Тръгнал по житейския си път, Григор Попов не следва само една посока, само едно русло. За него не е характерно интересът му да е единствен, веднъж завинаги предначертан. Любознателният му ум, изпълнен с енергия, характерна за младостта, с желание да опознае света, а и хората- така можем да си обясним стремежите му и честото му отклоняване, завиването и по други пътеки – иска да се срещне с нови предизвикателства, които ще провокират различни, силни чувства, ще са неизвестни и…толкова по- добре! Привличат го вселените на несрещнати до момента личности, в които той жадува да навлезе за да достигнат до съзнанието, до сърцето, и душата му да разбере всичко и всички. Проявява интерес към театъра( участва в любителски трупи на Стоян Попов и Роза Попова, на Матей и Маня Икономови), към изобразителното изкуство (учи една година „художество“ в Прага), превежда и издава в книжка становище на големия руски писател Лев Толстой за мира и войната.
Продължава да търси и отива в София, където попада в средите писатели – запознава се с Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Николай Райнов, а и с Гоце Делчев и Яворов. И ето, налага се да направи крачка встрани – тогава майка България горко „плаче“ – нейното чедо Македония е откъснато без жал от нея – така решават Великите сили. Народът български не е съгласен и негови най-светли чада обричат живота си, за да поправят несправедливостта. Те вярват, че могат да го сторят, могат да се опълчат срещу всички, срещу империите с техните армии и мощни оръжия, с болката и вярата в душите и с пушки, с пушки срещу оръдия и с телата си и пролятата кръв. Те са следващите ни герои – след загиналите в Априлското въстание, след Ботев и Левски, след опълченците и всички дали най-ценното – живота си, за да се разкъсат най-после оковите.
Може ли Григор Попов да остане безразличен и то след като се запознава с Гоце Делчев и Яворов, и след като предстои организиране на чета, която да влезе в Македония? Неспокоен, търсещ е неговият дух и нищо не го спира. А и Яворов, въпреки опитите на Гоце Делчев да го разубеди, влиза в редиците на четниците – това прави и Попов, друго не е възможно. Какво се случва, какво преживяват „харамиите“, разбираме от спомените, които Попов пише и нека и разградчани се запознаят с тях. Докато е жив Попов, не ги публикува. Той е изключително скромен – не иска да придава голямо значение на своето участие в събитията. За него Яворов е идеологът – четниците с интерес слушат разказите му, Гоце Делчев е войводата, а на себе си отрежда ролята на свидетел-хроникьор. Дори най- близките му не знаят подробности за случилото се. Едва след смъртта му, синът му Ангел Попов намира спомени на Попов, една част от които се отнасят за времето, прекарано заедно с Яворов и Гоце Делчев. При празнуване на годишнина на Яворов, я изпраща в родния му град Чирпан. Отпечатана е заедно със статия за Яворов в бюлетин, който чирпанският музей връща на А. Попов. Четейки, като че ли и ние сме там, чуваме думите на Яворов, усещаме топлината, братската грижа един за друг – всичко между тези свободолюбиви хора е толкова естествено! Това и готовността им за саможертва, ги прави наистина велики!
Сигурно е – познанството на Гр. Попов с тези български мъже му дава сили и вяра, необходими за да изпълни и той своя журналистически дълг!
Спомените са предадени и се пазят в Регионалния исторически музей в Разград.
Преди няколко дни попаднах на интервю на нашата съгражданка Божидарка Златарева. В него тя споделя, че Разград и хората живели в него са нейните най- любими теми. Убеждаваме се,че това е истина, когато разгърнем страниците на издадената преди десет години книга „Разград и съзвездие от личности“. В нея срещаме имената на тези, които с живота и делата си са допринесли за напредъка на града ни – проф. Боян Пенев, д-р Георги Панов, Антон Страшимиров, Анна Явашова, Илия Бърнев… Между тях са и представители на възрожденското семейство Икономови – Станка Николица Спасо-Еленина и синът й Григор Попов. Техните животи, толкова романтични, навяващи нежна и неизразима тъга, са между любимите й теми. Един от очерците е посветен на спомените на Григор Попов за срещата му с Яворов и прекараните заедно дни в Македония. Тъй като темата е вълнуваща, я представяме пред читателите, но така както я разказва самият Григор Попов.
Теменуга ИВАНОВА
Пейо Яворов – моят боен другар и сърдечен приятел
През лятото на 1901 г. се запознах с прославения македонски революционер Гоце Делчев и след няколкомесечна дружба с него, аз бях вече запален привърженик на „Вътрешната организация“, към която се числеше и големият наш поет Пейо Яворов. Всеки ден ходех при Гоце в стая № 9 на хотел „Батемберг“ и почти винаги там намирах Яворов.
