Станчо Лъва. Разказ от Пламен Радев

Над небето бяха надвиснали облаци, все едно парцали на дарак. Не валеше, все още не бе тежката мъглива есен, която караше повечето просветени и асоциалистически младежи да си мислят за слънчево Соренто, както беше прозвището на града в техния език.

Станчо се смяташе за кореняк, защото баща му бе станал гражданин отдавна. Той презираше селяндурите, които току-що се бяха прехвърлили от околните села поради Завода и свалили свинските или гумените цървули, за да обуят „здравите“ работнически обувки в подкрепа на разцвета на обществото. Станчо бе кореняк, но нямаше късмет да е богато буржоазно чедо. Ходеше доста занемарен, без да е стигнал на ниво мръшляк. Живееше в скромна къщица и имаше някакви доходи от заплатата си. Той винаги помнеше разказа на дядо си за тежкия живот и поговорката „каквата те е залюляла, такава ще те прибере“. Помнеше, какво е казал дядо му и в добро настроение на масата издумваше семейната история.

Та мина Станчо по гезмето, ама нищо няма. Отиде към парка да зяпа картоиграчите до лятното кино. Имаше само десет карета, заради лошото, но все пак още топло време. Постоя малко, за да остане верен на максимата, че кибиците или мълчат, или не говорят. Тръгна, да не стане някой кютек, че си беше заядлив. Отиде до бакалията и изпи една бира – парцалива, горчива и прокиснала като живота му. Беше още рано да обикаля кръчмите. Прибра се, легна и задряма като къртел. Като попържаше живота, пак се сети за дядо си, че е имало и по-лошо…

Разказът на дядо му беше цветист и ще го цитирам по думите на Станчо.

„Голям мерак имав аз за гайдунчене (любов) и след туй дъ стани шекер шетане. Жѐни ми съ. Тръгнав аз, кът пуяк на пращини, щото ми съ искъши вечер да съм батърдисъл, бошандисъл, пътладясал и дъ съм съ отпуснъл кът глист на дюлево листо. Хеле отидув на ино другу селу у ина къща. Излези някакъй (някакава) пруклетия да мъ питъ кой съм, що съм, ко рабтя, айляк ли съм, гюляносвъм ли съ (шляя ли се), имъм ли варосана соба с баджа (огнище), пишник (малка стая до собата), имъм ли сайвант, имъм ли нужник, ама от дъски ли й напраен, шумарник ли й (обграден с клони), имъм ли катове (дрехи,) имъм ли ибрик дъ съ топли удътъ (водата) на слънциту, чи със студена удъ шъ гъбясам, миндер на каракуда (дървено магаре за легло) имъм ли, тюфлек (дюшек) имъм ли, атель (юрган) имъм ли, митлъ (метла) имъм ли, вътрал (лопатка) имъм ли, някой друга бъъ (бълха) имъм ли, шпинги (въшки) имам ли, кондуре (обувки) имъм ли, пънци (паници) имъм ли, лъ̀ици (лъжици) имъм ли, магари имъм ли, кранта (кон) имъм ли, копаня (корито от дърво), имъм ли, бъкел (дървена кофа) имъм ли, чувень (тенджера) имъм ли, бинлик (дамаджана) имъм ли? Трая си аз кът матляк (запъртък) у гнязду и чакам, се идно съм дрипа (парцал) на закуть (мивка). Тъз дъртата, зе дъ мъ пиракисва (притеснява), ем дъ мъ синерисва (дразни), пък и мумътъ (момата) не ми беши бендисъла (харесала), ама съм заар (петимен), щото за другу селу пари нямам, то пусти кашинмак (сърбеж) силен, че тугиз нямаше керханета (бърдаци). Дóди тоз шмундел (момата) у паянтата ми и съ намести кът тиква у леха. Ко да прайш, не ми й артък (в излишък). Идно време ората кът съ женът, тя маразата (разправията) гуляма. Чакаш да доди попа. В събта, чи рабта няма, съ винчаваш. Йеле доди и скрипята, сколопендера демек (в см. тъщата). Лошу времи съ оправя, лош чиляк никоги. Бряв, няма кръстник. Намеривми идин сархош (пияница) вапцаджия. Пиеши многу, ама дупе дъно няма. Доди от градо дъ боядисвъ и съ разбра, чи съ плашеши от удътъ (водата), кът жабите от щъркела. Ни (не) сме съ мъчили да гу спреми, че ши вземи да обърни петалата. Одеши пу цял ден да търси враг, демек ракията, чи нали библията казва да обичами врагъ. Нищу нямаши човека, нищу ни му беше свидно. Кум беши, та са къса. Що мисли трезвен, пиян го казва. Та вика той, тез гугумани (диванета, глупаци) ако не осупружим, кой тогаз в туй просту село. Аде, зимъйти съ, чи кът ви гледам ше си резна ухото, кабиз (запек) шъ фана. Кума му дадофми идно бърде (малък глинен съд) пукница (ракия) и разписафми (разписахме), чи да няма золуми. Жинътъ (жената) съ пудписа с кръшняк (кръст). Яз имав второ отделение и можев да си пиша буквите на имиту си. Сеъ (сега) с тая чубрица си бъркъми калтъ (калта). Ни съм я пъшкульосвъл (бил) нивгаж. Бяв левент и гидия, ама сега съм дрът плашкундер“.

