Живея до малък градски парк и след инсулта често се разхождам там. Когато не се чувствам добре – сядам на някоя пейка. Гледам малчуганите, които се люлеят на люлките или тичат по алеите, навиквани от майките и бабите си, а напоследък се появиха и бавачки. Любувам се на старите кестенови дървета, на цветната градинка, на птичките и пчеличките… Много често някой сяда при мен и започва да говори. Така се запознах с много интересни личности.
Днес един такъв чистичък, издокаран с дрехи втора употреба старец, много любезно ме запита: „Момиче, може ли да седна при теб?“.
Тук често ме наричат така, въпреки моите петдесет години. Разбираемо е. Аз съм на годините на децата им. Това отначало ме смущаваше, защото имам съвсем друга представа как изглежда едно момиче, но после като всяка жена започнах да се радвам, че ме подмладяват.
И дядото, без да го разпитвам, започна да си разказва живота. „Вдовец съм от години. Жена ми беше много красива. Приличаше на теб. Всичко си имаше и отпред, и отзад. Винаги съм харесвал закръгленките дами. Много добра беше и много се разбираха с майка ми. Една дума накриво не си казаха, толкова години живяхме заедно. Милееха една за друга като истинска дъщеря и майка…
Един син имаме. Той е професор по физика в един университет в САЩ. Женен е за американка. Имат три деца. Идват си всяко лято. Много е добре. Къща си купи. Кара хубава кола. Пари има. Уважение има. Любов има. Тъй е, защото израсна в здраво и задружно семейство, сред обич и разбирателство между родителите. Вика ме да отида при тях, но аз не искам. Какво да правя там? Езика не знам. Те по цял ден ги няма. Никого не познавам. Ей там е апартаментът ми, голям, светъл, модерно обзаведен. Вземам тавана на пенсията. И синът все праща долари и колети. Много се разбирам с комшиите. Е, малко съм самотен, но може пък да намеря някоя подходяща жена и да се оженя втори път. Тя ще си живее при мен като царица!“…
…В този момент към пейката се приближи една кльощава и съсухрена бабичка, понесла две пълни торби с праскови и се развика: „Пак ли се обясняваш в любов, дърт курварино! До пазара не можел да отиде, че го стягало сърцето, а да се наконти и да обикаля из парка – нищо му няма! Цял живот съм те носела на гърба си, льонгузин с льонгузин. Мързелив си като оная стара вещица, майка ти. Нищо не пипваше след като се оженихме. И тя не беше добре със сърцето, а живя до деветдесет. Само се дърлеше за щяло и нещяло. Скъси ми живота в това малко северно апартаментче! Дръж торбите и поемай към нас, че трябва да се върна в „Синята лагуна“ и да прибера сина ни Данчо. Пак се е напил и не може да стане от стола. Опикан, фъфли за политика, а всички в кръчмата му се смеят. То на кого да прилича. Баща ти пиеше, брат ти пиеше, майка ти и тя си посръбваше, когато докопаше шишето с ракията. Преди да го остави, жена му, онази мърла Цеца, поне го водеше вкъщи като се напие, а сега аз трябва да го прибирам или с такси ми го докарват и искат аз да платя сметката! И защо тази сутрин пак си се карал с комшията за гаража? Момчето си плати на мен! Не стига, че пенсията ти е малка, а синът ни е безработен и аз трябва да плащам сметките и да ви храня, стълбищата на два блока мия заради вас, ами и наема от гаража искаш ти да вземаш, че да си купуваш дрехи. Аз две поли имам, ти петнайсет панталона!“…
Бабичката тръсна торбите пред краката на старчето и пъргаво тръгна към близката кръчма. Няколко праскови се изтърколиха на земята, като едри пендари под обедните лъчи на слънцето. Старецът мълчаливо ги събра. Обърна се към мен и леко ми намигна с избелелите си сини очи.: „Е, не всичко е лъжа! Наистина харесвам пълните жени!“…и затътри багажа си към входа на парка.
