Карантиниран съм. Ден преди това се закашлях, стори ми се, че имам болки и в гърлото. Обадих се на личния си лекар, от своя страна той веднага ме изпрати да ми бръкнат с една пръчка в носа. Тъкмо се прибрах вкъщи, по телефона ме потърси една госпожа от Районната здравна инспекция. Час след това дойде и ми подаде през пощенската цепка на вратата напечатано на лист предписание.
– И четиринадесет дни – рече ми – забрави кварталната кръчма. Никакво излизане!
Едва успях да отворя уста да попитам:
– Поне до магазина може ли….
– Може, стига да не те хванем!
Два дни изкарах в четене на книга и вестници. Рано сутринта на третия пуснах телевизора. Не намерих програма, по която лекари, професори, социолози, политици и т.н. да не обясняват какво да се прави с тоя дошъл от никъде си световен вирус. Наложих волята си, ще издържа, викам си, до следващото предаване. Но телевизорът не издържа. Премигна мъчително няколко пъти, изруга нещо и угасна, заразен явно и той от коронавируса. А сервизът за разболели се телевизори не работеше от месец. Нямах вкъщи и сливова за утешение. Погледнах през прозореца – нито оная госпожа от инспекцията, нито полицаи се виждаха наоколо. Сложих си маската, колкото може по-бързо отидох до близкия магазин. Трима клиенти чакаха пред мен да влязат един по един. Последен беше бай Стамат, чиято къща се открояваше като зелен оазис с градинка и овощни дървета сред издигащите се наоколо панелки. Спрях се на два метра от него, почнах да му се оплаквам за телевизора. А той замаха срещу ми с ръка, че моето е „бял кахър“, сам после тръгна да се оплаква:
– Мене пък коронавирусът ми изяде манджата барабар с чувенките!…
Нищо не разбрах и той почна да ми обяснява как подобно на всеки ден от последните, хората от социалния патронаж му донесли храната, оставили по правилата сеферките пред вратата му. Някой отнякъде видял това, изпреварил го, взел ги и сигурно вече е изял първото, второто, че и десерта. Хляб имал от вчера, глава лук му се намирала още, сега дошъл за 50 грама сирене, че да се нахрани по пенсионерски.
– Да, ама – викам му – тебе сега не ти е прозорецът да пазаруваш.
Той помисли, че искам за го изпреваря на опашката и врътна в несъгласие глава:
– Вчера – отговаря ми – радиото точно каза часовете. Тия, каза, над 65 години…
– То, бай Стамате – включи се в разговора и друг един от чакащите, – беше за вчера. Снощи министърът написал нова заповед, ама не знам дали не е променена вече…
Тръгнах да се прибирам с шишето ракия, а пред входа на блока трима съседи ме гледат навъсено. Сигурно знаеха вече, че съм карантиниран, защото щом наближих, отдръпнаха се още по-назад. Оттам и ми казаха в един глас:
– Абе, ти кога най-после ще платиш тридесетте лева?! Година ще стане….
Над маската очите ми сигурно са станали ей такива големи от учудване, защото този път те вече един през друг почнаха и да ми викат:
– Какво се правиш, че те е ударил коронавируса в главата?! Забрави ли по време на първото извънредно положение как вземахме по ред кучето на Харизанова от първия етаж да се разхождаме из парка? Още не си ѝ платил! То, това куче, да не ти е компаньонка…
Измърморих нещо като „да, да, ще се оправим…“ и се притесних , че сигурно ме мислят за голям скъперник. Тридесет лева не са много, ама точно сега…Предприятието ни не работи, кой в платен, кой като мен в неплатен отпуск излезе..
Минах покрай сърдите им погледи и се прибрах заедно с притеснението си вкъщи. Надявах се глътка ракия да ме успокои, отпих направо от шишета, но усетих, че без мезе някак не върви. Заотварях вратите на шкафа да видя кое какво е останало още в него, а той почна дразнещо да скърца. Това ме подразни още повече, изругах го, но скърцането му стана по-силно и още по-дразнещо.
– Виж – заплаших го най-накрая, – престани, щото като нищо те изхвърлям през балкона!
И други подобни неща му наговорих, докато в един момент се усетих, че приказвам на някакъв си стар, дървен и олющен шкаф. От немай-къде, обадих се за успокоение на личния си лекар.
– Вдигна ли вече температура? – веднага ме попита той в слушалката.
– Не бе, аз…
– Тогава защо ми се обаждаш? – вече малко троснато ме попита пак той.
– Щото се хванах да говоря на един шкаф в кухнята!..
Докторът изпусна нещо като „пфу-уу“ и ми поръча да не му се обаждам заради едно никакво говорене на шкаф.
– Когато – заръча ми накрая – шкафът почне да ти говори, тогава ми се обади!
Реши значи проблема ми и затвори телефона. И тъй като за развлечение ми остана само радиото, пуснах го с надеждата да чуя нещо хубаво. Имах късмет, защото с нежен
глас водещата съобщи, че поздравява слушателите с едно изпълнение на Лили Иванова. След което Лили Иванова запя песен, която жена ми подхвана още от първия ден на карантината ми:
„Моля те не ме докосвай,
моля те не ме целувай!“…
Зарязах мезето и изпих наведнъж цяла половинка от ракията. Олекна ми, дори се опитах сам да запея. Оттогава, та до ден днешен си мисля, че има и нещо хубаво в тия четиринадесет дни на карантина – тъща ми така се уплаши, че не смее дори по телефона да ми се обади. И най-вече да ми дойде на гости.
Иван ДЖЕБАРОВ