В този тежък ред на мисли и спомени Станчо се измъкна от леглото и угаси стария телевизор „Опера“. Вече я нямаше румънската телевизия, от която да го гледа чернокосата и красива говорителка с неизменното „Буна сяра дращеле телеспектатьтори“. Станчо много я харесваше. Облече каквото намери и се замете да се мандахерца из тогавашната „линия на смъртта: ресторант „Република“ – бар „Дружба“ – ресторант „Абритус“. Станчо беше се изучил в това отношение и стана махнаджия. Не харесваше опушените кръчми „Крим“, „Надежда“, „Добруджа“, „Опасен завой“ и „Симеончето“, че беше далеч, а и в тези пивници ги нямаше дружките му от по-високия тогавашен ъндърграунд, за да се учи на мурафети. Първата му и последна за вечерта спирка беше в бар „Дружба“, в подземието на блок „Пеперуда“. На времето този бар бе притегателен център на бохемата. Отговаряше точно на думата „бар“ – с впечатляваща поредица на лавицата от най-различни тънки и лъскави ичкии – уискита, коняци, водки, джин, кампари, френска мастика и т.н Имаше и лъскав плот с кафемашина. Имаше всякакви видове цигари: „Белведере“, „Фалк“ „Ернсте 22“, „Астор“ и др. Новоизлюпените чада на цивилизацията наричаха уискитата по най-различен начин: „Пляк енд вайт“, „Дългото Джони“, „Валентинес“, „Сънтъри голд“, („Сънчъри голд“), „Сто пиперки“ („100 Pipers“ – „Сто гайди“) и пр. Барът предлагаше ядки, луканка, сандвичи и леки салати за ракиджиите. Помещението беше полутъмно, уютно, предразполагаше към интимност и дискретни разговори, с кръгли масички, сервитьор и барман с папионка. Понякога имаше музика. Много влюбени ходеха в бара да си разменят иширети, ласки и да си опират коленете, да се целуват скришом и не толкова. Единствената пречка беше тютюневият дим, който те обхващаше като мъглявината „Андромеда“ и вкарваше някакво магическо заслепение с добавка към алкохола. Разбира се, основната клиентела бяха по-масрафлии граждани и окръглени сархоши с прилично поведение, че иначе не ги допускаха. Станчо си намери дружките и започна едно навлизане в страната на фантазиите, надлъгването, лафовете и хвалбите, фукни за несъстояли се подвизи.

На сутринта, нашморцани като мистрии и със същата способност за мислене, компанията се отправи към парка, да им вземат вятър главите. Пред зоокъта се завъди спор и Иван Дявола от компанията се хвана на бас, че Станчо не може да влезе в клетката на лъвовете. Без ду му мисли много, нашият герой прескочи оградата и след това се покатери върху решетката на лъвовете, като слезе при тях, Тогава заграждението на лъвовете нямаше отгоре покрив. „Бай Бехчет гледача, влиза при лъвовете без всякакъв страх, та аз ли не мога“ – и ето го при царя на животните. Никаква реакция от страна на лъвовете. Вмирисан на алкохол, некъпан от седмици прошляк – кой ще му обърне внимание. Задряма в клетката, но дойде патрулката. Милиционерите му казаха да излезе, но той, все още ербап от алкохола, ги предизвика: „Като ви трябвам, елате вие!“….

…Станчо изкара малко възпитателно време в милицията, но това не му се отрази особено. Из града тръгна мълвата за „подвига“ и той се прочу сред обикновените свои съграждани, които минаваха покрай зоокъта, открит още през 1960 година и понякога миришещ по-лошо от френското сирене „Мюнстер“, наричано сиренето чудовище заради аромата си на дърт пръч.

Станчо мълчеше тайнствено по въпроса, но започнаха да го наричат Станчо Лъва. Той прие прозвището подобаващо и не се срамуваше от него. Приятелите му взеха да го подпитват няма ли да влезе при сърните в зоокъта. Той се подсмихваше и се шегуваше, че ще почнат да му викат Станчо Сърната. Всъщност и на сърните им дойде ред, но за това по-нататък…