Тогава зад граница не се излизаше лесно. Особено в капиталистическа страна. А Сирия беше такава, макар да намигваше на Съветския съюз, както правеха навремето доста страни от арабският свят. По тази причина сигурно ние се озовахме там като посланици на мира през август на 1970-та. Баскетболният отбор на Ямбол беше силен. Побеждавахме почти всички, току-що бяхме завършили на шесто място в републиканския шампионат и еуфорията от турнето като награда от баскетболен Ямбол беше обяснима.
Пътувахме с Ту-134 – с две почивки през Атина и Никозия, и кацнахме сред Леванта към девет часа вечерта. Друг свят, аромати, пъстрота, музика надуваше въздуха на Дамаск… Шеметът и дъхът на Ориента ни заля, но и напомняше, че светът е голям и България все пак е Европа.
Бяхме като наказателна експедиция на игрището. Сирийските отбори губеха с чувствителна разлика от нас. Нямаха спортни зали и играехме на открити площадки навън. И ако в Дамаск тук-там се прокрадваха боязливо забрадките на жени, то турнето ни из Северна Сирия премина само пред погледите на чалмите и шамиите на ходжите. Хама, Хомс, Латакия – какво турне само беше. Реверансът и вниманието на домакините бяха и в това, че на всеки двама състезатели предоставиха кола и шофьор – достолепни сухи възрастни мъже, като повечето левантийци. Бяха от старите мерцедеси, със сплескани муцуни и отрязани опашки, и ние летяхме почти като шейхове из чудесните пътища през пустинята, построени от американците.
Бях със Симо Варчев, разбира се. Двамата разградски легионери се чувствахме отлично в този отбор, приел ни като свои, а и ние в най-добрите си години давахме всичко от себе си, за да бъдем на равнището на големите мъже тогава на ямболския баскетбол – Вълчо Йорданов, Иван Ангелов-Мекия, Димитър Георгиев, Велчо Петров…
Турнето завърши с голям банкет в Дамаск, залата беше зад изкуствена водна завеса на шикозен ресторант, разположен в естествена пещера с истински сталактити Обслужването беше на френски език, а ние на обща маса, разбира се, което никак не ни обиждаше. Кокетните масички на френските проститутки светеха и само ни подсказваха, че заведението се посещава от гости не от нашия социалистически свят.
Към компанията ни, водена от тогавашния кмет на града Панайот Драгнев, освен дипломатическите гости се присъедини и Манченко, бивш баскетболен национал и представител на тогавашното ТАБСО /авиационната ни компания/, баща на сегашния телевизионен водещ в БНТ.
„Момчета, каза той, идват двата най-приятни дни от турнето Ви, това е времето, в което трябва да напазарувате подаръци за близките си и аз ще Ви помогна“. Действително, пазарите на Леванта бяха страхотни. Примамка не само за нас, спортистите, защото модните стоки у нас не достигаха. Сирия обаче се славеше и с друго – цените на златото бяха изумително ниски. Да отидеш там и да не накупиш бижута за близките и за себе си, беше просто престъпление. Имахме по петдесетина долара, закупени през официалния българския курс на долара /по нисък от лев/ и ги стискахме точно за това. Можеше да си купиш златен пръстен за по седем-осем долара, с гарантирани карати.
Манченко доведе в хотела търговец на бижута. Той разтвори направо на леглото в стаята една пъстра бохча като на Аладин и лъснаха в нея и халки, и пръстени, и всякакви други бижута. Помня, че и аз си избрах няколко – по-семпли, но ефектни. Беше си истинска източна търговия, имаше пазарлъци, запотени лица, напрежение. Само Симо Варчев не си избра нищо.
Той беше няколко години по-голям от мен, беше с вкус и опит и накрая ми каза: „Утре сутринта отиваме. Цанка Варчева заслужава нещо по-добро и аз вече съм го избрал“.
Още помня огромния сук /закрит пазар/ „Хамидие“. Пазарът още се събуждаше и ние със Симо бързахме да сме от първите. Магазинчето на стария арабин беше почти в края – там, където започваше дворът на великолепната Джамия на Омаядите, където е погребана и главата на братовчеда на Исус – Йоан Кръстител – пророк и за мюсюлманите. Влязохме и Симо посочи пръстена, който отдавна беше набелязал, за да зарадва жена си. Арабинът кимна нещо одобрително и каза: „Ааа, да, Нефертити, добро, много добро избор!“. Не се учудихме, много от търговците тук знаеха по петдесетина български думи. Пръстенът беше малък и изящен, със стилизирана глава на египетската царица.
Добър избор, но цената на масивния златен пръстен се оказа по-висока от доларите, с които разполагаше Симеон Той се напрегна, но не сваляше поглед, а арабинът беше хитър и неотстъпчив. Имах в джоба си петнадесетина останали долари и му ги подадох. Сделката беше сключена и…Нефертити тръгна за България.
…Не знам дали красивата и млада тогава съпруга на Симеон Варчев разбра за тези малки перипетии, не знам дали Нефертити от златния левантийски пръстен е още в Цанка дори, дали не е претопена, подарена вече, или изгубена. Но още помня голямата любов на Симо и желанието да зарадва непременно човека до себе си. Едно желание, което не го напусна през целия му живот. Той обичаше да дава и да радва хората. Такъв беше той щедър и широко скроен и като треньор. А за себе си той нищо не си купи…
Пламен ПАНЧЕВ
П.п. Написах тези редове в памет на големия български треньор от Разград, който ни напусна преди година.
Пламен Панчев, благодаря за вълнуващият пътепис! Върнахте ме в едно прекрасно време, нашата младост! Да, спомням си фитнеса на госпожа Варчева, която и до днес си остава една изискана, очарователна жена!
Снимката, която публикувахте с лицата на мои и досега приятели! Други снимки, от следващи години със същите стстезатели, украсяват стените на дома ми,къдети е и съпругът ми, Димо Дросев, който за съжаление, преди 6 месеца си отиде! Пламен, бъдете жив и здрав и по-често ни напомняйте с разказите си за онези, незабравими години!
С голяма благодарност – Красимира