Дълго се колебаех да пиша за спорт, в който субективизмът ми можеше да надделее по някое време и всичко написано през годините от всички дотук да се „пречупи“ през по-различна призма. Но след като съм бил свидетел на голяма част от историята на този спорт в нашия регион, ще го направя. А и тенисът на маса винаги е бил доста популярен, въпреки умишленото му неглижиране през годините.
Мисля да Ви разкажа накратко, разделяйки времето в две части, обхващащи приблизително еднакъв период, като сега съвсем накратко ще ви запозная с първата част. Ще разказвам като активен участник в процесите, свързани с многогодишното развитие на този особено труден за усвояване спорт.
Първо, ще споделя нещо, което до този момент не е писано и не се знае от мнозинството хора, свързани по някакъв начин с тениса на маса в региона. Да, презастраховах се в началото, че това, което споделям ще има и „личен привкус“ – видял съм го с очите си…
И така, спортът тенис на маса в нашата област на практика се наложи в пълната си сила в разградското градче Исперих /както примерно спортът хандбал в Кубрат/. Ако някой ден някой реши, че се интересува от повече подробности в тази връзка – ще напиша всичко видяно от мен тогава с удоволствие.
В началото на 60-те години на миналия век големите областни и градски състезания се провеждаха основно в Разград, но по-добрите състезатели бяха в Исперих.
В градчето имаше т.нар. клуб „При бай Васил Манев“, в който се изграждаха най-добрите и проспериращи тенисисти в областта – Оги /дългогодишен и настоящ треньор в Разград/ и Пламен Пенчеви, Шабан Мустафов, Шавкъ, Зия, Дочко Думанов, Хасан Адемов, Митьо Сламата /известен футболист тогава/, Маринчо и много други.
Бяха най-добри, защото системата „Паднеш-плащаш“, безмилостно наложена от собственика бай Васил Манев, ги създаде /без да пренебрегваме личните им дарби и хъс/. Всъщност и до ден-днешен не ми е ясно как властите тогава са допускали да работи такъв частен клуб в центъра на градчето. А може би са осъзнавали по някакъв начин, че без да се харчат обществени средства, включително и без треньорски назначения /бай Васил присъстваше неотлъчно, но без каквато и да е намеса, освен по отношение на реда /се създаваха истински професионални играчи. А и всички градски момчета и мъже бяха там ежедневно. „Системата“ просто работеше безотказно. Организацията – без импровизации, освен когато някои от най-добрите, спестили повече стотинки, понякога залагаха кутия вафли или каса лимонада – това бяха единствените опции за допълнителен стимул… Друго не се продаваше. Всичко беше по 5 стотинки – и геймът, и вафлата, и лимонадата. Просто една среща за игра/ 3 от 5 гейма/ струваше 20 стотинки на всеки играч. Но, разбира се, сметката се плащаше от загубилия мача. Така, с 20 стотинки „в джоба“ можеше да се играе цял ден и ако не си загубил среща днес – да започнеш с тях следващия ден… Беше толкова тясно в т.нар. зала, че много хора изчакваха навън, за да могат някак си, по някое време, да влязат, за да погледат истински тенис на маса. Просто нямаше друго такова място нито в Разград, нито в страната.
В Разград обстановката беше коренно различна. Но пък постепенно изградените вече играчи от Исперих се преместваха в по-големия град. Както обичаше да казва разградският първопроходник в този спорт Петър Петров – Чомпа, голямата риба изяжда малката… И беше прав. Играеше се с години в Синагогата. Тренираше се напълно безплатно и имаше нещо като тренировки /за много от напредналите младежи/. Отпускаха се и някакви пари от БСФС.
След събарянето на Синагогата, в началото на 70-те години, тенисът на маса беше съсредоточен основно в залите на двата завода – „Диамант“ и „Антибиотици“, по малко се играеше и на последния етаж на Младежкия дом.
В заводските зали постигнатата дотогава масовост вече губеше почва. В тях играеха предимно най-добрите. В „Антибиотици“ възможността да играеш зависеше от Чомпа, в „Диамант“ – от Шабан Мустафов и от още няколко позиционирани /на работа/ там елитни състезатели, като Огнян, Белгин, Хасан. Така вече много трудно се „смесваха“ аматьори и професионалисти, а и времето за игра и тренировки беше ограничено, както и пропусквателните режими в заводите.
Областните състезания се организираха и ръководеха приоритетно от Чомпа /с помощта на БСФС/. Архивните документи и статистиките – отново бяха негов прерогатив /дано някой ден някой ги покаже!/.
Въпреки липсата на традиционна разградска школа през годините, може да се каже – тенис на маса се играеше много. Популярността му не беше изгубена. Ентусиазмът сякаш се раждаше отново и отново. Но не се стигна до истинско високо майсторство, въпреки че нивото на най-добрите ни тенисисти почти не отстъпваше на първите ракети на България! Не се стигна,защото се играеха предимно регионални турнири. И в тази сбъркана система на организиран пинг-понг от 60-те до началото на 90-те години не можаха да се появят и истинските качествени конкуренти на най-големите тенисисти в България. Изявените школи на Хасково, Габрово, София, Плевен, Свищов, Пловдив бяха на много високо ниво и оттам излязоха най-добрите тенисисти, дори на европейско и на световно ниво – Иван Стоянов, Божидар Генчев, Мариано Луков, Джават Хасанов и немалко още състезатели, достигнали апогея на българския тенис на маса изобщо.
В интерес на истината обаче в тези трийсетина години в действителност се съхраниха възможностите за бъдещето на този невероятен спорт в региона. Проправи се път към масовизирането и популяризирането му до днешни дни.
Следващите трийсетина години /до днес/ ще опиша по-нататък, с много повече подробности, имена и факти. Ще споделя и много интересни действителни случки, в които и много от Вас ще се разпознаят. Ще се опитам да представя и мнението си за развитието на този ювелирен спорт в региона в близко бъдеще. Защото все още има хора, отдадени изцяло на кузата. Хора като Монката, Оги и Роско продължават и го правят със сърце и безпрецедентен професионализъм.
Красимир ЦОНЕВ
председател на клуб по тенис на маса „Разград 99“ от 1999 до 2004 г.
Петър Петров – Чомпа е с най-големи заслуги за налагането на спорта тенис на маса в Разград. Отначало обаче по-силните състезатели бяха в Исперих.
През годините Разград не разви елитна школа по тенис на маса и не създаде големи тенисисти. По-важното обаче е, че се проправи се път, че се популяризира и днес това е един от най-масовите и любими спортове.
