Има такива едни хора, които виждаш всеки ден и толкова свикваш с тях, че започваш да не ги забелязваш. Минават покрай теб, усмихват се кротко, леко вдигат ръка за поздрав и отминават незабележимо. Никога нищо не искат, но внушават сигурност, че не биха ти отказали помощ. Понякога, на някое празненство, се доближават тихо до теб и те питат как си, как е баща ти, майка ти. Учудваш се, че знаят името ти, но те знаят имената на всички от града. Те знаят всичко за всички, но го държат в себе си, че ако стане нужда, да знаят, да могат, ако се наложи….
Има такива хора. Те са хора от една отминала епоха, дошли на света непосредствено след трите последователни войни за българския народ – Балканска, Междусъюзническа и Европейската. Непоносимите страдания и опустошения, както и жертвите от войните слагат отпечатък върху народопсихологията на българите. Ньойският договор, наложен на страната, я обрича на бедност. Оцеляването става основен приоритет. Родените непосредствено след този период българи са възпитавани в ценностите на оцеляващите си родители. Вероятно сте виждали как стари хора обират трохите от хляба в шепа и ги изяждат с почит и уважение. Това е наследено от този период. Също и особената почит и уважението към възрастните, които са преживели глада и войните. По това време турците от нашия край забранили думата „йок“ /нямам/, ако някой им поиска нещо. Може да е малко, но трябва да се даде. Съпричастност имало към всеки, дори и непознат.
Доскоро в Исперих живееха тези стари исперихчани – родените след войните. Те бяха нашите родители, баби, дядовци. Стояха по пейките пред домовете си или влачеха бавно крака по улиците. Още има и живи, които не виждаме. Те са на грижите на близките си.
Един от тези, който концентрираше и носеше до края на живота си следвоенните ценности на нашите съграждани, беше роденият през 1927 г. бай Данчо – незабравимият за исперихчани Паганини. Едва ли има наш съгражданин, роден преди 1995 година, да не помни Паганини. Онзи Паганини с камерата, Паганини – кинооператорът, който по-старото поколение помни на малкото прозорче във фоайето на градското кино. Зад него тихо бучеше превъртащата се лента на киноапарата „Филипс“. Този апарат , който исперихчани закупиха за градското кино от доброволните си труд през 1935 г. Ще се върна доста назад, защото винаги „крушката си има опашка“ и не може някой да носи прякор Паганини, да свири на цигулка, както и не може тази цигулка да е дошла от нищото.
Бащата на Паганини – Нено Ненов, идва в Кеманлар от Хърсово непосредствено след Първата световна война. По това време дърводелците били кът и общинарите му дали парцел за построяване на къща и работилница в централната част на селището. Нено бил работлив дърводелец-художник. Правел файтони, които рисувал с цветя и пасторални сцени. Файтоните не само били шарени, весели, но и пеели. Какво слагал в колелата никой не знаел, но те можели да пеят и били разпознаваеми. Заможни хора от цяла България идвали при Нено дърводелеца от Кеманлар. Работа имало от сутрин до вечер не само за Нено, но и за чирака му. Как не беше се родил в това време един писател в Кеманлар – тогава Сали Яшар на Йордан Йовков нямаше да е единствен в България! Щяха да се прочуят Неновите пеещи файтони. Така добрувал дърводелецът Нено. Вечер събирал приятели. Правел им кафе на жар, като я раздухвал с мяха. На всеки нов, изрисувана и пеещ файтон качвал децата от махалата да ги повози. Файтонът пеел, а детския глъч му пригласял. Дали в такъв момент на въодушевление или идеята е дошла някъде отвън, но Нено решил да прави цигулки. Снабдил се с махагон, мислил, гледал, въртял, сукал и направил цигулка. Не я направил само от махагон. Имал слух на диво животно и безкрайно почуквал по различни дървени парчета. А каква цигулка станала – сама свирела! Нено така се запалил, че с файтоните започнал да приема поръчки и за цигулки. Известността го следвала и стигнала до столицата София. По това време се създавала Софийската филхармония и изстрадалата от войните държава не можела да отделя много пари за инструменти. Тогавашният диригент чул за някой си Нено от Делиормана и решил, че с малкото пари, които има, може да опита и негова цигулка. Доставили му я и той бил изумен от невероятно чистия звук на инструмента. Нено се гордеел безкрайно с тази откупка. През септември 1927 г. Нено дърводелеца се възгордял и с друго. Богато почерпил приятелите за раждането на сина си – Йордан.
