Кибичех в „Бразилия“ на чаша бакарди с моя ортак. След обяд заведението се пълнеше с обичайните посетители – работници, чиновници, шофьори от таксиметровата пиаца, за кафе и цигара на крак, между различните курсове. Ортакът беше разпънал чертеж върху масата и ми обясняваше новия обект, когато в кафенето влезе шармантна дама, придружавана от невзрачен младеж. Седнаха на единствената празна маса в края на заведението.
– Защо всички красавици се свалят с такива мухльовци? – запита ортакът.
– Може би мухльовците имат скрити качества.
– Или имат пари.
– Да, парите са афродизиак – съгласих се аз и двамата се съсредоточихме върху чертежа. Беше тежка машина, която трябваше да монтираме на първия етаж.
– Ще я плъзнем между колоните, изчислил съм разстоянията. Минава. Само ме притеснява този трегер, ще трябва да го отрежем.
– Не можем да пипаме трегера. Ще сменим фланците, мисля, че ъглови ще станат.
– Трябва да станат. Парите си ги бива.
Така разсъждавайки, не бяхме забелязали бабаита, който стоеше до масата на младежите и предявяваше чувство за собственост върху красавицата. Невзрачният се беше изправил и защитаваше с цялото си красноречие новото си завоевание. В следващия момент бабаитът извади два ножа и замахна срещу лицето му. Остриетата минаха на сантиметри от носа му. Нямаше къде да отстъпи, гърбът му опираше в стената. Крайно време беше да се намеся. Тъкмо ставах от стола, когато край мен прелетя друг благодетел. С два скока стигна до нападателя, улови го за колана, светкавично го завъртя около себе си и понесъл го като мръсен парцал, го изхвърли от кафенето.
– Ама че юнак – възкликна ортакът.
А аз запитах сервитьорът, какво пие въпросният младеж.
– Доматен сок – отвърна ми той.
– Налей му една водка от мен.
След малко младежът кацна на масата ни. Благодари ми за водката. Представи се: Петър Масара. Имаше скулесто лице и най-добродушната усмивка на земята. Запитах го какво е тренирал. Нищо, бил уличен боец. Казах му, че ако не беше той, сега щяха да метат червата на невзрачния. Поканих го в спортната зала за няколко рунда. Играеше от средна дистанция, с отворен гард, поемайки ударите с лявата си рака, като при всяка моя атака отскачаше назад и ръкавици ми увисваха във въздуха. Пуснех ли му десен прав, рязко се навеждаше, изчезваше под лакътя ми и получавах светкавично кроше. Явно беше роден талант. На излизане забелязахме двама новобранци да обсипват с удари водосточната тръба. Радваха се на всеки белег, на всяка вдлъбнатина, която оставяха върху медната ламарина. Масара леко се усмихна и минавайки край улука, го удари с глава. Бога ми, сплеска го на половина, представих какво би станало с лицето на евентуалния противник. Сетне по-често го виждах в кафенето, седеше на масата до входната врата, понякога сядах до него. Не говореше много, единствено се освежаваше, когато станеше въпрос за книги, падаше си по американската литература: Гертруд Стайн, Дороти Паркар, Маргарет Драбъл и, разбира се, Хемингуей. Безброй пъти бил чел „Старецът и морето“, „Зелените хълмове на Африка“, настолна книга му била „Острови на течението“. Единственият автор, който те караше да докоснеш нещата, да усетиш аромата им.
– Какво ще кажеш за Фицджералд? – полюбопитствах аз.
– „Гетсби“? Прекалено е захаросан, недействителен с неговите с неговите скъпи коли и замъци. Виж, разказите му ми харесват, особено „Изгубено десетилетие“ сякаш е биографичен. За всичко е виновна жена му Зелда, невероятна красавица и флиртьорка, тя го превръща в алкохолик.
После заминах в командировка, шест месеца строих някакъв цех. Когато се завърнах, Масара беше изчезнал. Едни говореха, че заминал на село; други, че работел като охранител на морето; трети, че е попаднал в затвора. Единственият ми спомен за този боец беше смачканият улук, който виждах на входа на залата при всяка тренировка. Ако някой знае нещо за него, пишете ми. Все още живея на същия адрес.
