Почти всяка страница от сценария на днешния живот е съставена от еднообразни, непрестанно повтарящи се клишета, стереотипи, заучени правила, установени формули за щастие, успех… Индивидуалният блясък на всеки трудно пробива сред редовете на сивотата, а най-често престава да свети и се унифицира с тълпата. Понякога просто защото така е по-лесно.
Но не такъв е развоят на всяка страница от житейския сценарий. Заради това цветните изключения от монотонното протичане на делниците изпъкват с остротата на отрезвяването за истинския смисъл на живота.
Едно от тези пъстри камъчета е един млад мъж от Разград, който не се бои да граби с пълни шепи от живота. Ако се опитате да опознаете Христо Донев, бъдете сигурни, че на всеки въпрос отговорът ще започва с широка усмивка, защото „Ооо, това е интересна история…“!
Саксофонист, фотограф, рапър, графичен дизайнер, маркетингов специалист – май не се е занимавал само с каквото не му е хрумнало. И с математика, защото просто не я обича. Едва на 28 години, той има много какво да сподели за големите провали и още по-големите успехи.
Първите редове от приключенския дневник на Ричи са написани в Разград, но те са само отправната точка. Преди да разлистим следващите глави обаче, нека първо отговорим на един също толкова любопитен въпрос – как Христо стана Ричи или по-точно… как Ричи се появи преди Христо. Той е третото дете в семейството след двете си по-големи сестри Галя и Лили. Майка му Цонка, дългогодишна преподавателка по френски в Езиковата гимназия, мечтала да си има момченце. Преди още да се роди, му написала писмо, в което се обръща към него с името Ричи. Така наричат Христовците в Свиленградския край, откъдето е Цонка. И така, роден на Спасовден, кръстен на дядо си, в крайна сметка Христо става Ричко.
Първите си крачки Ричката прави на лудогорска почва. Когато става на 12, се отключва страстта му към музиката. С най-добрия си приятел Виктор създават група и песни за цял един албум! Макар Разград да не е „най-гангстерският град“, вдъхновението му идва тъкмо от творчеството в рап жанра.
През лятото на 2006-та обаче се ражда една от най-големите му страсти – саксофонът. Нестандартният му интерес към музикалния инструмент е провокиран от анимацията за „Семейство Симпсън“. Както в повечето случаи, решението си Ричката взима спонтанно, емоционално и без много да мисли тръгва да търси уроци. По същото време се поставят основите на Младежкия духов оркестър към Центъра за работа с деца. „Бяхме като семейство“, си спомня с топли чувства Христо времето, прекарано по лагери и концерти.
„Много от нещата, за които съм се вдъхновявал, бързо ми доскучават. Музиката обаче е обширен свят и винаги има нещо ново, което не знаеш, не умееш“, споделя страстта си възпитаникът на Езиковата гимназия, в която съвсем предвидливо се записва да учи немски, а не френски, за да среща майка си само по коридорите. В гимназията се изявява и като част от атрактивното трио „Три в едно“.
Посещението на едно изложение на чуждестранните университети го отвежда в Холандия, където 4 години и половина следва международни комуникации и медии. Макар в списъка му с желания да присъстват археология и архитектура – все стремежи от детството. Признава, че тези си години отдава най-вече на студентския живот, но по това време саксофонистът радва с музиката си минувачите по улицата.
Да заживее в чужбина, решава не защото е част от масовото изселване от България, а защото иска да изживее нещо различно и рисково, да разшири мирогледа си. „Рисков играч съм, понякога даже прекалено“, споделя Христо. С главата напред се хвърля и когато заменя Холандия с Испания по любов. Като четвъртокурсник заминава по „Еразъм“ в Барселона, когато се запознава с една „мадама“, която пък свири на китара, и искрите припламват. Испански език владее на базово ниво, в чуждата страна трябва да започне от нулата…отново. Музиката продължава да бъде неотменна част от живота му и в топлата страна е част от различни състави, за 4-годишния си престой там дори успява да си основе фирма за почистване на хостели. Професионалното му развитие върви добре, но с течение на времето любовната страст утихва. Младежът започва да изпитва несигурност в себе си и в крайна сметка взима еднопосочен билет за България. Главният му мотив тогава е, че не може да сподели удовлетворението от успехите със семейството и приятелите от детство.
Днес Христо живее в София и се е отдал на своя музикален проект „Richkata“. Това е неговото пространство, където може да изяви таланта си. Според него в България има почва за изкуство, но пазарът е малък. „Назад сме спрямо западния свят, не ми харесва тромавата държавна структура“, коментира проблемите, с които се сблъсква тук. От друга страна пък стои масовата аудитория, която харесва по-простовата музика и по-лесно смилаемото съдържание. Ричи обаче е убеден, че и за неговата ниша има място под слънцето. Пазарът е пълен със семплост, повърхностност, каквато иска масата, което пък поражда глад за стойностно изкуство.
Клиповете, които споделя в Youtube, се характеризират с рап и джаз звучене, но като цяло не търси определен стил, защото обича експериментите. Христо обаче издаде, че предстои да сподели нови парчета, насочени към широката публика. Ще бъдат шеговити, но в никакъв случай простовати.
Идеи и текстове Ричи замисля постоянно. Понякога редовете на песента се изливат като река, докато е зает с нещо друго, друг път му отнема повече драскане, най-трудно казва, че е да създаде песен по конкретна тема. Личното преживяване, било то и трагично, също може да роди красиви излияния. „Най-тъжното лято“ например се появява след поредната любовна драма. „Не знам дали лесно се впечатлявам от момичетата, но като го направя е дълбоко“, посочва мъжът с чувствителна душа.
Ричката е част и от столичната банда „ПЪН“, събрала непрофесионални музиканти. Музиката, която създават, е „веселяшка, смешна, понякога дори нелепа“, както го определя Христо. Текстовете са въплъщение на посланието, което саксофонистът иска да отправи чрез творчеството си – да не се взимаме толкова насериозно, но по такъв начин да се отнасяме към нещата, които правим, и към света около нас.
Хоризонтите пред всестранно развития талант са безкрайни, но цел номер едно са международните сцени. В Разград се връща по-рядко, отколкото му се иска. Ако пандемичната обстановка се успокои през лятото, може да зарадва и съгражданите си – дали с групата, или със солов проект. Защото, както вярва Ричката – „лимитът е смъртта!“…
Десислава СТЕФАНОВА