Средно висок, доста мургав, малко приведен, с големи черни очи и буйна черна коса, внимателен и рядко скромен, поетът се ползуваше с безмерната обич на Гоце. Войводите и другите революционни работници гледаха на поета с голямо уважение.
Преди да познавам Яворов, аз бях очарован от неговата поезия, но само след месец дружба обикнах човека Яворов като свой роден брат. Смело мога да кажа, че Яворов беше не само голям творец, но и голям човек, човек с велико сърце.
Никога не ще забравя как сърдечно се обръщаше той към мен с топлия си, особено приятел глас: „Гриша, ако днес нямаш „златни авоари“, ела да се нахраним заедно!“.
И аз неведнъж бивах гост на масата му в скромната, но уютна гостилница „Македония“, където се хранеха двамата с Делчев.
През януари 1902 г. Гоце подготвяше чета за прехвърляне в Македония с агитационна цел срещу опитите на „върховистите“ да спечелят терен във вътрешността. За войвода той определи ениджевардарчанина Михаил Чаков, интелигентен човек и опитен революционер. Яворов настоя да влезе в състава на четата, въпреки съпротивата на Делчев. Давайки си сметка колко много тежи името на поета в революционното движение, той не искаше да излага живота му на опасност. Спомням си усилията на Гоце да отклони Яворов от желанието му да поеме тежкия четнически живот. При един разговор на тая тема, в присъствието на Михаил Чаков, силно развълнуван, Гоце се обърна към Яворов: „Пейо, защо не искаш да ме разбереш? Знаеш ли, аз изпадам в ужас, когато помисля, че влизайки във вътрешността, ти се излагаш на риск?… Ами ако стане нещо с теб? Това би било незаменима загуба за мен и още по-голяма – за нашето свещено дело. Моля те, брат, не отивай сега в Македония! Обещавам ти,, по-късно ще влезем заедно. Нека заздравим организационния апарат и се справим с разбеснелите се върховистки шайки! Тогава ще ти осигуря по-голяма безопасност и Македонският народ ще има щастието да ти се радва, а и да чуе вдъхновеното ти слово“.
И сега виждам Пейо мълчалив, вперил големите си хубави очи в Гоце. Изведнаж той стана, закрачи нервно из стаята и ядосано заговори: „Гоце, ти и всички другари ме третирате като някоя рядка вещ, която трябва да се пази в кутийка да се не чукне нещо… Аз зная, че има риск и именно затова настоявам да отида във вътрешността, твърдо решен да мина всички рискове на борбата за свобода на брата роб. Моля те, откажи сее от намерението да ме отклониш от участието ми в четата“. /Всички изказвания на Яворов и Гоце в спомените ми, съм записвам в бележника си същия ден, когато са направени/.
Те разменяха още няколко реплики, изпълнени с обич и сърдечни другарски чувства, докато най-после Гоце отстъпи: „Брей, Пейо, упорит човек си! Отстъпвам пред твоите настоявания. Македонският бог да те закриля!“.
Това, което последва, беше наистина трогателно. Двамата се сграбчиха в обятията си и братски се целунаха.
Гоце каза на Чаков да запише Яворов в списъка на четата си. Аз заявих, че също желая да пътувам с Пейо, Гоце даде съгласие и Чаков записа и мен.
На 4 февруари /1902 г./ четата, брояща фаталното число 13 човека, под войводството на Михаил Чаков, напуснахме Кюстендил на път за турската граница. През Осоговската планина навлязохме в поробена Македония. Първата вечер спахме в с.Гърлене, Кочанско. Яворов, несвикнал с тежкия и уморителен балкански път и обул за първи път цървули, скоро се подби и едва се мъкнеше, но никога не издаде глас на ропот. Напротив, из целия път той подхвърляше шеги и закачки. Гърленският ръководител предупреден за нашето пристигане, чакаше в гората на няколко километра пред селото. Той напред, и ние след него, на разсъмване стигнахме в неговата двуетажна къща. Без да се докоснем до сложената трапеза, ние налягахме в една голяма стая, кой къде намери. На Яворов постелиха един козек до огнището, той се просто тръшна и веднага заспа. Когато към обяд отворих очи, другарите бяха вече станали и наобиколили Яворов, седнал със скръстени крака върху козека. Той им говореше за борбата на нашия народ през турското робство. Споменавайки за подвига на Ботев и Левски, поетът се силно въодушеви и гласът му затреперя от вълнение. Всички слушаха с отворени уста, в захлас. Чаков, седнал до Пейо, вперил поглед в него, гълташе всяка дума и с особено доволство от време на време поглеждаше момчетата с очи, в които се четеше: „Виждате ли какъв човек е с нас! За първи път влазя в Македония и то с моята чета. Гоце мен го повери“.