Още като стъпил на краката си, Данчо протегнал ръка към цигулките. Те подрънквали на рафтовете и тези звуци го следвали през целия му живот. Данчо не познавал нотите, но бил слухар. Вслушвал се в звуците на птиците, на пеенето на бащините каруци или песните на кеманларските моми. Възпроизвеждал ги на цигулката и постепенно се сраснал с нея. Свирел стари градски песни и много обичаните по това време руски романси. Вероятно някой от тогавашната исперихска интелигенция го нарекъл Паганини и така и до днес. Минали годините и когато починал кинооператорът в градското кино, Данчо, който се въртял около него, естествено за всички го наследил. През шейсетте и седемдесетте години на миналия век градското кино прожектираше филми два пъти на ден – в пет и седем часа. Почиваше в сряда. Казвахме му дневна и вечерна прожекция. Кинооператор с Паганини вече беше и небезизвестния в Исперих Тошо Киното. Бяха на смени и когато исперихчани отидеха на кино, непременно някой от тях наблюдаваше тълпата /тогава в кината имаше тълпа/ от малкото прозорче на прожекционната. В зависимост от смените в киното Паганини свиреше преди работа или след десет вечерта, когато свърши вечерната прожекция. Сутрешното свирене за него беше неотменно. Дъщерите му израснаха с цигулката. Заспиваха с „Очи чёрные, очи жгучие“ и се събуждаха с „Бели ружи, нежни ружи, цъфнали са на прозореца“. В къщата му вечно миришеше на ацетон. Търпеливо ремонтираше с него лентите. Често събираше в къщата си приятели музиканти – съседа Бончо Кочанджиев с китарата, Митко Цанев с мандолината, Лазар Йорданов също с цигулка, Благо Ибришима с акордеона. Трябва да ти е много бедна фантазията, за да не можеш да си представиш каква веселба ставаше. Някъде около две хилядната година някой открадна цигулката на Паганини. Вероятно от глупост и липса на преценка за стойността на инструмента. Паганини така се потресе, че тръгна за София да търси цигулката на баща си, продадена някога на Софийската филхармония. Само на нея имаше координати. Паганини ходеше в София всяка година, за да купува касети и се ориентираше добре. Намерил Филхармонията, казал какво иска, показали му цигулката, на която от вътрешната страна било издълбано името на баща му – Нено Ненов. Обяснили му, че това е първа цигулка на оркестъра и не могат да се лишат от кристалния й звук и че се разваля добрата работа на оркестъра. Успокоил се Паганини – нали и други хора имат нужда от цигулката, и му станало приятно като похвалили майсторлъка на баща му…
Но не това е най-важното за Паганини. По-важното е, че Паганини беше не само свидетел на живота в Исперих, но го и запечатваше. Той си купи първата подвижна камера в града и нямаше обществено събитие, което да не е заснел. Ако някой помисли, че това са били поръчки от Общината срещу заплащане, се заблуждава. Паганини беше от ония исперихчани, за които родният град беше съдба. Той беше от тези, които биха съжалявали, ако изпуснат и час от живота в Исперих. Градът беше целият му свят и го обитаваше щастлив и доволен, че е точно на това място. Радваше се на простото удоволствие да бъде сред съгражданите си в радост и мъка. Викаха го често за сватби, кръщенета, абитуриентски балове, срещи на випуски и други подобни събития срещу дребно заплащане или срещу „една боза на панаира“. До 1975 г. камерата му е без звук, но ако някой пази касета от това време, може да види Исперих и младите лица на хора, които отдавна са си заминали от света. Възрастни исперихчани вероятно помнят как всяка година на 24-ти май Паганини прожектираше в лятното кино със собствен прожекционен апарат всички събития от предходната година. След като лятното кино се занемари, опъваше един чаршаф и прожектираше пред читалището. Хората се виждаха, виждаха някой починал през годината, вълнуваха се – имаше емоции. Паганини се въртеше около апарата и се радваше. Той правеше нещо добро без пари и от сърце. Какво ли не е заснел – манифестации, детските лагери във Воден, Кооп-витрината, карнавалите на Исперихска пролет, походите „По стъпките на Таньо Войвода“, построяване на паметниците на Хан Аспарух и „Св. Георги“ и официалното им откриване, юбилеи на предприятия, гостуващи концерти в читалището, самодейността на читалищната сцена, всичко, което се провеждаше на „Демир баба теке“ и безкрайно много други събития в годините. Навсякъде можеше да се види бай Данчо Паганини с камерата. Исперихчани бяха свикнали с него. Ако не го видеха забутан някъде в тълпата го търсеха с очи. Деца се изправяха пред камерата и правеха физиономии, но той вместо да им се скара се смееше весело и ги следваше с обектива докато се изгубят в тълпата. Такава блага душа имаше този човек. Не го забравяйте исперихчани. Спомням си, че на среща на випуска го помолихме да заснеме събитието. Валеше силен дъжд, както често ставаше на 24-ти май. Чичо Данчо-Паганини беше наметнал сакото си на камерата и мокър до кости снимаше ли, снимаше. Искаше да ни направи удоволствие и тази касета запечата завинаги младостта ни. Представете си, какво вълнение би настанало, ако някой се заеме и направи филм за Исперих като ползва неговите касети. Преди десетина години той ги предаде на съхранение в Историческия музей в Исперих, където има подходящите условия както на никое друго място в града. Част от тях е предал и на Читалището.
Исперих се прости с Паганини през 2015 г. Той си отиде някак незабележимо и много хора не разбраха кога и как. Не беше почетен както заслужаваше. Все още не може да се осъзнае какъв принос има Йордан Ненов – Паганини за Исперих. Чувам, че има хора в Исперих, които разбират от такава техника, от монтаж и прехвърляне на касети към дискове. Знам, че има хора, които са правили вече филми извън Исперих и могат. Разбрах, че има и завършили, подходящи за случая специалности и работещи в тази насока. Да подхвърляш идеи е лесно, но ми се иска да кажа на всички исперихчани, включително и тези, които не живеят в момента в родния града, че може да се осмисли трудът на Паганини и да се покаже на съгражданите му. Да зарадват възрастните и себе си с нещо добро. Местният патриотизъм е жив и не по-малък от националния. Нека сме толкова големи, колкото беше този обикновен, малък човек – Данчо Ненов – Паганини. Да сме хора с памет!
Ако искате да разберете нещо повече за човека, който запечата най-новата история на Исперих, вървете в коктейл-бар „Оазис“. Дъщеря му Жанина, която е художник-приложник, и сина й Иво, собственик на бара, ще ви разкажат. Ако се заслушате, можете да чуете звука от файтоните на Нено – бащата на Паганини. Има чудеса!
Милена НИКОЛОВА
