост не по-голяма от 30 километра в час.
Сърбите довършиха магистралата до нашата граница. Черна гора усилено строи магистрала от Подгорица към Белград. Сегашният път минава под строящ се виадукт, с много голяма височина. През миналата година издигаха вертикалните конструкции, сега монтираха хоризонталните такива. Паради недобро познаване на чужди езици, в частта йероглифи, не можахме да разберем каква е националността на фирмата строител – Китай, някоя Корея или Япония. От Подгорица до крайбрежието се пътува по новоизградена магистрала, преминаваща през живописното Шкодренско езеро и през тунел дълъг 4186 метра…
В град Бар, който е с 18 000 жители, попаднахме в новопостроен източноправославен съборен храм /катедрала/ „Свети Иван Владимир“. Храмът е отворен до 23 часа и въпреки късния час /посетихме го след фестивалната проява/, вътре двама свещеници, които изповядваха желаещите мирянки. Гледайки го отвън, ми се стори огромен, отвътре още по-голям, та и досега не съм сигурен дали не е по-голям от „Александър Невски“ в София. Подовите покрития и вътрешната изработка е с такъв лукс, че само може да се завижда, видях, че и кубетата му са позлатени. Как да не направиш в такъв случай сравнение с нашата действителност? Значи може в 18-хилядния черногорски Бар да построят за няколко години огромен катедрален храм, а в нашия Разград вече над над 10 години сами не можем да вдигнем едно параклисче, та сега с довършването му се е заела държавна организация от Турция!? Срамът е за нас, българите, които иначе се имаме за големи християни и патриоти, нали?
Между другото, в Сутоморе, където бяхме отседнали, попаднах на пожар на стръмен склон, в непосредствена близост над главния път и до разположените под него крайбрежни хотели. Пожарната само стоеше на пътя, с готовност да се намеси, в случай, че пожарът тръгне надолу, а гасенето беше с 3 самолета, от типа на по-големите селскостопански такива. И пак за сравнение, чадър с 2 шезлонга на плажа струва от 5 до 7 евро. Черна гора дори не е член на Европейския съюз, но как са успели да направят еврото национална валута, не ми е ясно.
В Албания, както и в България и Черна гора, крайбрежието се презастроява, също се строяха много дълги участъци от магистрали, а в самия център на Тирана е издигнат много голям източноправославен храм, в който независимо, че стените бяха със скелета – за изографисването им /преди две години/, се провеждаше неделна литургия и храмът беше препълнен. Малко по-отдалечена от центъра бе също новопостроената католическа църква „Майка Тереза“.
В Хърватия още преди 13 години минахме по почти завършената магистрала между Сплит и Загреб, а сега разширяваха значително летището на Дубровник, явно след като послужи за декори на нашумял филм, градът привлича още повече туристи, „Хилтън“ са позлатили елементите на балконите на хотела си, а цените са направо литнали.
В Румъния, в град Бистрица, видях как се метат улиците в 23 часа, уличните дървета бяха подрязани на еднаква височина, а кметът на паралелен с нашите прояви немски празник произнесе слово /без да го чете/ на немски, а след това говори на румънски. Миналата година строяха в Букурещ огромен храм, зад втората по големина сграда в света, те май тази година го осветиха.
На терминал 2 на летището в Анталия ползвах тоалетна със сензори за водата и т.н. Поради закъснение на полета се наложи да ползвам тази услуга на терминал 2 на летище София – от 4 писоара трите бяха закрити с найлонови торбички, за сензори и друго качество – да не говорим.
Да се върна на Скопие. Преди две години, преди разходката из града ни предупредиха, да не заставаме неподвижни за повече от 10 секунди, че ще ни вземат за паметници. И действително, централната част на града е преизпълнена с паметници – положение, граничещо с кича, но е обяснимо, братята македонци градят „история“, тъй че им трябват паметници… Но градът е пълен и с новопостроени административни и културни сгради – освен сградата на филхармонията, нова е сградата на операта, археологическия музей, няколко министерства, главната им прокуратура и други. И ако бившият им министър-председател се спаси от съдебно преследване заради разхищения чрез бягство през граница, ние какво ли трябва да правим с нашите управници от последните години, като хем пари няма, хем и нещо голямо налице почти липсва?…
В Скопие, в градинката срещу парламента, почти до „триумфалната“ им арка, попаднах на паметник на Петър Богдан. Стана ми болно, но не за това, че си присвояват историята ни. В края на краищата в София има бюст на американски президент, булевард на името на създателя на съветската водородна бомба акад. Сахаров, явно с голям принос към България… В „Младост 4“ даже има уличка наречена „Васил Радославов“ – министър-председател на България, който 2 седмици след направено предложение от Антантата да запазим неутралитет, след което след войната ще получим Вардарска Македония /при положение че тогава владеем ивица в Егейско море от устието на река Марица, почти до Кавала/, а той вместо да се попазари за връщането на Южна Добруджа, вкарва страната в обратния лагер, та се стига до втората ни национална катастрофа. Стана ми болно, защото тогава не знаех в България да има издигнат паметник на Петър Богдан – този бележит българин, написал близо сто години преди Паисий „История на България“. Впоследствие установих, че след последното ми посещение в Чипровци през 2011 година, най после в родния му град му е издигнат паметник.
