Някога, много отдавна, в тъмата на отминали времена, светът започнал да пропада от вплетените в тялото му злини и грехове. Имал нужда от Спасител, чийто разум и сърце разпознават доброто в мъглявината и го разкриват във върховен, вселенски смисъл.
През април, за пореден път, отпразнувахме Великия ден от идването на Спасителя. Запълнихме интернет пространството с картички и си пожелахме най-добри неща. Хубаво, но … идва време добрите неща да се случват! И как ще стане, как ще се случват! Като започнем да раздаваме частици от себе си. Убедена съм, че дълбоко във всеки от нас живее един Спасител. Той чака да го освободим, за да изпълни мисията си.
Светът има нужда от доброта! Онази доброта, която по необясним начин се намества в душите на живите същества. Необяснимо е и как бележи и усяда в точно определени хора. Как ги намира и кой регулира този магически процес. Около тези хора има една лека светлина и уважаемият читател може да я види, стига да поиска. Появява се около благата им усмивка, тихата сдържаност, топлото ръкостискане с подаването и на двете ръце, в изразената готовност да те чуят. Те говорят кротко, смеят се много и стъпват безшумно. Не задават въпроси, но отговарят! Минават или отминават в най-точното време. Никога не страдат, но са състрадателни. Имат си всичко и не искат нищо!
Ето, как неволно и с няколко изречения описах Тошо Чолаков – Чолю. Музиканта Чолю, този с барабаните от оркестъра на читалището в Исперих. Чолю, който живееше в Джами махле, но имаше сериозни подозрения, че спи и в Читалището. Чолю – добрият човек, безкрайно добрият човек.
Ще помоля за търпение читателя, за да го върна назад, в много дълбокия социализъм. Някога, в детството ми, в Исперих беше открит басейн. Намираше се в края на стадиона, където си стои и до днес. Не знам дали сега носи такава радост на хората, но ви уверявам, че когато го откриха, за нас беше от големите приключения на детството. Бяхме така запленени от сивото циментово дъно, че се гмуркахме кой колкото може да го докосваме и с пръхтене показвахме главите си в смях до забрава. Деца и възрастни ходехме на басейна по едно и също време. Няма големи или малки – всички заедно! Оттогава имам и един разтърсваш съзнанието ми спомен, жив както днешния ден. Ето каква е случката. Бях в басейна и от поривистите движения се отвърза горнището на банския ми и във водата не можех да го завържа отново. Помня, че в тревога и от срам, се залепих за стената на басейна, за да се прикрия. Момчета на моята възраст започнаха да се смеят и тревогата ми премина в ужас. Това продължи безкрайно дълго и в момент, когато почти не можех да се държа, се появи той…баткото. С крясъци разгони момчетата, завърза ми банския и като ме хвана за ръката ме изведе от басейна. После изчезна, изгубих го от поглед, там някъде в плискащия се народ. Но го запомних – добрият човек, моят спасител. Научих и името му – бате Тошо Чолаков – Чолю.
Невъзможно е да се говори за доброто в Исперих и да не се спомене Чолю. Той беше създаден, изграден от доброта! Такъв си беше човека – добряк! Исперихчани от втората половина на миналия век – искам да Ви го припомня, а на поколението Ви – да е послание за доброто.
Тошо Чолаков – Чолю, беше от тези исперихчани, които неизменно присъстваха във всички исперихски оркестри от 70-те години на миналия век до времето, в което живата музика постепенно загуби битката с новото време. Неизменно присъстваше на всички събития в града, свързани с читалището. Можеше да се види къдравата му глава да се провира между народа при събития в читалищния салон. Лек, подвижен и забързан, Чолю все нещо правеше, уреждаше, помагаше, настаняваше – все да е от някаква полза. Йордан Иванов, който свърза и подари голяма част от живота си на читалището и ръководеше всички градски оркестри, беше неговия другар, брат и спътник в годините. Имаше късмета да бъде част от живота на този добър човек, за който казва, че няма случай в живота им, в който го е помолил за нещо и Чолю да е отказал. Неговата отстъпчивост се градеше не на глуповата наивност, а на оная моралната, нравствената, благочестивата – наивността на съвестта!
