Времето е доказало силата и значението на народните обичаи за запазването на идентичността на българския народ. И може би сред цялата палитра на традиции, поддържаща гордостта на Аспаруховите наследници, е Тодоровден. Наричан е още Конски Великден не само защото се отбелязва винаги в съботния ден от първата седмица на Великия пост, но защото е и истинско тържество за стопаните и техните коне. Тържество, в което човек и кон стават едно цяло. Нещо, което по установена вече традиция, се предава от поколение на поколение в село Са́дина, за което село и неговия Конски Великден е и моят разказ.
Жителите на Са́дина принадлежат към етнографската група „ ка́панци“, характерна за редица селища, разположени в пазвите на нагънатия релеф между градовете Разград и Русе по поречието на река Малки Лом. Може би и заради това селото е едно от малкото запазило самобитността си, характерна с богато минало и съхранени традиции. Населението е изцяло християнско, изповядващо източното православие. Традициите и културният живот в селото се поддържат от кметството в селото, читалище „Съединение-1889“, както и от местния пенсионерски клуб „Ка́панка“.
От незапомнени времена народът свързва своите празници с надеждата за здраве и плодородие. Затова и Тодоровден в Са́дина по традиция започва с празнична литургия, която се отслужва в църквата „Света Троица“. След това се продължава с пресъздаване на ритуала по предаването на конската опашка като символ на първото българско знаме. Тя е забита на копие, което пресъздава първото знаме на прабългарите. Напомня се, че прабългарските войни са вярвали в божествената сила на своето знаме, воювали са за неговата чест. Затова и като начало, най-възрастният ездач от селото предава на най-младия конска опашка, станала през годините символ за здраве и сполука на селото през цялата година. Твърди се, че традицията идва от древността. От началото на 14 век, откогато се и първите сведения за „ка́панците“ от Са́дина. Гордостта се подклажда и от това, че самите жители на селото смятат, че са преки потомци на ония наши предци, които са съхранили и през най-трудните времена бита, духа и културните ценности на българщината.
По стечение на обстоятелствата – местоположение на селото, смелост и непреклонност пред поробителя – Са́дина се оказва център на ка́панската самобитност и култура. И днес тук се предават знания на следващите поколения за живота и традициите на българина, характерни за далечни и по-близки времена. Като на първо място е гордостта за неотминалата слава на Са́дина като развит коневъден център. В обора на всяка къща е имало поне по един кон. На Тодоровден стопаните им задължително ги извеждали на мегдана за да покажат на всички как са се грижили за тях през изминалата година. Всеки един кон е бил обсъждан от определени предварително „познавачи“, които накрая давали своята оценка за работата на стопанина. От своя страна своята оценка давало и събралото се множество. Всепризната истина било, че ако копитата на коня не трошат калдъръми, ездачът и конят със сигурност не са потомствени садинчани.
Интересен факт е, че тогавашният турски регистър от 1845 г., познат под името „Муфассал дефтер“, съобщава за наличието в селото на 92 ездитни коня и кобили, 22 жребчета и 10 магарета. Докато през 1873 г. в годишника (салнамето) на Дунавската област (Туна вилает) е отбелязано, че Са́дина отглежда общо 144 ездитни коня и кобили, което е най-голямата цифра за селище в нахията (бъдещата околия). В началото пък на 20-ти век в Са́дина функционира една от шестте коневъдни станции в тогавашния голям Шуменски окръг, която е и единствена в околията. Тя обезпечава с коне не само Четвърта пехотна Преславска дивизия, но и дивизиите от Западна България, където коневъдството не е добре развито. Жребците, отглеждани тук, са от арабска и английска породи.
Признание за качествата на са́динските коне се явява насочването на иззетите от селото при реквизицията за Балканската война. Част от тях са изпратени не в обозни, пехотни, артилерийски подразделения, а заминават в кавалерията и то в елитния конен полк – Лейбгвардейския – където подборът на животните е най-придирчив, а компромисите са немислими.
След създаването на ТКЗС са́дински кончета са закупувани в продължение на няколко години от арабски търговски представители за състезателни цели. Сделките до голяма степен са подпомагали икономически селото. За отбелязване е и фактът, че най-големите спортни успехи на околията донасят състезателите по конен спорт, ръководени от садинския треньор Стоян Недков Пецев (в един исторически период треньор и на националния отбор). Възпитаникът му – м.с. Димитър Василев печели през 1983 г. кръг от Световната купа. През 1984 г. м.с. Димитър Василев и синът на Стоян Недков – м. с. Найден Стоянов стават балкански шампиони. Шампион при дамите е м.с. Соня Николаева…
След тези факти може би трябва да се каже дежурното „и така нататък, и така нататък“. Като поне едното „и така нататък“ е продължението за садинчани на празника Тодоровден. Защото веднага след ритуала по предаването на конската опашка, хора и коне се отправят към местността Ак баир /Белия баир/. Тук е кулминацията на ритуала, който се състои от надбягване /кушии/ на коне и майсторство на ездачи дошли тук от целия регион. Предварително са определени награди за най-бърз кон, за най-бърза каруца. В друга категория се определя най-красивият кон, най-красивата каруца, а с тегления товар – най-силният тежковоз.
В другото „и така нататък“ явно стои непоклатимо бъдещето на този празник. Защото част от спонсорите на проявите в този ден са самите хора от Садина. А се знае, че нещо, за което плащаш с любов, за да го бъде, то е вечно.
Даниел ПЕТРОВ
Клуб „Репортери“ към ЦУТНТ – Разград
Б.ред. Материалът на Даниел за капанските традиции на село Садина спечели специалната награда на „Екип 7“ в последното издание на Националния ученически журналистически конкурс „Григор Попов“.




