Историята на Данчо може да вдъхнови и най-апатичния човек на планетата. Той е заразителен със своя неподправен юношески чар, но най-вече с онова излъчване, което е отредено само на избралите да преплуват през живота не само по повърхността му, а имат волята и стремежа да се гмурнат в предизвителните му дълбини. Данчо е първото дете на Разград, което стана шампион по всестранна конна езда в края на миналата година.
„Първият ден е изпитанието по обездка, което показва доколко конят те слуша. Вторият тест е крос кънтри – прескачане на горски препятствия, като паднали дънери. Третият – конкур-ипик, пак е с препятствия… Три държавни първенства за млади коне вече минаха, две остават. До 14 години нямах право да яздя по-млади от 6-годишни коне. Възрастните животни са по-спокойни, знаят, че си нов и неопитен и сами ти показват какво трябва да правиш. Докато младите са отмъстителни за всяка твоя грешка – ритат, хапят…“, разпалено обяснява Данчо. Много може да разказва увлекателно за своята страст – конният спорт. За чапсите /кожа, която се слага върху ботите за по-добро сцепление върху седлото/, манежността, контрагалопа, шенкела /опора, която дава на коня, като го стиска за хълбоците/… Без да се измори. Точно както всяка утрин, в която хваща „буса“ до Шумен в ранни зори, след което се връща директно в зала „Лудогорец“ за баскетболната тренировка, вечеря и сяда пред учебниците. Всеки ден. Един и същи график. И не му омръзва. Както да ми обяснява всяка техника и терминология в конната езда, досущ като професионалист с дългогодишен опит на манежа. С онези плам и хъс, от които всеки мечтае да черпи житейско вдъхновение. А е само на 13 години, които ще навърши на 25 август. Когато ще се устреми към по-горен състезателен клас, ще се научи да скача по-високо, за да преодолява още по-тежки препятствия с по-големи коне.
С Данчо се запознахме в края на миналата седмица, когато съучениците му вече се наслаждаваха на лятната си почивка. За срещата ни се върна след поредната тренировка в шуменския клуб по конен спорт „Кабиюк“. Още беше облечен с бриджа /панталон/ и ботите си за езда, сякаш току-що е слязъл от седлото. Очите му блуждаеха, все едно тялото му е тук, но съзнанието е останало при конете му – най-възрастният, пълнолетен Ванто, младокът на 6 години Камач и 10-годишният жребец Леман – най-верните му другари през последната година и половина, откакто се занимава сериозно с конния спорт. „Красиви животни са, умни.“, разказва момчето.
Любовта му към конете се заражда преди години покрай баща му – ветеринарния лекар д-р Марчо Йорданов, който имал кон на село. По-късно родителите му, които са ветеринарни лекари, водят него и каките му Калина и Кристина в Гецово за едно кръгче по манежа при своя познат и някогашен активен конен състезател – Красимир Гавазов. Оттам Данчо се захласва сериозно по конете и проявява нескрит интерес да продължи да се занимава с тях. Когато е на 10 години, го поверяват на треньорските умения на Галин Дунчев в Пороище, който му показва как да подхожда към кобилката „Приказка“, учи се да я оседлава и да се грижи за нея. „Много шетане има в този спорт.“, казва Данчо. При първия си учител ходи за по два-три часа всяка събота и неделя, после семейството на бъдещата конна звезда започва да търси ново място, вече с по-професионална насоченост. Така стигат до „Кабиюк“ и Станислав Дечев. За първи път Данчо стъпва там на 21 декември 2020 година. Отличните постижения на самородния талант започват веднага след това. Първо място и награда за дебют получава още на първото си състезание за купата на Русе, след като треньорът му гласува доверие заради скоростното усвояване на сложните техники и огромния си стремеж за развитие. По време на първото си състезание се изправя срещу класни коне и няма представа какво му предстои. За майка му, също ветеринар, д-р Силвина Александрова, преживяването е „шок и ужас“, защото вижда как малкото й момче прескача високи прегради върху тялото на буен кон. Днес му има доверие, макар страхът от евентуални травми ще продължи да се надига в сърцето й при всяко състезание. Да се контузи, може и конят. Заради това всеки път момчето трябва да изпипа до съвършенство всеки детайл. Това налага да бъде самовглъбен и концентриран преди излизането на манежа. „Припрян е, изнервен преди състезание.“, разказва майка му. А той пък й се ядосва, че винаги настоява да го снима – точно в момента, когато трябва да се съсредоточи. Специален ритуал за късмет Данчо си няма, разчита на стриктна подготовка, но затова пък задължително след състезание със съотборниците си организират парти. Данчо е най-малкият от целия отбор по конна езда. И единственият, на когото му се налага да пропътува разстоянието до манежа, защото всички останали са от Шумен.