Исперихчани, които помнят големият купон, който ставаше през летните вечери в парка до стадиона, непременно се сещат за пораздърпания и небрежен Чолю. Беше през 70-те, 80-те години – доста преди времето на интернет. В съзнанието на съгражданите ни, свидетели на това време, Чолю непременно присъства като мил и незабравим спомен. Сигурно го виждат благ, усмихнат и го молят да намери някоя маса, два-три стола, че всичко е заето, да намери място дори и под дърветата ….. макар и не толкова близо до оркестъра. Чолю се задействаше на момента. По някакъв мистериозен начин уреждаше бързо приятели, роднини, съседи или просто тези, на които казваше „здрасти”, а той го казваше на всички. Неговите познанства неизбежно се превръщаха в приятелства. Работеше като снабдител във Фаянсовия завод, което предполагаше връзки и познанства в цяла България. Това, както знаете, беше голяма ценност във времето на така наречения развит социализъм. Ти на мене – аз на тебе, нещо под масата, да запазим, наш човек! Нека не отричаме – така си беше! Чолю беше в общия поток и можеше да се окичи с табела „Всякакви услуги – без пари предлагам“. Станимир Райков от оркестъра си спомня, каква помощ е получавал от Чолю при строежа на къщата си. Мил е споменът и на Зорка Косева. На популярния някога конкурс на политическата песен „Ален мак“ в Благоевград Чолю ставал рано, за да достави удоволствие на другите – донася им закуската. Този добър човек пълнеше джобовете си с бонбони, за да изненадва приятно деца и възрастни. Раздаваше бонбоните с благата си усмивка и правеше живота светъл. С колата си возеше приятелите от оркестъра по всякаква работа. А беше и майтапчия. Питали го веднъж, дали не се уморява като ги кара насам-натам. Отговорът бил да не го мислят – имал си метод. Като кара кола и се поумори, си затваря лявото око да поспи за час. Другото око кара колата. После идва ред на дясното да поспи – лявото кара колата. Така ставал като нов! Кукуряк! Друг случай. Идва за концерт в читалището на Исперих оркестър „Диана Експрес“ на Митко Щерев. Започват да подреждат инструментите на сцената. В момент, когато се поставят акустичните барабани ТАМА /невероятно скъпи и голям хит за времето/ се появява Чолю. Рошав, занемарен и с безгрижна походка той вижда барабаните и се вторачва изумен. Такива барабани не смее и да мечтае. Един от оркестрантите го запитва, дали ги харесва. Чолю намига с око, маха пренебрежително с ръка и казва, че ги има вкъщи и сега само ги сравнява.
Чолю – барабанистът на читалищния оркестър не натрупа пари за „черни дни“. Раздаваше се и изглеждаше доволен от живота. Беше щастлив човек! Не създаде собствено семейство. Навярно поведението, начинът му на живот не се е приемал като сериозни от тогавашните момичета. Движеше се между роднини, съседи и приятели като една утвърдена, вечна даденост – приятна и безотказно полезна.
Чолю си замина преди няколко години. Остана сам в къщата на родителите си. Разболя се и не се погрижи за себе си – залежа се. Има такива хора – задоволяват се от малкото и се радват на малкото. Никога нищо не искат. Като птиците – каквото даде Господ. Йордан Иванов от оркестъра не остави Чолю нито ден при боледуването му. Купуваше лекарствата, организираше посещението на лекар, ежедневно осигуряваше храната му. Навестяваха го и съседи, носеха му нещо сготвено, топло – по съседски. Все някой минаваше, отбиваше се да го навести. Вече нямаше как да дава, беше се раздал. Цялата доброта, която имаше в себе си беше раздал. Такъв беше Чолю!
Има идея – да се обработят всички видео касети на небезизвестният бай Йордан – Паганини. Десетки години той запечатваше с камера живота на исперихчани. Ако се осъществи идеята, гарантирам, че навсякъде ще се появява Чолю – рошав, развлечен, недоизкусурен, но непременно благ и усмихнат. Ще го видите как удря барабаните като глашатай на доброто. И вярвайте ми, добрите му очи ще Ви гледат и ще проникват във Вас!
Милена НИКОЛОВА
