Дали редакторите са имали по-големи цели /то и тези не са малки/ от тези да бъдат изразители на общественото мнение на определена група хора и да отразяват борбите и стремленията на текущия ден, не знаем и никога не ще узнаем. Дали са мислели, че от животрептящите проблеми на съвременността ще преминат в историята, отговор не може да се даде. Но фактът си е факт – в Разград от 1889 година до септември 1944 г. са излизали 68 вестника и списания.
Пръв преглед на периодичния печат прави редакторът Иван Свирачев. От 1889 до 1904 г. са излизали 18 периодични издания, от които 16 вестника и 2 списания.
Преглед на периодичния печат прави и Никола Панчев /бъдещият голям столичен журналист/ в публикацията си „Колко и какви вестници са излизали в Разград от Освобождението до днес“ /Разградски новини“, 27 август 1929 г. /според него те са 32./
В монументалния труд на акад.Анание Явашов „Разград. Неговото археологическо и историческо минало“ /1930 г./ също е направен кратък преглед на издаваните периодични издания в града – 35, от които 30 вестника и 5 списания. Тук за пръв път са посочени и изданията на турски език – два вестника и едно списание.
Според моите изследвания за този период в Разград са излизали 68 периодични издания. От тях 6 са на турски език. Изследванията ми се базират на библиографския указател „Български периодичен печат, 1844-1944“ и на проучвания на Народна библиотека „Св.Св.Кирил и Методий“ в София.
Голяма или малка е тази цифра? Нямам база за сравнение с други градове. Само в един алманах на Съюза на българските журналисти, посветен на 100-годишнината на СБЖ, срещнах, че във Велико Търново от Освобождението до 40-те години на XX век са излизали 207 периодични издания. Всеки град си има своите възможности като индустрия и човешки потенциал, своите традиции и слава. Трябва да се има предвид, че Разград е бил малък по население град – 14-15-16 хиляди жители до 1944 г. Трябва да се има предвид и етническият състав на населението. Така че броят на периодичните издания помоему може да се смята за едно респектиращо постижение.
Истински бум на периодичния печат може да се каже, че има в първото десетилетие на XX век до включването на България в Първата световна война /1915 г./. Тогава излизат общо 25 издания.
Какво прави впечатление още в уводните статии „Вместо програма…“, „Задачата ни е…“ и други в първите броеве на вестниците? „Нашата борба ще бъде скромна и ограничена, но затова пък открита и смела, като ще ратува с всички сили за тържеството на демократичните начала и за политическо събуждане на нашия народ…“, „Желанието на редколегията е техният вестник да бъде искра, която да възпламени и изгори напластения мрак в народната душа. Призивът на редколегията е възпитание и просвета, закрила на истината и правдата…“ – се чете в някои вестници.
Други пък са още по-конкретни. Първото печатно издание – „Съвременник“, прокламира: „Първо и първо той е обществен служител, следователно, счита се длъжен да спомага разяснението на всякой възникнал въпрос, а второ – той е страстен привърженик на свободното слово. А като такъв, всяко мъгляво на обществений лабиринт кюше тряба да бъде пред него осветено с най-голяма откровеност…“. Както се вижда, страстен привърженик на свободното слово е списанието във време, когато то не е на почит, а тъкмо обратно, преследва се.
Още по-конкретна е програмата на опозиционния вестник „Напредък“: „В. „Напредък“ е орган на една група приятели, които се борят за развитието и укрепването на конституционните принципи у нас. Като няма да се ограничаваме само с критикувание недостойните дела на днешното правителство – на съсипателната му вътрешна и двулична външна политика, на което сме противници – ние ще указваме и на пътищата, които трябва да се избират, ако искаме да станем държава силна отвътре и уважавана отвъд…“.
Колко различни са програмните цели на независимите вестници. Ето вестник „Разградско слово“: „Интимните желания и побуждения, които слагат основата на наченатото от нас дело, се ограничават в тесните рамки на една наложителна, локална обществена дейност.
Нашите задачи са скромни, защото считаме, че не е по силите ни да разрешаваме големите световни проблеми, създадени от последните световни кризи. Ние ще ограничим нашата дейност в рамките на възможното задоволяване на чисто местни нужди: стопански, благоустройствени, санитарни и културни…“.
Ето и „Разградски новини“, първите „Разградски новини“. В програмната статия се казва: „Нуждата от един обществен вестник в града ни отдавна се чувствува. За да удовлетворим тая нужда, ние започваме издаването на „Р.новини“, без всякакви претенции да бъдем изразители на някакви партизански течения. Навсякъде борците са гечинмека натъкмили – всеки си гледа гечинмека /б.р. собственото препитание/ и всички са доволни от положението, та няма защо ние да вдигаме врява, че… стамболистите били такива или онакива, че акциза бил лош, че изборно ставали по поръчка и пр…“.
