Често съобщаваме за десетки награди, които разградските таланти са обрали след поредния музикален фестивал. Какво обаче се случва с всички тези деца след завършването на школите и приключване с репетициите? За някои от тях пътят на развитие ги изтласква в съвсем различна посока. Малцина са тези, чието име става разпознаваемо. Още по-голяма рядкост са онези, за които сцената се превръща в тяхна втора кожа.

Днес ще ви разкажа за точно такъв изпълнител. Както обещах – в чисто човешки план, без излишна помпозност, преувеличения и възвеличаване. Защото, както сами ще разберете, светлините на прожекторите не превръщат камъка в диамант, ако не е такъв по рождение. Още когато е на 16 години, Иван Гайдаров вече е натоварен с отговорната задача да поддържа настроението на сватбени тържества. Но с музика се занимава далеч преди това – още от детската градина. Точно там, преди вече 20 години, по детски любопитните му очи виждат плакат на китара, който се оказва покана за участие в класовете на Музикалната школа. И не оставя майка си намира, докато жената не разбере, че проявява истински интерес към инструмента, а не моментна екзалтираност. Разбира се, тези спомени не са свидетелски, а предадени му от родителското тяло. Но, както и да е – Иван е записан на уроци при Евгени Якимов, а година по-късно започва да развива и певческите си заложби. Тогава дори най-малкият размер класическа китара е огромен за ръста му и пръстче по пръстче се учи да дрънка на струните, докато инструментът лежи на краката му. Урок след урок, месец, три, година, та до 16-ия си рожден ден, когато слага край. През призмата на времето си дава сметка, че класическата китара изисква изключителна отдаденост и неспирни тренировки. Затова пък певческото му развитие през годините става все по-сериозно, започва да се явява на най-различни конкурси и фестивали, наградите започват да валят. От сцените на „Живот без дрога“, през „Grand Prix”, „Звезден път“, „Път към славата“, до Чехия, Казахстан, Русия, Дания, та до Англия, където следва и живее в продължение на четири години. Никоя от десетките му статуетки обаче няма абсолютно никакво значение за него. И го казва не от куртоазия или фалшива скромност, а защото натрупаният опит и мъдрост го учат, че важни са контактите, които остават след конкурсите. Но за това – по-нататък.

„Баба ми Димитричка Гайдарова ми пееше песни от малък, свиреше на цигулка и акордеон.“, спомня си младият мъж, провокиран от въпроса ми какво е отключило интереса му към музиката. От друго обаче останах впечатлена – фамилията Гайдарови очевидно е с богата история стотици години назад, която младият мъж познава. Иван има честта да е трето поколение, който носи това име. Както се изрази – и внуците му ще се казват по същия начин. Значението на фамилията произлиза от предшественика му, който е бил известен гайдар из Търновско.

Иван определя себе си като традиционалист. Обича историята, семейството, страната си. Заради това, макар необяснимо и чудно за мнозинството, избира да се върне в България, след като завършва бакалавър в Кардиф. Категоричен е, че за него това не е грешка и никога няма да се превърне в такава. Още от кацането си на Острова, разбира, че това не е неговото място. Престоят му там обаче изобщо не може да се нарече безпредметен. В голямата страна вижда добрия пример как е устроено едно съвременно европейско общество. Сред багажа си, житейският, си е донесъл изостреното, но вродено, чувство за справедливост и ненавист към корупцията и хаоса. Сред тези трънливи бодли сега насочва творческата си енергия към развитие тук, на местна почва. Засега в Разград, но не и в дългосрочен план. Защото, колкото и мили спомени да таи от дома, все пак е малък град със затихващи функции.

Вече влага усилията си по авторски парчета. За момента работи съвместно със сценичния си партньор от детска възраст Ивайло Петков, с когото заедно аранжират и записват парчета в студиото му. Заедно се движат по всяка една стъпка – от началото до края. Защото Иван обича да участва в целия процес. В това отношение е педантичен спрямо крайния резултат. Макар сам да осъзнава, че никога няма да достигне до божественото съвършенство.
В средата на този месец в youtube канала му „Иван Гайдаров“ може да чуете кавъра на тежката и тъжна песен „Девет“ на Слави Трифонов и Ку-ку бенд. Изборът му на текст не е случаен. Всичко, което Иван ще излее от душата си занапред, ще е преминало през личните му преживявания. За изпълнителя това е от първостепенно значение. Иначе е изкуствено, както сам се изразява. Клипът към песента е заснет в Разград, Пловдив и София и отнема три години от идеята до крайното финализиране на проекта. На 20 юни парчето ще бъде излъчено и по телевизия „7/8“.
Засега Иван е натрупал достатъчно горчив опит, щом първите му авторски заглавия са по-скоро мелодраматични с баладично звучене. На своите слушатели обаче обещава и по-енергизиращи, летни ритми. По тях работи с текстописеца Мариета Ангелова, композитора Светослав Лобошки, а аранжиментът продължават да движат заедно с Ивайло.
За Иван най-важно си остава да създаде собствен музикален стил. Иначе никога не можеш да надскочиш себе си, е неговото верую. Кумирът му по отношение на взискателността към собствения труд несъмнено е Лили Иванова. Както казва, хубава музика си е хубава, независимо дали и доколко е комерсиална. Но ефирно място според него трябва да се заделя само за „адекватни изпълнители“, за изгряващи звезди, а не за всички. За да не се превръщат дискутираните квоти за българска музика в „спасителен пояс за некадърници“.
Освен доверчив, което се случва да му изиграе и лоша шега, Иван знае откъде е тръгнал и никога няма да забрави помощта, дори и на тези, от които таи обидни спомени. Благодарен е на всички, които през годините са били част от музикалния му път. Най-вече на „най-страхотните родители“ Стилиана и Красимир.
От месец насам своите знания и вдъхновение предава на гимназистите от 5 до 10 клас в Математическата гимназия. Завръщането му в родното училище е посрещато с вълнение от колектива и от учениците. До ден-днешен, и едва ли някога ще се промени, Иван се обръща към някогашната си класна и настояща негова колежка Емилия Станкова със „Здравейте, госпожо!“.
Единственото нещо, което плаши младият изпълнител, е изчезващата потребност от изкуство. Не вълчите и свирепи битки в музикалния бизнес. Не драпането за място под прожекторите или интригите между изпълнителите. А животът – всекидневният, битовият. Пирамидата на Маслоу и първостепенното задоволяване на физическите нужди убиват изпълнителите. Кой може да си позволи да мисли за музика, театър, когато не може да си плати газта, тока и водата? Но връщане назад за него няма! Оттук нататък е решен да създаде свое студио и да превърне фамилията Гайдаров в марка на качествената авторска музика.
Десислава СТЕФАНОВА





Това даровито дете, нали е наследник на полицая-гайдар Иван Гайдаров. Успех!
Страхотно е такива хора да се връщат дори и за малко в родния си град Разхрад!
Не е полицай, а учител.
Пирамидата на Маслоу е някак меко казано неумело вмъкната . Пиридата на Маслоу убива – какво и кого и защо