Със съседа бяхме на здравей-здрасти до оня момент, в който не ме покани в дома си. Наля ми уиски – истинско, дванадесетгодишно, струваше поне триста лева.
Тая година направил европейско пътешествие: Рим, Милано, Париж, показа ми снимки. Плезеше пред Айфеловата кула, усмихваше се от пристанището на Барселона. Това било музеят на „Мерцедес“ в Щутгард, това – автомобилното изложение в Женева. А това – пистата в Маранело. Караше едно черно ферари – искаше да ме впечатли. Запита какъв ми е бизнесът. Отговорих му. И той бил бизнесмен, купувал, продавал – бил цар на далаверата. Жена му сервира вечерята. Пица с пържени картофи. Извини я – все още се учела да готви. Пицата била полуфабрикат, само я затопляла. Запита ме ходил ли съм в Москва. Отвърнах му: „Някога“. Трябвало сега да я посетя. Била корено различна, съвсем европейски град. И непременно да вляза в „Балшой театър“, било нещо разкошно. Най-интересен бил полилеят – тежал тридесет тона. Пили шампанско в антракта, чашата петстотин евро, това е кметът Собянин, а този с гръб е Абрамович“… Опитах картофите, половината бяха загорели, другите сурови и двата вида прекалено солени, пицата не се престраших да докосна. Жена му не вечеряла, държала на формата си. Домакинът сам се зае с масата. Прегърнал и двете чинии едновременно, шумно замляска.
– Какво гледахте? – запита го аз.
– „Правията“.
– „Травиата“ – поправи го невинно жена му.
– Чел ли си „Дамата с камелиите“ на Дюма син?
– Не познавам нито баща, нито син.
– Как, не си чел „Тримата мускетари“, „Граф Монте Кристо“? – учудих се аз.
– Мъжът ми е природно интелигентен, дори буквара не е чел. Учи се от живота.
Настъпи неловко мълчание, той погълна цялата пица и картофите, поля ги с бира, пооригна се, после ме запита:
– Ти за кого ще гласуваш?
– Политиката стана измамна, този път ще се въздържа.
– Народът винаги е бил лъган и управляван – утеши ме той, – но тя е най-голямата далавера.
Не му отговорих и той взе да ми обяснява, как организирал митингите на протеста, как се включил в Републиканската партия и сега оглавявал листата за депутат. Дори си купил костюм на Армани, за парламента.
– Представи си, съседът ти депутат в Народното събрание…Нямаш да имаш разправия с митници, с данъчни, с полиция. Само ми врътваш един телефон и проблемът ти е решен. Но и ти трябва да помогнеш. Накарай твоите работници да гласуват за мен. Давам по петдесет лева на глас.
– Едва ли работниците ми ще бъдат заинтересовани. Те са добре платени.
– Ако не успея, имам и друг вариант. Ще внасям родопски въздух в Китай с аромат на бор и планински равнец. Познай как ще се харчи…
– Как ще го транспортираш? В железни бутилки или по маркуч? – запитах аз.
– Ще намеря начин. Нали е далавера…
…Тая година републиканците не влязоха в парламента. Спечелиха демократите и аз си представих китайците, нарамили водолазни бутилки, да дишат планинския въздух. Направо им завидях.
П.П. Събитията и героите в разказа са напълно измислени. Всяко съвпадение или прилика с известен политик от Разград са напълно случайни.
