Черпехме се на терасата с погледи зареяни над лозата, като Жан от време на време надигаше чаша и казваше: „За Горбачов и приватизацията!“. „За приватизацията!“ – отвръщах му аз.
– Днес пристигат самураите, трябва да ги посрещнеш на летището.
– Не знам и дума японски.
– Нали знаеш английски?
– В гимназията имах отличен – признах му аз.
– Самолетът каца точно в пет, приготви се.
Облякох черния костюм, бялата риза, сложих шофьорските ръкавици и пет бях на летището. Веднага ги познах – възрастен мъж, съпровождан от двама младежи, и тримата бяха в бели костюми и панамени шапки. По пътя и тримата мълчаха. На входа Жан ги поздрави с „уакари мас“ и двамата му отвърнаха с лек поклон. Възрастният се загледа в портрета на стената.
– Това вероятно е Жанет?
– Да, това е баба ми.
– Красавица си беше, бях влюбен в нея, но тя предпочете приятеля ми.
– Така ли, не съм знаел – отвърна Жан.
– И тримата следвахме в Сорбоната, Париж – прекрасен град. Вечер се разхождахме по Шанз-Елизе, Монмартър, чак до Латинския квартал, където пиехме чудесно вино. Тогава им хрумна идеята да отглеждат лозя.
В това време Жан застла масата с ленена покривка. Извади сребърните прибори, китайския сервиз и отвори бутилка вино. Отпихме.
– Как беше на френски чудесно?
– Формидабле – помогна му Жан.
Старецът почисти с пръст етикета от праха и прочете: „Марселан“. Последваха „Пино Ноар“, „Каберне Франс“ които поглъщаше на малки глътки, прокарвайки ги между езика и небцето, като повтаряше: „Формидабле, формидабле!“. Бодваше от синьото сирене, промиваше гърлото си с минерална вода.
– По нищо не се различават от бургундските вина – констатира той. – Готов съм да подпиша стогодишен договор.
– Сто години? – усмихна се скептично Жан.
– Търгувал съм с дядо ти. Ти ще тъгуваш с моите внуци, а техните внуци с твоите внуци.
– Ще ми е необходим малък аванс.
– Колко?
– Сто хиляди долара. Нали разбирате, сега започвам…
– В понеделник ще имаш двеста в банковата сметка.
Двамата си стиснаха ръцете.
– Подпишете договора с момчетата, аз с шофьорът ти ще обиколя лозята.
Карах бавно, като японецът от време на време ми даваше знак да спра. Разхождаше се между редовете, вкусваше по няколко зърна от натежнелите гроздя, вземаше буца пръст, разтриваше я между дланите си, сякаш я изследваше, като постоянно повтаряше: „Формидабле, фор-мидабле“.
В понеделник парите бяха по сметката. Веднага поръчахме хладилната инсталация и неръждаемите цистерни, дъбовите бъчви. След седмица започна гроздоберът. До месец изпратихме за Япония десет хиляди бутилки прекрасно божоле. Доларите започнаха да се сипят като есенни листа. Вечер се събирахме няколко почитатели на снукъра и там, около масата, на чаша вино се водеха най-приятните разговори: за история, за философия и литература. От походите на Александър и неговите подражатели Цезар, Атила, Чингиз Хан и Наполеон, до страната на двуречието и двуезичието и империята на хетити, за Ахура Мазда и заратустризма, майката на всички религии. Теологични спорове, в които присъстваха Ин и Ян, Дяволът и Богът, адът и раят в единна борба за съвършенство. Дебати, които противопоставяха славянската на романската литература…
Една нощ ме заведе в бара на Еди. Поръча дванайсетгодишно уиски.
-Защо ни е цяла бутилка? Знаеш, че не пия, когато карам.
-За приличие – отвърна ми той.
Той също не пиеше. Повече гледаше програмата. Двама атлети, голи до кръста, и две балерини в прозрачни шалвари изпълняваха ориенталски танц. Чиста еротика. Още по-еротична бе красавица на пилона. Играеше само по бикини, издигаше се, обгърнала го интимно с бедра. Накланяше тяло към земята, отпускаше ръце, раздаваше въздушни целувки в пространството. После отново се надигаше, обгръщайки пилона, русите коси се сипеха нежно по гърдите и накрая отскачаше със салто във въздуха, за да направи шпагат на земята.
– Гарсон, коя е русалката?
– Казва се Ана – отвърна сервитьорът.
– Покани я на масата.
Танцьорката се яви усмихната, загърната в ефирно парео.
– Питие?– предложи Жан.
– На дванайсетгодишно „Джони“ няма да откажа.
– На колко години си?
– На осемнадесет.
Той извади две стотачки – едната за танцьорката, другата за бутилката, и двамата напуснахме заведението. В следващите няколко седмици той се превърна в постоянна мебел на бара. Една сутрин ги заварих да пият кафе в леглото. Щял да се жени. Запитах го:
– Не е ли твърде млада за теб?
– Двадесет и пет е търпима разлика – отговори ми той – историята познава и по-фрапантни случаи. Микеле Плачидо и Федерика Виченте, Чарли Чаплин и Уна О’Нийл са с по-голяма разлика.
– Но те са артисти. Все пак помисли…
– Предпочитам младо телешко с компания, пред старо свинско сам.
След седмица се появи поршето – предсватбен подарък, последен модел на деветстотин и единадесет. Последваха още по-щури вечери, със специален готвач и още по-специално меню – варени омари, уйколуци с шафран, печено свинско сукалче със сос от трюфели, обслужвани от две сервитьорки в къси полички, но вече в друга компания. Няколко производители на жито и вино, общински съветник, митничар, депутат от парламента, но никой не говореше за Плутарх, за Бейкън, или Хелвеций, а само за пари и жени, за много пари и хубави жени. Коя с кого спала, чалгаджийките бяха на мода, кой изпъдил жена са, за да се ожени за секретарката си. Просто усещах, че това не ми е мястото…
…Една сутрин той ми се обади по телефона: „Вземи ме от летището, жена ми сигурно спи, не мога да се свържа с нея“. Отидох до къщата, влязох в коридора, ключовите на колата висяха както винаги на закачалката, тогава чух душа и погледнах към банята. Два чифта чехли стояха пред вратата. Заслушах се и познах гласа на Ана: „Масажирай ми гръбчето. И там, и там. Ох, мили, ти си чудесен…“.




