Разказ от Димитър Петров
На големия приятел и музикант Светльо Григоров
Като се случи нещо необичайно в малкия град, то тръгва по хората, по кварталите, по улиците, по пазарите и кръчмите, по реката и никой не знае накрая дали е било, или не е било. Ето една такава градска историйка.
Деко Глухия, дето не чуваше, вече чувал. Докторите се чудеха на този феномен – петдесетгодишен мъж да започне да чува след 42 години глухота. Като бил малък, се разболял от заушка посред голяма зима. Семейството му живеело в отдалечено разградско село. Докато впрегнат каруцата-шейна, без път и без пъртина, и се доберат от село до града, нервните връзки, идващи от малкия мозък до тъпанчетата му, изсъхнали от високата температура и така си останали – непропускливи на сигнали. Сега се хвалеше по улиците на градчето с гърлест, оформящ се в думи глас, че вече знаел как пее петелът. Слизал до реката да слуша нейния ромон и жабите, както и трелите на славеите. Щурчетата били велики музиканти.
Специалисти от местната болница го закараха в Медицинска академия в столицата, да му изследват ушите. Там установили, че рецепторите в ушния му охлюв и продължаващите от тях нервни влакна до средния мозък, пускали електросигнали и предизвиквали частична чуваемост. Психолог го разпитвал дали не го е блъснала кола или пък да се е напил страшно, че да го изведе на нова свръхсетивност. Деката гледал усмихнато и отричал. Зевзеците в градчето подвикваха след него, за да проверят истината. Той се обръщаше и доволен им отговаряше с нецензурни думи.
В кварталната кръчма, където се събираха интелектуалци, поети, художници и всякакви артисти, се водеха разгорещени спорове за феномена. Изказваше се съмнение, че Деката си чувал, ама се правел на ахмак цял живот, за да му е по-лесно. Сега обстоятелствата, продиктувани от демократичните промени, изисквали той да смени кода и да се влее в редиците на освободените хора, на гражданското общество и да започне да чува. Местен политик отсъди: „Това е гражданската позиция на Деко!“. В областния вестник велик местен поет-сатирик възпя случката с Деко:
„Деко чувал? Туй май слух е.
А градчето е типично.
Всички чуват, но са глухи –
Май напук на Деко, пича!“
Нашумелият образ на Деко бе описан в местните закачливи вестници с оптимистичен приповдигнат тон като герой на Прехода. Градският свещеник поп Марин извика Глухия в църквата и го попита дали има някаква намеса на Господ, макар сам да не вярваше на това, а повече на винцето и закръглените булки. Даже от Службите за сигурност провериха тая работа и му отвориха досие.
Случиха се и други събития. Пусна се слух, че местният тарикат и зевзек Пешо Истината надраскал фиш за тотото с цифри, прошепнати от Деко, след като започнал да чува. Спечелил петица, възхваляваше наляво и надясно Деко като велик пророк. Всички се юрнаха да търсят някакви тайни и поличби за свое облажаване и печалби, свързани с новия градски герой. Макар и чуващ, продължиха да го наричат Глухия. Пенсионерите по пейките в градинките и парка имаха тема за предъвкване за неподозираните тайни на Деко. Мастит бизнесмен покани Глухия на показна вечеря в престижен ресторант и на другия ден на нарочна пресконференция разкри своята благотворителност и милосърдие, като се похвали, че още преди да чува, помагал финансово на Деко. Сега Глухия му станал нещо като талисман. Щял да отвори фирма за бързи кредити, благословена от Деко. Така щяла да се казва и фирмата „Деко-кредит“.