Връщайки се в България, минах покрай строящия се участък от автомагистрала „Хемус“ между Ябланица и „Боаза“, който според думите на премиера трябваше да бъде предсрочно готов до есента на тази година. Още от времето, когато ми беше началник /б.р. – авторът е бивш служител на МВР/, съм свикнал с особеното му чувство за хумор, та не му се връзвам, но като гледам как вървят нещата, ако го завършат до една година ще е добре, защото след това ще започнат да го ремонтират.
Слушам по новините предизборни излияния на ръководен фактор, че те трябвало да доведат до знанието на хората какво са направили. Замислих се – да, завършиха северната тангента на София, разшириха линиите на метрото, зала „Армеец“ – София и сходните в Пловдив, Русе, Шумен, както и магистрали. Да, но в участъка между Зимница и Стара Загора на автомагистрала „Тракия“, поради „доброто качество“ тази пролет счупих ресорната пружина на личния си автомобил. Останалите строежи са постоянно свързани с ремонти, скандали и т.н. Виждам и как в момента се прави ремонт на пътя към Кубрат в района на Каменово – нивото на шосето така е повдигнато, че се отрязва достъпът на хората до домовете им, които остават в ниското. Няма да видите подобно нещо в нито една от балканските държави, за по-напредналата Европа да не говорим…
Още в първата вечер след завръщането ми гледах по новините информация за отстраняването на боклуците по магистрала „Струма“ и още по-фрапиращата информация за състоянието на моста край Ихтиман на магистрала „Тракия“. Журналистката ни обяви, че е паднало парче от мазилката, а се видя оголена арматура и е ясно, че падат парчета бетон от носещата конструкция. И ако все пак незнанието на журналистката може да се извини /не е длъжна да знае всичко/, то как да си обясним думите на отговорния /включително и по размера на заплатата си/ чиновник от АПИ, който твърди, че съоръжението е безопасно – иде ти да му кажеш нещо неособено приятно и да го питаш той би ли живял в дом с такава повреда по носещата конструкция.
Пиша за магистрали, та се сетих за един социалистически виц: съветският строителен техник за сметка на ширината на моста си построил разкошна вила, а българският му колега си направил още по-разкошна, но мост изобщо не построил. Само че наскоро ми разказаха актуализиран вариант: В САЩ на 1000 долара при държавни поръчки 200 се открадвали, останалите отивали по предназначение, а при нас съотношението било точно обратното.
И няколко думи за Разград. Минете по улица „Странджа“. Преди две години дъщеря ми се зачуди как в областен център може да има улица в такова състояние, а тя все пак се движи със SUV. Тогава ни обещаваха цялостен ремонт, през миналата година твърдяха, че такъв ще се направи до октомври 2018, а през тази година даже май не ни обещават.
Или пък за прословутия светофар на автогарата, който за кратко беше пуснат, но после се оказа, че нещо не бил съгласуван, пък имало някакви други проблеми и вече цяла година стои като паметник… Дано само някои общински фактори не са решили да го превърнат в надгробен паметник на сегашната общинска управа.
Нещо много дълги ми станаха размишленията, пък сме в предизборен период, а аз в такива моменти все се сещам за оня, който в магазина поискал да купи 5 яйца, но сам да си ги изберял. Магазинерката му подала 5 броя и му казала да си избира. Та нещо такова май ни чака и сега.
Но какво да се прави, какво да искаме от народ, който на думите на партийния си и държавен ръководител „Вие сте прости и аз съм прост и затова се разбираме!“, вместо да се обиди, го аплодира, сякаш се намира на фестивал?!
Инж. Стамен МАТЕЕВ
П.п. Като стана дума за избори, се сетих, че преди няколко години се случих в деня на избори в Гърция – по нищо не личеше, че се провеждат такива. Преди две години в деня на изборите им бях в Тирана, пак по нищо не личеше. Само в ранния следобеден час 2-3 телевизии бяха почнали да монтират репортажните си камери до мавзолея на Енвер Ходжа /не знам дали останките му са там, но самата сграда си стои/. В навечерието на тазгодишните извънредни избори в Гърция, в Халкида – главния град на остров Евбея, видях един предизборен плакат и това беше. А ние сега ще се нагледаме на ликовете на знайни и още по-незнайни „политици“, жадуващи за 5 минути слава. Но така е, като няма идеи за развитие, които биха заинтересували електората, има PR. И изобщо дали не е време Тони Димитрова вместо „балкански синдром“ да пее „български синдром“?
