Морякът, който остана при човешкото море

Вероятно беше 1982 година. Пред очите ми сега е дългата маса с бяла покривка в двора на Клуба на дейците на културата. Честваше се 50-годишният юбилей на Христо Радушев. Имаше доста изказвания, много красиви думи.

Какво си е мислел юбилярят, може само да се гадае. Може би за следването в Библиотечния институт, за първите стихове, обърнали вниманието към него. Неслучайно някои от тях се появяват в сборниците „Смяна“ през 1956 г. и 1957 година, наред със стиховете на Усин Керим, Андрей Германов, Иван Динков, Константин Павлов, Петър Караангов, Слав Хр.Караславов, Дамян Дамянов, Евтим Евтимов и други. Много от тях стават големи поети впоследствие. В София, в средоточието на литературния живот.

А Радушев отива в Русе. Работи като методист в окръжната библиотека. И е един от основателите на известното литературно обединение, в което влизат младите като него поети Стефан Цанев, Иван Цанев, Здравко Кисьов, Мила Доротеева и други. Някои от тях после отиват в София и стават известни поети.

Христо Радушев обаче се завръща в родния Разград, когато градът става център на окръг през 1959 година. Става редактор, после завеждащ отдел „Култура“ на новия окръжен вестник „Лудогорска правда“, по-късно „Ново Лудогорие“. Дълги години е отговорен секретар във вестника.

Заради каприза на един главен редактор е принуден да напусне вестника, на който беше посветил повече от 20 години и да стане главен редактор на заводския вестник „Силикатчик“ в комбинат „Дянко Стефанов“. Такъв беше и в момента на юбилея си.

Гледах Радушев и си спомнях много неща. Как като ученичка в гимназията някой учител ме беше препоръчал на него, че пиша стихотворения. В моите очи Радушев стоеше много високо като поет и с голямо притеснение отидох на сбирка на тогавашния литературен клуб или кръжок „Димитър Бояджиев“. Сбирките се провеждаха в една стара къща близо до джамията „Ибрахим паша“. Радушев ме представи на поетите, каза, че приличам малко на Смирненски /това направо ме смая/ и после започнаха да четат стихотворения и да ги обсъждат. Всеки чакаше да чуе думата на Радушев, неговите обяснения. Беше интересно да гледаш как по-възрастни от него го смятаха за голям авторитет, а той по това време е нямал и трийсет години. Бях много притеснителен човек и не посмях втори път да отида на тия сбирки.

После работех в окръжната библиотека като методист и краевед и четях редовно и описвах по-важните материали в „Лудогорска правда“. Чудех се, когато прочитах стихотворение на Радушев, посветено на някой празник или събитие от международен мащаб. Защо си хаби силите за такива „поповодни еднодневки“, както ги наричах. Не ми идваше наум, че може да е бил задължен да ги напише.

Някой ми беше казал за представянето му в сборниците „Смяна“. Някой ми беше казал и че известен голям поет, струва ми се, че Елисавета Багряна /дано не ме лъже паметта/ бил казал хубави и много силни думи за стиховете на Радушев /макар че двамата бяха много различни по натюрел и светоусещане/. Впрочем, когато опознах Радушев при съвместната ни работа в редакцията, беше интересно, че той често говореше за Багряна, често я споменаваше с най-добри чувства.

Ето, защото знаех това, се чудех на „поповодните еднодневки“. Впрочем, по-късно той спря да ги пише.

В началото на 70-те години на миналия век беше известен литературният кръжок при Младежкия дом. Събирахме се много поети – Иван Дойнов, Величко Енев, Шабан Калкан, Анка Караджова, Пламенка Абаджиева – всички не мога да изброя; по-малко прозаици – Атанас Димитров, Павел Павлов, Борис Борисов, Ицко Ицков, аз… Творчески ръководител ни беше Христо Радушев.

Той бе авторитет за нас. Той споделяше: „Великият еди-кой си казва, имаше предвид някой прочут поет…“. „А великият еди-кой си казва: … Сбирките се превръщаха в поетична школа и в задълбочен разговор. И досега не ме напуска преклонението пред това колко много знаеше нашият ръководител за поезията, как дълбоко и прочувствено я разбираше и ни поднасяше знанията си. Бяха издадени три сборника „Пътуване с изгрева“ с наши творби. И на ръководителя ни също.

Един от поетите, когато не беше съгласен с нещо, наричаше Радушев Равнодушев. Но равнодушен той никога не е бил нито към хората, с които работеше, нито към поезията.

