Разбира се, че го познавах. Много преди съкровената му мечта – увековечаване делото на Станка и Никола Икономови – да го доведе при мен, като при служебно лице, чиито функции включваха и грижата за културно-историческото ни наследство. Бях видяла да влиза в читалище „Развитие“ висок, елегантен, с излъчване на аристократ възрастен мъж. Ангел Попов – Гришата – ми го представиха, – активен читалищен деятел. Защо пък „Гришата“? Тази добавка към името му, както се убедих по-късно, имаше стойността на своеобразна родова титла, предадена му по наследство от неговия баща. Като отблясък от сиянието на Григор Попов – Гришата, чиято популярност остава „да тегне“ и над синовете му /с „Гришата“ се обръщаха кубратчани и към другия син на Григор Попов -дългогодишния киномеханик в Кубрат Тодор Попов/.
Тогава още не знаех, че едно голямо дело ще превърне личното ни запознанство и служебните ни срещи в трайно приятелство. Предстоеше отчуждаването и реставрацията на къщата на възрожденските дейци Станка и Никола Икономови, в която те бяха отгледали деветте си рожби. В нея се беше родил и израснал и техният внук Ангел Попов, и неговите деца Красимир и Теменуга. Следващата задача беше подготовката и експонирането на музейна сбирка, посветена на двамата възрожденци. Музейните работници вложиха много усилия и в реставрацията на къщата, и в подготовката на експозицията, открита през 1980 г.
Срещите ни с бай Ангел, както вече свойски се обръщах към него, зачестиха, когато трябваше да се реши с каква трайна инициатива с национално звучене да се ознаменува и утвърждава мястото на първата българска поетеса Станка Николица Спасо-Еленина, както е подписвала творбите си Станка Икономова. В тия обсъждания участваха разградските литературни творци, библиотечните и музейни работници, журналисти, общественици и др. Бай Ангел винаги присъстваше и внимателно изслушваше всички. Тръгваше си мълчаливо, за да се яви в ОСК /Окръжния съвет за култура/ на другия ден с аргументите си „за“ или „против“. След консултации с писатели, научни работници – специалисти по възрожденска литература и със запалени по идеята разградчани се оформи решението, „благословено“ от Съюза на българските писатели и ръководствата на окръга: за утвърждаването и популяризирането името на Станка Николица Спасо-Еленина в Разград ежегодно да се организират литературни празници, наречени „Поетични хоризонти на българката“ с акцент върху творчеството на съвременните български поетеси и награда на тяхна представителка. В навечерието на празниците да се издава сборник стихове „Поетични хоризонти на българката“. Да се осигури участието на гостуващите творци и на наши поети в организирани в читалища, училища и трудови колективи в Разград и големите селища на окръга срещи и литературни четения. Първите литературни празници, проведени през 1975 година, както и следващите такива показаха, че бяхме намерили правилния път. Първа носителка на наградата стана поетесата Елисавета Багряна.
Давам си сметка, че в усилията на Ангел Попов за увековечаване приноса на възрожденското семейство Станка и Никола Икономови, редом с личната му съпричастност като техен внук, неотлъчно присъстваше и неговата обществена позиция на историк, родолюбивото му желание и направеното от него за опазване на всичко стойностно от нашето минало.
След утвърждаването на териториалните комплекси „Култура“ и задачата ОСК да поемат цялостната дейност по издирването, обучението и назначението на културните кадри в окръга получихме половин щатна бройка. Имахме подходящ кандидат. Той, Ангел Попов, пое цялата писмена работа по кадровите въпроси – над 500 лични досиета на служителите в Разград и окръга, заповедите за назначаване, отпуски, жалби, контрола над командировачните удостоверения др. За бързото навлизане в работата му помагаше и дългогодишната му професионална практика на финансист.
Бай Ангел изцяло промени интериора в кабинета. Рафтовете на шкафовете се изпълниха с подредени като за изложба красиви папки, облепени с указание за тяхното съдържание, службата, селището и сроковете, които обхващат. За отношението на бай Ангел към красотата говореше и друг факт – той идваше на работа елегантен, добре облечен, винаги с вратовръзка. Имаше изискани маниери и една неподправена доброжелателност, с което респектираше колегите и печелеше „последователи“. Той им стана близък и те с уважение и по свойски започнаха да го наричат „Бай Антел“.