Съвсем ясно е, че независимите вестници имат доста по-дълъг живот. Това е интересен въпрос – за насочеността на вестниците и списанията. Макар че доста от тях сами се провъзгласяват да независими обществени или обществено-политически, много от тях не са близо до определена политическа кауза. И все пак независимите са с малки изключения 25, политическите – 13. Има и градско-общински, ученически /които са предимно литературни/, рекламни, духовни, професионални и т.н.
С насочеността до известна степен е свързан и въпросът за продължителността на излизане на периодичните издания. Някои от тях излизат само в един брой. Други излизат в два-три броя. Трети – в десет-двадесет-тридесет броя. Обикновено това са политически издания, които се появяват или когато тяхната партия е на власт, или когато е в опозиция. Сериозни вестници, които издържат по четири и повече години са първите „Разградски новини“ /1904-1907 г./ и „Гражданско съзнание“ /1908-1914 г./. Първенци по продължителност на излизане са „Разградско слово“ /1922-1944/. Това е един от най-дълго излизалите седмични вестници в България и третите „Разградски новини“ /1927-1942 г./ с известно прекъсване след 19-майския преврат през 1934 г. до 1938 г./
В Разград излизат само седмичници. Липсвали са условия или може би главно средства за всекидневни вестници.
Обикновено вестниците са излизали на 4 страници, а малка част – само на 2, като от това не са били пощадени в някои години и „Разградско слово“, и третите „Разградски новини“. Какво да се прави, абонаментът винаги е бил Дамоклев меч. Затова вестниците са принудени да се издържат от обявления и реклами. Постепенно обявите е рекламите заемат кажи-речи половината място в тогавашните вестници.
Хубавите вестници, тези, които оставят незаличима следа, се правят преди всичко от личности. Защото в ония далечни времена не е имало професионални журналисти. Личности като учителите Димитър Страшимиров, по-сетнешен голям историк и публицист, и Ев.Емануилов, по-късно лекар /които списват сп. „Съвременник“/. Като общественика Иван Свирачев – редактор на общо 4 местни периодични издания, сп. „Съвременник“, вестниците „Разградски бюлетин“, първите „Разградски новини“ и „Нов живот“/. Като поета и публициста Петър Даскалов, по-късно известен политик и журналист /в. „Напредък“/. Като общественика Анастас Изворов, после писател, преводач, публицист/ редактор на 4 издания – вестниците „Правда“, „Народно стремление“ и „Седмичен лист“ и сп. „Развитие“/. Като адвоката Стоян Русев /в. „Хвърчащ лист“/. Като книжаря, издател на книги и общественик Деню Добрев /в. „Гражданско съзнание“/. Като бореца за свободата на Македония, професионален актьор и общественик Григор Попов /в. „Разградско слово“/. Като печатаря Петър Антонов /третите „Разградски новини“/. Като преселения в Разград силистренец Никола Панчев, по-късно известен столичен журналист.
Те вземат перото, осъзнавайки своята мисия и отговорност да се борят за по-високи и чисти обществени идеали, за по-добра съвременна действителност, за по-добър живот на съгражданите си. Някои са бити от полицията като отговорния редактор на „Напредък“ Лефтер Хумбаджиев. На други вестниците са давани под съд и редакторите са били заплашвани за живота си като Стоян Русев и Деню Добрев. Някои заплащат с живота си своята журналистическа дейност като редактора на столичните вестници „Вечер“ и „Нова вечер“ – Никола Панчев, убит след 9 септември 1944 г. Има вестници като „Напредък“, ядени от противниците си като мезе за ракията си. Други вестници като „Разградско слово“ изгаряни на клади след 9 септември 1944 г. Защото във всички времена е действал триъгълникът власт-истина-журналистика.
Две думи само за първото и последните печатни издания до 1944 г. Списание „Съвременник“ слага забележително начало на разградския периодичен печат на 1 октомври 1889 г. То се разпространява в цяла България и според Антон Страшимиров е „събитие тогава в духовния живот на цяла България“. „Съвременник“ бичува смело и талантливо още незатвърдената власт на Стамболов, определян от редакторите като диктатор… Така Разград в оня момент е „светилник на цяла България“.
Ясно е, че такова издание не може да има дълъг живот и след седмата си книжка, в началото на 1890 г. то спира да излиза, защото противниците му разгромяват печатницата на Симеон Икономов, където се печата…
Последните издания са трите „Агитационен лист „Развитие“ /1938, 1939 и 1940 г./, посветени на строежа на новия /сега вече стария/ театър в града. Те съдържат богата информация за стопанския и културния живот в Разград.
На 2 септември 1944 г. излиза последният брой на „Разградско слово“. А само 2 месеца по-късно, на 7 ноември, се появява в. „Народен глас“. Нагледно доказателство на истината, че всяка власт, всяко общество не може без вестник.
Следдеветосептемврийската журналистика в Разград няма приемственост. Поради обществените условия тя възниква, ако може да се каже така, на чисто поле.
„Народен глас“, „Разградски народен глас“, „Лудогорска правда“, „Ново Лудогорие“, „Възход“ са имената до 1989 г. на околийския, после окръжен, после областен вестник. Освен него в Разград излизат общо 24 вестника /с различните имена на този вестник/. От тях 8 са заводски, има ученически, ведомствени и т.н.
