Заглавието няма нищо с последните срещи на „Лудогорец“, по-скоро е частица от медийния анализ през миналите десет години, белязани с възход и падения на любимия ми отбор. Казвам частица , защото не искам да правя пълен анализ на историята.
Историята на отбора се знае и няма смисъл да се говори едно и също. Всичко обаче зависи от гледната точка. Едната е на тия, които стоят зад отбора и са най-близо до истината, другата е на душманите. Те имат уникалната възможност да гледат под различен ъгъл събитията в Разград, да гадаят, да фантазират в своя полза, или да пренареждат и изкривяват фактите в удобен за тях вид, да видоизменят, да очернят или с подигравателен ентусиазъм да рисуват картини, достойни за някое комедийно шоу.
Помните ли, че в началото „Лудогорец“ се наричаше „проектчето от Делиормана“, което трябваше да просъществува няколко сезона и да се размие в сивотата на българския футбол?
Трябваше да изчезне безславно, за да може партийно наложилите се през последните 50 години грандове от София спокойно да дишат и да са в челните редици, да редят титла след титла и налагат модата във футбола ни. Е, да, ама не! Нещо се обърка в цялата тази закостеняла система. Появиха се на бял свят двама братя, решили твърдо, безкомпромисно и новаторски, по европейски образец да разбичкат ръждясалата и до болка позната футболна картинка и само за няколко години направиха това , което спокойно може да се нарече вече „чудото от Делиормана“ – с перфектната материална база, финансиране и управление.
Тука обаче е по-интересна реакцията на ония софийски журналисти, близки до червено-синята идея, усетили огромната заплаха от съществуването на това чудо. Един от доайените на антилудогорското говорене през тези години е Георги Атанасов, който според трябва да бъде приеман повече за някакъв объркан пишман шаман, отколкото за анализатор и журналист. Безкомпромисен в изливането на всякаква мръсотия и помия разградчани, той определи неотдавна „Лудогорец“ като „тумора на българския футбол, явно злокачествен, защото годините показаха, че е нелечим“. Приятелите и симпатизантите пък са наричани еничари или башибозуци.
Мисля, че чрез този човек българската спортно журналистика удари дъното!
Да, всеки може да има някакви пристрастия, но може ли да се отричат фактите? Този „тумор“ за 10 години прослави България два пъти в Шампионска лига и многократно в Лига Европа. „Лудогорец“ стана най-разпознаваемият български отбор, прекършил колоси като „Лацио“, ПСВ, ЦСКА /Москва/, на минута беше от историческа победа над мултимилионната селекция на ПСЖ в Париж. Червените очила обаче не прощават. Те изкривяват действителността и замъгляват нормалното мислене.
За мене е ясно и безспорно – „Лудогорец“ просто вече не се вписва в българската футболна действителност и е на светлинни години напред. Такъв отбор трудно се стига. И това дразни и генерира огромна омраза и завист, за съжаление. Не искам да говоря за изблиците на омраза в социалните мрежи, обидните квалификации, сравненията или метафорите – от грозно по-грозно…
Каквото и да си пишат и говорят обаче, разградският тим си остава модел за подражание. И машината, наречена „Лудогорец“ продължава да работи безотказно. Ами да си пишат глупостите, какво толкова – все пак е по-добре да те гледат със завист, отколкото със съжаление, нали?
Тодор ВЪЗЕЛОВ