Една приятелка, която е посещавала друг литературен кръжок, „Владимир Башев“, вече към клуба на дейците на културата, казва за Радушев сега: „Моят Учител в поезията“. И още: „Поклон и благодаря, Учителю!“. Действително, Христо Радушев беше учител в поезията не на един и двама поклонници на поезията.

А на една друга приятелка, която не е участвала в неговите кръжоци, е казал в началото на творческия й път: „Миче /обичаше тая дума, съкратена от момиче/, продължавай все напред. Далече ще стигнеш!“. Тя наистина стигна далеч и това говори пак за това колко много разбираше от поезията Христо Радушев. И още – съдействал е за издаването на стихосбирки на млади поети, насърчавал ги е да пишат.

Когато мисля за съвместната работа в редакцията, понякога се улавям, че сякаш чувам гласа му: „Емилия“…и чистачката, която наричахме Еми, а тя си беше Емине, току-що направила десетина крачки на път към печатницата, се връщаше с усмивка обратно. Радушев й даваше още някой материал и тя пак се отправяше към печатницата. Понякога беше така.

По това време Радушев вече почти не пишеше стихове. Не беше станал голям поет като събратята си от някогашната „Смяна“. Дали това се дължеше на работата във вестника?

Всеки вестник е една мелница, която непрекъснато зове: „Дай, дай“. И отговорният секретар трябва в точно определено време да оформи страниците на вестника, да осигури на печатарите съответните материали, да следи как върви подготовката за раждането на новия вестник, да присъства на раждането му. И това не един път, а постоянно, всеки път различен вестник… Така беше някога.

Дали нещо в характера на Радушев беше причината да не стане голям поет? За поета характерът е много важен елемент.

Дали самият живот, който се изживява от всекиго различно, колкото и да е еднакъв в основните си превъплъщения – училище, работа, семейство и т.н.

А може би причината беше малкият град, който поставя условия не като в големия град? А може би всички тия неща взети заедно. И все пак, ако живееше в София, щеше да стане като другите, голям поет.

Тези елементи в съвременното общество нямат сякаш значение, но в годините, в които живееше Радушев, имаха. София, та София – като че ли само там са израствали и са се утвърждавали големите поети. Провинцията си е била провинция – получават се само медали от републиканските фестивали на художествената самодейност. Забележете – художествената самодейност.

И все пак, кое е по-важно – да станеш голям поет и да мислиш само за себе си или да събудиш поезията в сърцата на млади хора, да ги напътстваш, да им дадеш криле за полет. Дори след като вече не си жив: „Поклон и благодаря, Учителю!“. Мисля, че нещата са несъпоставими. И везните натежават към второто.

Радушев беше припрян в добрия смисъл на думата, енергичен и създаваше и такава атмосфера около себе си. Също много стриктен и много начетен. Работеше с Дулинко Дулев и друго млади хора през годините.

Но в него имаше и някаква скрита болка, някаква недоизказаност.

Журналистката Галина Матева си спомня как постъпила в редакцията и я насочили към културния отдел. А там нямало джан-джун, нито завеждащ отдел, нито някой друг сътрудник. И тук се появил Радушев. Той я въвел в работата, поставял й задачи, обяснявал й какво и как да пише. И така минало повече от месец. „Имам хубави спомени за това време“ – казва сега Галина Матева. Така Радушев е бил учител не само в поезията за някои млади хора, а и в журналистиката за други.

Написал е доста статии и очерци. Единственият журналист от Разград е, който има не едно и две отличия „Златно перо“ на Съюза на българските журналисти за активна журналистическа дейност.

Радушев беше инициатор и двигател на литературните петъци – посещения на известни български поети и писатели. Впрочем, петъците започнаха с представяне изявите на членовете на литературния кръжок при Младежкия дом. Те започнаха в края на 1972 или началото на 1973 година /по-вероятно 1973/, и първият беше посветен на стиховете на Иван Дойнов и Анка Караджова.

Писателят Дико Фучеджиев казал при гостуване в Разград, макар и не по линия на литературните петъци: „Такова представяне никога не ми е правено“. Директорът на библиотеката Цанка Георгиева умееше да посреща поети и писатели, да организира вълнуващи срещи. И може би като Дико Фучеджиев и други да са си казали или да са си помислили, че такова представяне както в Разград никога не им е било правено…

Двигателят на литературните петъци бе Христо Радушев. Той беше широко широко известен в литературните среди у нас. Навярно доста от гостите идваха заради него. Той канеше съответния поет или писател, подготвяше афишите и казваше на Цанка Георгиева: „Оттук нататък си ти“. Разбира се, той представяше гостуващите поети, а Цанка Георгиева – писателите. Според нея в литературните петъци и в поетичните хоризонти на българката няколко стотици поети и писатели са посетили Разград. Това е огромно дело – мечтано, осъществено и с голяма заслуга за града ни.