Вестниците плащат скъпа цена на на социалната утопия, която тогава е била настояще. Но освен проводници на политиката на управляващата комунистическа партия, те са били /особено окръжният вестник/ и другари, и съветници на читателите си, трибуна на талантите и дарованията във всички области на живота. И още – летописци на своето време.
От ученическите вестници по-дълготраен живот имат „Вапцаровско знаме“ и „Дума на младия техник“. От заводските вестници най-дълъг живот има „Животворна сила“ /излизал цели 40 години/ и „Силикатчик“.
Окръжният вестник излиза 3 пъти седмично, което налага създаването на редакционен колектив от люде с различни специалности. Професионализирането на редакционния състав довежда и до жанровото разнообразие във вестника. Професионализмът и жанровото разнообразие са голяма отлика в сравнение с додеветосептемврийската журналистика.
За идеологическата „обиграност“ може много да се пише. Може да се цитират и откъси от материали и заглавия, които след 1989 г. самите журналисти са поставили под рубриката „Усмивки от старите вестници“.
След 1985 г. вестникът излиза 5 пъти седмично. Всекидневник е той и когато става областен. През цялото време на съществуването си вестникът отделя немалко внимание на проблемите, на недостатъците. Но стига общо-взето по понятни причини само до констатациите.
Когато се разлистват страниците на този вестник с много имена, може да се констатира, че въпреки описанието на събитията и явленията от живота, главен обект на изобразяване е бил човекът. Непосредствено и с твърде голяма проникновеност е обрисуван човекът от това време – обикновените трудови хора, новаторите. Вярно е, че образът на човека често с повод или без повод е бил обагрян идеологически. Но ако се отнемат идеологическите краски, ще се види, че това е българинът с неговите изконни черти откакто свят светува.
Човекът освен като обект, може да се види и в друг аспект – като съавтор на вестника. Стотици, а може би и хиляди са имената, които се появяват на страниците му през тези години.
След 10 ноември 1989 г. започва време на демократични промени. Това време може да се види обрисувано и да се почувства, когато се разлистят страниците на все още областния вестник „Възход“.
Вестникът с гръмкото име „Възход“, което не отговаря на действителността, обрисува тогавашната действителност правдиво и точно. Стремежът му е да бъде надпартиен, да бъде обективен. Така в новите условия журналистите като истински професионалисти се оказват на нивото на изискванията на времето. Те вървят по горещите следи на събитията, стават летописци на динамичните и често болезнени промени в различните сфери на живота. Те пишат много по-свободно и интересно отпреди.
Вестниците постепенно се превръщат в стока. Ако съумееш да подбереш и най-важното, и най-интересното, да го облечеш в подходяща „дреха“ – идва интересът на читателите. Новите условия показват и друго – че само с амбиция и ентусиазъм вестник не се прави. Необходими са и много средства. И още – един-двама журналисти не са достатъчни, необходим е екип от съмишленици, за да правиш хубав и траен вестник. За това свидетелства съдбата на излизалите след 1989 г. периодични издания.
Десетте години от началото на 1990 г. до края на века са белязани от истински бум на вестникарския пазар. Един след друг се появяват вестници, подготвяни с много амбиция, красиво оформени графично, с разнообразно съдържание.
Общият брой на излизалите периодични издания е 25. От тях 3 партийни, 2 бизнесинформационни и рекламни, 6 частни седмични вестници и т.н.
Първият частен вестник е „Преглед“, /всъщност това е рекламно-информационен справочник/ – октомври-декември 1990 г.
От първите частни седмични вестници може би най-интересен и разнообразен по съдържание е „Седмица“ /1992 г./. От следващите по хронология вестници сериозни като замисъл и осъществяване са „Разградски новини“ /1994/, и особено „Разградски вестник“ /1995/, списвани от известни разградски журналисти. Съжалявам, че мястото не ми позволява да се спра по-подробно на тия вестници.
На вестникарския пазар вече трайно са се наложили „Гледища“ и „Екип 7“ и другите вестници, освен всички причини да имат дълъг живот имат и тази причина.
Писала съм немалко и за двата вестника, особено за „Екип 7“, който остана единствен, любим на читателите от нашия край вестник. Просто темата изисква отделно задълбочено изследване. С няколко изречения не може да се обясни как вестникът стана флагман и феномен за 27-те години на живота си.
Великият французин Анри Бейл, приел псевдонима Стендал и останал с него в световната литература, пише на едно място, че романът е едно огледало, с което вървиш по пътя. Ако се перифразира тази мисъл, би могло да се каже, че вестниците са огледало на живота. И на времето. Нали журналистиката е черноработна сестра на литературата.
Действително вестниците са огледало на времето си. Това показва и пътят на разградския периодичен печат. Понякога малко криво огледало /имам предвид някои политически вестници/. Но различните ъгли на зрение, различните гледни точки имат своя принос. За още по-пълното обрисуване на картината на живота. Което значи и на историята, погледнато през призмата на днешния ден. И на читателите, разбира се.
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