* * *
Бях излязъл за малко на двора. Отивах към задната страна на къщата и разпасвах пояса си. Изведнаж, на не повече от 200 метра пред погледа ми изскочиха десетина турски низами на коне. Метнах пояса на рамо, хванах панталоните си с ръце и хукнах към къщи, викайки със все сила:
– Турска кавалерия! Пейо, бягай скоро да се спасиш! Ние ще ги задържаме с огън!
И сега ми е ясно в паметта, че в тоя момент, когато видях турските низами, една мисъл ме облада: може да убият Яворов! За себе си и за другарите хич и не помислих.
Набързо прибрахме багажа си. Аз обаче забравих раницата си. През прозореца наскачахме в градината зад къщата, прехвърлихме се през дувара и заехме позиция около разхвърлените там големи скали. Пейо настанихме при най-големия блок. Чаков легна от едната му страна, а аз от другата. Турците влязоха в къщата, отдадоха се на ядене и пиене и ние се изтеглихме спокойно покрай реката в една друга махала на селото. На всички ни направи впечатление, че в тоя труден момент Пейо се държа спокойно и самонадеяно, като кален революционер.
Прекарахме още два дни в махалите на с.Гърлене. Несвикнал на дългия тежък планински път, Яворов беше разглобен, както сам се изразяваше, а нам предстоеше още дълго пътуване. Чаков настоя и Пейо се съгласи да остане на няколкодневна почивка, след това да обиколи Кочанско и провери състоянието на организациите, като проведе агитационна дейност срещу,, опитите на „върховистите“ да откъснат тоя край от „вътрешните“.
* * *
Преди да се разделим, Яворов ни говори върху различията на Вътрешната организация с „върховистите“ и начерта пътя, по който да се води пропагандата сред населението, срещу техните домогвания да овладеят революционното движение и го използват за чужди на дялото цели. Всички скърбяхме за раздялата с Пейо. Даже най-простите момчета добре знаеха кой е Яворов и хранеха към поета голямо уважение. В дружбата си обаче с него, със своя прекрасен характер, той спечели дотолкова и обичта им, че всеки беше готов да се жертвува, но да запази живота на Македонския Ботев, както го наричахме в чета.
На 12 февруари се сбогувахме с Пейо. Четата се раздели на три групи по четири човека. Едната, начело с Михаил Чаков, аз, Павле кап’ тан и Калканджията /двамата земляци на Чаков – ениджевардарчани/, поехме за Поройски, другата – с Васил Попов /старозагорчанин/ – за Малашевско, а третата – водена от Никола Савов /бивш фелдфебел от Белоградчишко/ и Георги Данчев /бивш юнкер от Варна/ пое пътя за южната част на Кочанско, със задачата да се движи близо до поета и при нужда да му оказва помощ.
На тръгване, аз дръпнах настрана Чаков и споделих с него опасението си: оставаме Яворов сам, но може да му се случи нещо лошо! Настоях да остана с него. Чаков се усмихна и ме потупа по рамото: „Напразно се тревожиш, Греша! Пейо тук е на сигурно място. Нашите хора са здрави. Аз обясних на околийското ръководство кой остава при тях. Те ще го пазят като зениците на очите си. Щом Пейо се съвземе от умората и приключи агитационната си обиколка, ще се върнем да го вземем с нас“.
Не настоявах повече, но тръгнах подтиснат от едно съмнение и лошо предчувствие…
След няколко дни получихме съобщение за пленяването на Пейо от върховистката чета на капитан Софрони Стоянов. Изтръпнахме, защото знаехме как те обикновено постъпват при пленяването на наши другари. Чаков беше покрусен и постоянно повтаряше: „Бре, какво щеше да стане!… Ами ако го бяха учили? Как щях да отговарям пред Гоце? Той ми каза: „Михаиле, поверявам Пейо на теб, защото имам вяра, че ще го върнеш жив и здрав!“. Ти, Гриша, добре ми казваше да го не оставяме сам, а аз направих тая глупост. Ако Пейо беше загинал, не можех си прости грешката, щях да си тегля куршума“.
Още същата вечер, Чаков подсили четата си с пет души от местните момци и незабавно потеглихме за Кочанско да вземем Пейо и го доведем в нашия район – Поройско. Когато обаче пристигнахме там, той беше вече отпътувал за България.