Тепърва му предстои да бъде седми клас. Но това не му пречи вече да предизвиква фурор, възседнал оседланите си четириноги приятели и да печели възхищението на публиката в баскетболната зала. При все това, успява да завърши училище с пълен шест. Класната му Петя Христова го описва като много старателен ученик, макар често да му се налага да отсъства от час. Пропуска последните две седмици от срока, още дори не си е взел свидетелството за края на годината, защото даже няма време да посети братовчедите си, които са го заместили на тържеството в ОУ „Васил Левски“. Но кой го вълнува формалната документация, щом Данчо сбъдна мечтата си и за първи път в живота си премина 1.20 метра паркур /терен, който изминава с коня си/. При това напълно безупречно! Миналия месец направи своя дебют при по-горния клас след детската възраст в група Б и тепърва, макар и постепенно, му предстои да се изкачва към първа, втора… звезда. В началото на август ще се състезава по прескачане на препятствия с Леман в Бургас, на 15-ти – в Арбанаси, а три дни по-късно започва 4-дневното юношеско състезание в пловдивското село Житница. Всеотдайността му към чифтокопитните е заместила желанието да си губи времето по улиците с връстници, а в комбинация с неуморния му труд и амбиция вече му носи задоволство от постигнатите успехи. Макар и с цената на денонощни усилия. 7.45 сутринта вече е на автогарата, откъдето хваща автобуса за Шумен. Станал е приятел с шофьорите, всички го познават и знаят, че щом го возят, значи спирката е само една – порталът на хиподрума на най-стария конезавод в България „Кабиюк“ в покрайнините на града. Когато е нямало междуградски транспорт, дотам се налага да го карат родителите му след последния учебен час в един и половина следобед. В клуба по конен спорт получава дневната програма – дали ще възпитава чифтокопитните, ще ги почиства, разхожда, глези с ябълки, или ще се готви за следващото състезание. След часовете, прекарани в конюшните и на манежа, хваща буса наобратно в 15.30 часа. В Разград вече го чакат баскетболните му съотборници от „Вълците“, за да тренират под коша с оранжевото кълбо. Игрите продължават от 19 до 21 часа. Преди състезание, се налага да обърне повече внимание на конете от сутрин до вечер, заради което закъснява за тренировки в залата или изобщо ги пропуска. Вече с намалели физически сили, Данчо няма време за почивка, защото вкъщи го чакат домашните, а стриктните му родители следят да не изостава. След банята и семейната вечеря, тепърва се залавя с уроците за утре. И така всеки ден – до следващото позвъняване на сутрешната аларма. През летните месеци програмата му не е по-лека. В тези дни училищните задължения отстъпват пред тежките състезателни тренировки. Винаги отклонява предложенията на съучениците си за срещи, време за момичета изобщо не смята за необходимо да търси, защото „конете не трябва да се изоставят, те са моята игра и развлечение от училище“. Признава, че миналото лято е имало дни, в които е бил напът да се откаже заради изтощението. Въпреки всичко обаче въздъхва дълбоко и продължава напред. Заради адреналина от победите и ескалиращата упоритост. Със свирепите на терена „Вълци“ Данчо завоюва бронзовите медали на държавното първенство при момчетата до 14 години. На следващия ден, директно след финалите на баскетболния турнир, се връща късно вечерта от хиподрума в Перник…
Първите места определено стимулират Данчо. Вече е трудно да преброи заслужените си розетки, има и награда от Федерацията по конен спорт за принос във всестранната езда, но победите не са на всяка цена. А и в битката са двама – медалът често зависи от своенравните животни. Понякога се случва да се изплашат и да донесат наказателни точки на своя стопанин. Като истински спортсмен обаче, Данчо посреща по-задните си класирания с високо вдигната глава и поздравления към съперника. „Победите го амбицират, загубите – още повече“, споделя д-р Александрова и подчертава, че тя и съпругът й нямат нищо общо със страстта на децата си към спорта.
С две години по-голямата му кака Калина също е част от „Вълците“, получава повиквателни и от други клубове. 21-годишната Кристина от малка се занимава с волейбол, натрупала е опит като част от национални отбори в европейски първенства, а днес играе в Казанлък.
Далеч от мисълта за спорта обаче, Данчо поставя на първо място ученето. Вероятно другото лято ще кандидатства в Математическата гимназия, защото числата също са му на сърце. За живот в друг град засега не иска да мисли, докато не се убеди дали иска да се отдаде напълно на конния спорт като повече от хоби. Макар в Арбанаси да има спортно училище с общежитие и клуб по конна езда.
Със сигурност е активен и няма да стои на едно място, както и досега – от първи клас се е занимавал с народни танци към „Лудогорче“, всяко лято – и с плуване. А и още е малък и както се изразява, не знае какво ще му скимне. Със сигурност вече е показал, че мечтите са толкова големи, колкото позволиш да предизвикаш решителността си.
Десислава СТЕФАНОВА