Мир на праха му!
Бях ходил до гробищата да запаля свещ на баща си, когато видян некролога на Пано Колев – Панонията. Прякорът му съществуваше от детските години, когато бяхме количкари. С лагерни колички, тротинетки и всякакви други пособия се спукахме от ронда, пресичахме „Раковска“, та чак до театъра. Състезание, което винаги печелехме, благодарение на гумените колела и на Пано.
– Панич, буташ като истински мотор.
– Като какъв мотор?
– Като „Панония“.
Прозвището наистина му хареса, защото години наред, като го запознавах с някого, подаваше ръка и се представяше: „Пано Панонията“ – с някаква неподражаема тържественост.
Никога няма да забравя онова лято, което изкарахме заедно. Ходехме на плаж, разхождахме се с мотора, а вечер, ако не бях зает с някоя госпожица, прекарвахме на тавана. Подвързвахме старите книги или книгите закупени на едро, които никой никога не бе чел и събираха прах на рафтовете с неразрязани страници. Там открихме романите на Кнут Хамсунг, разказите на Олдъс Хъксли, нравоучинията на Дейл Карнеги, мемоарите на Бенжамин Франклин, издавани от „Златни зърна“. Пано не се интересуваше от тях, повече го привличаха филмовите списания „Екран“, „Филмови новини“. Започваше да ги разглежда от последната страница, откъдето надничаше „балконът“ на Джина Лолобриджида, разголеният силует на Олга Шоберова, овалният торс на София Лорен.
Запита ме може ли да ги вземе. Подарих му ги всичките, като не отчитах пагубното влияние, което можеха да му окажат. Първо се облече като артист. Кафяв костюм, бяла жилетка, джобен часовник със сребърен ланец в бутониерата и мека шапка, тип „Борсалино“. Същински Ален Делон. Срам ме беше да излизам с него, без повод вадеше от джобчето си „Ланкото“, констатираше: „Както винаги точен“, оглеждаше за ефекта, който беше произвел в околните и с едно циркаджийско превъртане го връщаше на мястото му. После влязох в армията и той ме уведомяваше с писма за всеки свой успех. Приели го театъра, играел роля без реплики, местел една саксия по сцената. Сетне участвал в заснемането на „Хан Аспарух“, в баталните сцени, бил много добър с коня, признаваше че не става за артист, но като каскадьор бил невероятен, това било истинското му призвание. Дори веднъж се качвал на заводския комин. Било много страшно. Погледнел ли нагоре, виждал как облаците се движат, имал чувството, че коминът пада. Още по-страшно било слизането, не виждал стъпалата, а някои направо липсвали. Признаваше – брал много „шубе“. Метаморфозите му се меняха: от филмов оператор до сценарист. Имал фантастична идея да направи филм с Роми Шнайдер и Марлон Брандо, финансирането щял да осигури Копола. Сега пишел първото действие. Струваше ми се, че Панонията започваше да откача. Писах на родителите му. Отговориха ми, че страдал от комплекс за малоценност, който избивал чрез фантазиите си, нямало нищо опасно. Явление често срещано в рода им, баба му била такава – с мания за величие. След армията решех до го посетя. Посрещна ме в хола, тракаше на пишещата машина с пура в уста, на масата имаше шестнадесет милиметрова камера и огромен „Шарп“ с изнесени тонколони.
– Запознай се с две френски актриси, снимаме секс сцени за разнообразие – сториха ми се Фатмета от квартала. – Не искаш ли да се включиш, по-черната е много добра.
Съвсем го беше обзела параноята. Говореше за новите си проекти, доста несвързано, киното се меняло и той трябвало да бъде в час.
Това бе последната ми среща с Пано. Чувах, че често се запивал и при една семейна свада бил прободен от нож. Казах си: „Мир на праха му!“…
Георги ХАДЖЕВ