* * *
Новата 1903 г. посрещнахме в гостилница „Македония“ – Яворов, Гоце, Чаков, аз и още няколко хъшове, дошли от вътрешността. Часовникът възвести идването на новата година и ние вдигнахме чаши да си я честитим и пожелаем щастие. Пейо, чукайки чашата си с мен, много радостно извика: „Греша, да е честита! Стягай раницата! Скоро заминаваме за вътре, заедно с Гоце!“.
Делчев, който тая вечер беше много весел, подхвърли шеговито: „Пейо, този път – без опозиция и кандърдисване…“
* * *
На 12 януари 1903 г., около 50 човека, водени от Гоце и Яворов, влязохме в поробената земя. На другия ден, малко преди съмване, ние пристигнахме в Банско, посрещнати от Йонко Вапцаров, Лазар Колчагов, Сандо Китанов, Симеон Драговчев и други, имената на които не помня. Яворов и Делчев отседнаха у Вапцаров, а ние, четниците, бяхме разпределени по 3-4 човека в различни къщи. В Банско останахме няколко дена, през което време Гоце и Пейо правиха събрания, на които присъствува почти цялото население на Банско – мъже и жени. На нашите въпросителни учудващи погледи, банчани с усмивка и особено задоволство ни съобщаваха, че „няма банчанин, който да не е съзаклятник и до един са от вътрешните“. За Гоце и Пейо те говореха като за божества. Направи ми впечатление сърдечността, с която банчани ограждаха и нас, четниците.
Банско напуснахме през нощта срещу Богоявление на път за Неврокоп. Към нашата група се присъедини и Йонко Вапцаров с още пет банчани. Заобикаляйки Неврокоп, ние се отбихме в няколко села, между които Баничани и Ловча. Към полунощ срещу Атанасов ден – пристигнахме в с. Кара-кьой, на средата между околиите Серска, Неврокопска и Демир-Хисарска, където беше свикан събор на четите от Серското революционно окръжие. Там заварихме Димитър Гущанов, Георги Бъждаров, Стоян Филипов, Яне Сандански, Иван Даскала, Георги Радев, дядо Илия Кърчовалията, Атанас Тешовалията, Таската, Стоян Мълчанков и други войводи и четници, около 50 човека. В една голяма къща се събраха Делчев, Яворов, Сандански и останалите войводи, а четниците бяха разпределени по няколко човека из селото. Вапцара и аз останахме при Пейо.
В Кара-кьой прекарахме три дни. От сутрин до вечер Гоце и Пейо разговаряха с войводите и по-главните работници. Преди да напуснем селото, четниците идваха на гтрупи в къщото, където бяхме отседнали и Гоце ги запознаваше как се действува с бомбите, доставени в последно време от организацията, а Пейо им говореше за различията с „върховистите“ и идейните насоки на Вътрешната организация.
Никога няма да забравя как пламенно и увлекателно говореше Пейо. Той описваше борбата за свобода през турското иго, саможертвата на Ботев, Левски, Караджата и плеадата герои, сложили кости пред олтара на родината, след което очертаваше пътя на революционната борба за освобождение на македонския роб.
Яворов беше на голяма почит сред войводи и четници. Те бяха горди, че Македония има своя Ботев.
Тук му е мястото да кажа няколко думи за отношенията между Яворов и Делчев Това не беше само обикновена приятелска дружба или идейно другарство. Имаше нещо много по-голямо. Двамата се обичаха като братя, не! – те се боготворяха един друг!
Гоце не правеше нито стъпка в революционната си дейност, без да се съветва с Яворов. Винаги, когато му се докладваше някой въпрос, преди да вземе решение, той казваше: „Да поговорим с Пейо и тогава ще решим!“.
В Кара-кьой се разделихме с Яворов. Участниците в събота, около сто човека, поехме за Алиботуш планина, а Пейо остана в селото да организира издаването на революционния лист „Свобода или смърт“, в помощ на агитаторите във вътрешността. Няколко дни обаче по-късно, Гоце го повика и той дойде в планината. Прекарахме заедно две денонощия, след което четниците се пръснаха по районите си. Аз заминах с Гоце, а Пейо, придружен от Мицо Кирилиев, бивш учител, остана в Крушевско да издава бунтовния лист. Охраната му Гоце повери на дядо Иилия Кърчовалията, стар и опитен харамия. Този прост човек беше добре разбрал цената на Яворов за Македония и той боготвореше поета.
Григор Н.ПОПОВ