Навярно мнозина още си спомнят как на първото издание на „Поетични хоризонти на българката“ през 1975 г. дойде самата Елисавета Багряна. Когато тя заговори в салона на Младежкия дом, две партийни другарки на отговорни постове споделиха помежду си: „Ама тя изглежда по-млада от нас!“. Багряна тогава беше на 82 години. А другарките – на по-малко от 50.

От литературните петъци навярно си спомнят Валери Петров, нисичък, скромен човек с едно шлиферче. Но щом заговори, пак скромно, пред нас израсна голямата личност на поета.

А ще се забрави ли Миряна Башева с една чаша с безцветна течност пред нея. Как от време на време вдигаше чашата и казваше: „Наздраве!“. Явно показваше тежкия си характер, както в прочутото си едноименно стихотворение.

Различни автори, различни представяния. Не трябва да се пропуска в литературните петъци и приносът на директора на Младежкия дом Данчето Куцарова.

Един епизод от творческата биография на Радушев звучи като хумореска, но има голямо значение за бъдещето. Като студент I курс в Библиотечния институт Радушев написал ода за Съветския съюз и за Сталин. На тържество по случай завършване на втори курс състудентът му второкурсник Иван Чипев рецитирал одата така, че косите на присъстващите настръхнали, според думите на Радушев. На тържеството имало хора от Театралната академия и те казали на Чипев: „Ти не си за тук, а ела при нас“. И той отишъл в академията. Така се родил известният артист Иван Чипев.

Радушев е разказал тая история на писателя Иван Джебаров. И казал: „Аз го направих артист“.

Рецитацията е била много добра, но навярно и творбата е била много силна, за да предизвика такъв резултат.

Радушев е разказал и друг хумористичен случай на Джебаров. Бил на театър, давали „Хъшове“ от Вазов. Това било по времето, когато имало суфльор на сцената. Суфльорът забелязал, че потурите на артиста, който играел Странджата са се развързали и му подал реплика: „Дръж си гащите“. Артистът не разбрал и продължил монолога на Странджата с думите: „Българийо, дръж си гащите!“.

Тук виждаме един друг Радушев – който помни интересни случки, обича и да се смее. А ако го измислил самият той, това показва, че е имал много точно чувство за хумор.

До 1989 годна Радушев не издаде стихосбирка. Въпреки силното начало в „Смяна“, не успя да издаде книга, макар че изпраща такава в издателство „Народна младеж“ и в други издателства. Когато се честваше 50-годишният му юбилей, се очакваше да излезе стихосбирка, но очакванията бяха пак напразни.

Книжката „Прозрения“ беше издадена през 1990 г., а през 2012 г., след смъртта на Радушев, излезе стихосбирката „Морякът, който не отплува“ в библиотека „Лудогорие“. Негови творби има и в антологиите „Дъга над Лудогорието“, „Луда земя“, „Лудогорска одисея“ от библиотека „Лудогорие“.

Много неоспоримо и проникновено проф. Пламен Дойнов в предговора към „Морякът, който не отплува“ е охарактеризирал творческия образ на поета Христо Радушев, неговия специфичен романтизъм, в който постоянна тема става неосъществяването, непостигането, несбъдването. Частицата „не“ свети в много от стихотворенията като неугасващ знак за един по-друг, отказан живот. Образите на неотплувалите моряци, невъзкръснали предишни дни, неосъществени любови, необитаеми къщи, невъзвратими усещания, неказани думи – всички те очертават контурите на един стаен в гънките на сърцето миражен свят, който остава да тлее в лирическия Аз като невъзможен метафизичен изход“.

И все пак, стихотворения като „Пътешественик“, „Сватба“, „Гора“, „Видение във Воденския лес“, „Равнина“, „Гергьовски дъжд“, „Приказка във Воденския лес“ и други вълнуват със своята сила и проникновение. Тук няма „не“, няма „миражен свят“.

А морякът, който не отплува, се чувства добре и сред земята топла, сред човешкото море, което го заобикаля. Така, въпреки всичко, бих нарекла Радушев – морякът, който остана при човешкото море. За да раздава сърцето си на поезията и журналистиката, на младите творци на поезия, на пътуването с изгрева, което е вечно, ако има вечност в нашия живот.

Божидарка ЗЛАТАРЕВА

Снимки: архив „Екип 7“