Ангел Попов работи в Окръжния съвет за култура малко повече от три години. Разболя се и напусна. Нашите контакти продължиха и след това, но вече не беше същото.
Дълги години нося в душата си угризението за неизпълненото обещание да му гостувам. Да видя само какви сладки прави съпругата му, леля Николинка – ми казваше бай Ангел. И да ми покаже архива си и разкаже за роднинството ни по линия на баба Станка и майчиния ми род в Пороище. Безвъзвратно пропуснати мигове!
С такива мисли тръгнах към неговия дом на ул. „Арда“ 6. Там са минали последните двайсет години от живота му. На втория етаж спирам пред вратата, на която е окачен стар календар с епизод от Априлското въстание и портрет на войводата Бенковски. Явно, не съм сгрешила… Красимир и Нушка, неговите деца, ми обясниха, че обстановката вкъщи почти не е променяна. Стара метална спалня. Масивна квадратна маса, останала от майката на леля Николинка, в момента отрупана със старинни предмети и съдове – поредно дарение, подготвено за музейната сбирка „Станка и Никола Икономови“. На стената – жеравненски пейзаж, дърворезба. И портрет на бай Ангел от разградския художник Димитър Арнаудов, подарък от Община Разград. Вдясно – бюро и четири шкафа с книги, пликове, връзки с писма, телеграми, снимки, некролози… Сред подвързаните вестници са и всеизвестните „Барабан“ и „Смях“, чийто сътрудник е бил Григор Попов, а редактори в различни периоди – неговите приятели Димитър Подвързачов, Александър Божинов, Райко Алексиев, Борис Руменов и др. В десетки папки са подредени и описани по всички правила на архивното дело, оригинални материали: документи за живота на Станка и Никола Икономови, „История на литературните празници „Поетични хоризонти на българката“ и „История на театралното дело в Разград“, написана от Ангел Попов в съавторство с големия разградски театрал – артист, режисьор, автор на драматургични миниатюри Коста Катранджиев. Изкушавам се да споделя още нещо за този знаменит наш съгражданин, лекар, учен, ст. научен сътрудник към БАН. Той специализира 6 години в института на Луи Пастьор и продължава делото на великия руски учен естествоизпитател Иля Мечников – носител на Нобелова награда, както и на д-р Стамен Григоров – откривател на „Лактобацилус булгарикус“, бактерията, предизвикваща ферментацията и образуването на киселото мляко.
Ето това е кръгът на общуване на Ангел Попов… Разглеждам многобройните му награди и си давам сметка за неговите широки интереси, за многостранния му талант и невероятната му енергия… Отделно е архивът на баща му Григор Попов – артиста, основателя на театралното дело в Разград, преводача, поета и хумориста, приятеля на литературния елит в България, журналиста и издателя на излизалия цели 22 години, в 766 броя, провинциален вестник у нас – „Разградско слово“, участника в четата на Гоце Делчев и Пейо Яворов… Заслужено място тук си е „извоювал“ романът на Петя Цолова „Падна есенес звезда“, който изпълнява функцията на популяризатор за живота на Станка Николица Спасо-Еленина сред масовия читател в цялата страна. Малка папка с надпис „Община Разград“ е приютила решението на Общински съвет Разград от януари 1999 г., за удостояване /посмъртно/, на Ангел Григоров Попов, за „неговия принос към изучаването и популяризирането на историята на родния край и за активна обществена дейност“ със званието „Почетен гражданин на Разград“.
Когато разлиствам „родовите папки“, в които Ангел Попов е събрал и опазил историята на своя, Поптодоровия род от Жеравна, потомци на който са свещеници, учени, възрожденски деятели, революционери, усещам бликащата от тях енергия, способна да ни издигне над оскъдното ни и бездуховно ежедневие и стремеж към висока духовност и служение на ползу роду.
Не си спомням какви толкова важни неща ми попречиха и не можах, въпреки настойчивите покани на организатора, да участвам през 1982 година в поредната от срещите на потомците на Поптодоровия род. На следващата не се яви и бай Ангел. На 16 април 1986 г. смъртта го отведе при именитите му прародители и вече заедно с тях щеше да наблюдава този празник на родолюбието и признателността.
Петранка ДАЦКОВА-ЛУКАНЧЕВСКА
11.03.2021 г.