За нашумелия герой, както и преди, нямаше ден и нощ и никакви кахъри. Важно беше да си живее живота. Спеше в лозята накрая на града в изоставените вили. Аз се заинтересувах изключително силно от тази история. Реших да проуча на всяка цена въпроса с чуването. Не вярвах на невидими сили и Божия намеса. Трябваше да има просто обяснение цялата тази история, която вече се превръщаше в роман, написан от Джон Стайнбек. Причаквах Деката, уж случайно се срещахме цяла седмица. Бъбрехме за какво ли не. Накрая моят събеседник ме покани на гости в лозята. Отидохме в една изоставена вила. Минахме през дупка в стената и се озовахме в хол, с накладен огън в средата. Там ни очакваха Божия човек – бездомник с дълги коси, приличащ на Христос, просякът Лучко и още една съмнителна личност. Разшетаха се и ме посрещнаха като скъп гост. Така ме представи Деко. Извадиха найлонови торбички с парчета лакомства от отпадъците край казаните за боклук, полупразни големи бирени пластмасови бутилки с течност и още много интересни неща, изхвърляни от гражданите. Почерпиха ме с фасове от „Давидов“ и така – до сутринта. Бъбрихме за живота и съдбите на хората. След това угодно за душите ни събитие, помолих Деката най-емоционално и приятелски пред свидетелите – Божия човек, Лучко и непознатия странник, да ми признае истината за чуваемостта си. Чак тогава той се смили над мене, размекнат от приятелската нощ. Издаде своята тайна.
През топлата юнска вечер си дремел в старите гробища. След като поспал, вместо да слезе в центъра на града за плячка край казаните за боклук, тръгнал към лозята. Било полунощ. Стреснал се. По средата на голямата поляна стоял човек, облечен във фрак и бяла риза. Глухия се скрил зад храстите и зачакал. Човекът с фрак постоял още пет минути изправен, след това се поклонил срещу огромната кръгла луна и засвирил с цигулка. Свирил, свирил, свирил… Изведнъж въздухът се сгъстил и станал като желе. Просветнало нещо и обгърнало Деката до безтегловност. Той се уплашил, защото започнал да чува слаби звуци. Изтръпнало цялото му тяло, гърлото му се схванало, устните му се напукали. От очите му потекли сълзи, а в ушите му се леела музика. Кръвта му кипяла, сърцето му биело лудо. Музикантът свършил, поклонил се отново към луната и си тръгнал със спрелия накрая на поляната трабант. Нашият герой побягнал и се скрил в лозята. Оттогава чувал…
След дълги увъртания Деко ми каза кой е музикантът. Той се казваше Светльо Григоров, цигулар в Разградската филхармония. Беше дошъл в града ни преди години от Северозападна България. Много талантлив музикант, работохолик, скромен и незабележим.
Отидох при него в почивката на една репетиция на оркестъра. Седнахме при Пламен в барчето на Филхармонията. Пихме кафе, говорихме за това-онова, както се прави, и тогава го попитах. Той ме погледна изненадано. Каза, че животът е труден. Едвам свързва двата края. Всеки се мъчи да оцелява както може. Затова работи на три работи: в оркестъра – цигулар, продава часовници на пазара в малко магазинче, дава частни уроци по цигулка. Натрупва огромен стрес и всяка година на Еньовден отива в полунощ на тайно място, отдалечено от града, и изсвирва най-доброто от себе си. Негови познати избивали стреса, като се напият или набият жените си, други цепят дърва или крещят в тъмното, а той свирел. Не бил забелязал досега да присъстват хора на нощните му музикални изпълнения. Попитах го какво свири тогава сам, в тъмното. Той ми отговори съвсем спокойно и простичко „Серенада от Тузели“…
………
Днес Деко вече не е толкова интересен на обществеността в Разград. Загуби първоначално натрупания чар, обвит в тайни, свързани с глухота и чуване. Както е казал народът, всяко чудо за три дни. Хората по кварталите, пред блоковите пространства, улиците, пазара и край реката имат други интересни занимавки, привлекли вниманието им. Светльо Григоров пък отдавна е емигрант в Канада и навярно свири някъде там на други хора или на тамошната луна…
