Д-р Парсек Салбашян е роден в Добрич през 1969 година. През 1996 година завършва Медицинския университет във Варна, след което започва да специализира хирургия в МБАЛ-Добрич. Преди 16 години емигрира в Америка, където трупа опит цяло десетилетие. Връщайки се в Балчик преди 4 години, заема длъжността управител на местното здравно заведение. През май 2020 година постъпва на работа в болницата в Исперих, днес е завеждащ отделението по хирургия там.
Болница като болница. Гледаш я отвън – измазана, боядисана, пък и с дограма, ама не от дървените, дето ти духа на гърба и колкото и да се гушиш в чаршафа – все студено, ами модерна. По коридорите, пред кабинетите – все угрижени лица, тъжни, лечебница е все пак. А от другата страна на вратата – там, зад бюрото – някой пита ли тях, героите на днешното време, какво им лежи на сърцето, какво ги човърка ей тук отвътре? Прегледът минава, болничната пътека свършва, идва другият пациент и… въртележката никога не спира. Е, нека я позабавим за мъничко.
„Никога не съжалявай за нищо в живота!“, получих наскоро съвет от мъжа, който заспива и става с кредото, че животът се случва веднъж. В очите на Папо се чете онази рядко срещана искра на решимост, която е в състояние да лумне всеки момент в непотушим пожар, която има силата да руши и гради от основите. Животът му е низ от резки завои, а последният го води до вратата на болницата в Исперих. Между стените ѝ намира спокойствието на малкия град, но вътре в него гори бащинската болка, че се прибира при двете си деца в Балчик само през уикенда.
За своите пациенти д-р Парсек Салбашян е хирургът, който ги спасява от проблемите, за екипа си той е респектиращата фигура, която въвежда ред и дисциплина в хаоса. Под бялата престилка обаче той е целеустременият смелчага, готов да прескочи всички планини, ако си го науми. И ако сте си мислили, че хирурзите са скучни, то определено Папо развенчава този мит.
С непоколебима решимост в началото на кариерата си арменецът заминава за Америка, после решава, че ще захвърли градения в продължение на 10 години живот отвъд океана, за да се върне в България. Вдига на крака изпадналата в кома болница в Балчик, след 4 години на руля ѝ отново обръща гръб на граденото, за да започне пак от нулата, но в Исперих.
Престоят в чужбина Папо изрично подчертава, че не счита за бягство от родината си, в която по това време цари пълна анархия и обезличаване на лекарската професия. В Америка 36-годишният тогава медик започва да изкачва йерархичната стълбица от под кота нула. Започва да обикаля улиците първо в Маями, после се установява в Ню Джърси, сменя болница след болница, в началото взима кръв в лабораторията. Вихрушката обаче бързо го завърта и само след първата си година в страната на неограничените възможности става работник на годината, което се повтаря още два пъти в кариерата му. „Ключът за успеха е да си вярваш, че си най-добрият“, разказва Папо, но си трябва и упорит труд. Питан дали разбира от хематология на интервюто си за работа в университетската болница в Ню Джърси, Папо категорично заявява, че е най-вещият, дори да няма представа какво ще изискват от него. Докато си спомня със задоволство тази история, в спомените му изскача друг любопитен момент. За да стигне до срещата, Папо трябва да прелети страната и да смени допълнително 3 влака. Така е в Америка – динамично и изключително забързано е ежедневието му там, но пък медицината в страната е на най-високо ниво. За социален живот буквално няма и една секунда, в болниците се ходи, пардон, тича с маратонки. Пребит от 8-часовия плътен график, дори четирите стълби пред входната врата, на които посяда, за да си поеме въздух, му причиняват мъки. Все пак, основният двигател на меркантилното американско общество е стремежът към все по-добра работа, по-високи доходи, по-голяма къща, по-скъпа кола… Започвайки работа, вече търсиш следващата, разказва хирургът, а стигнеш ли до едно ниво, оттам насетне ти остава само да правиш пари… много пари.
Импулсивен и в професионалния, и в личния си живот, д-р Салбашян има не по-малко интригуваща семейна история, за пациентите му – скрита зад завесите. Парсек носи трите имена на своя дядо. След трагичната за арменците 1915 година семейството на прадядо му се разпилява, част от него стига до Саудитска Арабия. По-късно прадядо му започва да събира парченцата на семейството си, идват в България и се заселват в Добрич, а майка му е родом от Разград. За невръстния Папо, трагичните истории на рода му са като приказките на Шехерезада. Основният урок от дядо си, който никога няма да забрави е винаги да прави добро. Хората невинаги го разбират, дори често са неблагодарни, но Папо си е решил, че винаги само и единствено ще върши добрини. „Че арменците сме по-особени хора, по-особени сме, по-смели“, споделя д-р Салбашян.
Всъщност името му е рядко срещано, дори в оригинал се изписва с буквата „х“, но администрацията навремето е решила, че Парсек ще бъде по-добре. Познатите го наричат Папо – прозвище, което самият той ражда като дете, защото не може да произнася съгласната „р“. „Когато бабите арменки се събираха на бяло сладко и турско кафе, аз все се въртях около тях и се представях като Папо“, се връща в миналото той.
Там, на страниците на семейната история, не липсват лекари, макар родителите му да са книжар и часовникар. Главен герой в професионалната му реализация все пак си остава братовчед му, също хирург, който го разубеждава, че гинекологията не е толкова интересна.
Днес е благодарен на съдбата, че го е срещнала случайно с доскорошния управител на болницата – д-р Заргар, на парти. Няма я отровната работна атмосфера в Исперих, няма завист сред колектива, а хирургът вече една година се грижи всеки негов подчинен да бъде щастлив. Не дава и дума да се каже за изкачването му до управител на болницата, дори началник на отделението не е искал да бъде. Може би заради лечебницата в Балчик, където води борба срещу огромната здравна машина, за да внедри модерната практика, която е придобил в Америка. Днес е разочарован от битката си с вятърните мелници, които изливат отгоре му само мръсотия. Финансови задължения, интриги и много удари под кръста – такава е реалността в България, където старите кучета гонят младите кадри от системата, а за шока от липсата на професионализъм, който изпитва след завръщането си от чужбина, няма да стигнат и всичките страници на вестника. „Няма такива като мен – донкихотовци. За себе си исках да водя тази борба, трябва човек да се бори, слабият винаги можеш да го набиеш, важно е да победиш силния. Дори и сам да се боря, пак съм щастлив, може само 1 на 1000 да го е забелязал, но си казвам „Браво, иначе кой друг щеше да го направи!“, размишлява Папо. Опитът му го е научил и на друго – в малките градове лекарите са по-ценени, защото са кът. „Не само в големите градове има пациенти“, се включва в разговора другото попълнение в екипа д-р Свилен Чаушев.
Докога ще остане началник на Хирургията в Исперих? И той не може да даде категоричен отговор, защото обича да си повишава адреналина от време на време с резки завои, за да не попадне в мрежите на монотонното ежедневие. И както завършва срещата ни – без уговорки и обещания, а само с лаконичното очакване за утрешния ден…
Десислава СТЕФАНОВА
Great job Papo
Невероятен Човек и професионалист подчертавам човек с главно „Ч“ и лекар…просто съм възхитена. Лекува първо с думи,това което не съм срещала досега при нито един лекар. Не е нужно да задаваш въпроси за състоянието си,то просто ти е обяснено по най нормален,разбираем начин. За първи път срещам лекар ,който не ме разглежда ,като банкомат. Ако има повече такива лекари ,като д-р Салбашян ,мисля че много хора биха се отказали от самолечението.