Неотдавна „Екип 7“ публикува някои мои бележки за Разград през 60-те години на миналия век, където засегнах темата за тогавашните популярни състави, за духа на времето, за известни хора, за заведенията, за културните среди и пр.
Получих много отзиви; много приятели ме подсетиха за неща, които съм пропуснал, някои пък допълниха набързо нахвърлените от мен градски истории. Ето и още няколко случки от неофициалната, „другата“ история, видяна през очите на един обикновен човек като моята скромна милост…
Велчо Ботинов – от секстет „Абритус“ до Капанския ансамбъл
Един от хората, които споменах в миналата публикация, бе Велчо Ботинов /бай Вельо/ – първият барабанист на известния в цяла Европа по онова време секстет „Абритус“, личност колоритна и значима за разградския културен живот.
Историята му е твърде любопитна.
Роден през 1933 г. в с. Санадиново, Никополско. Баща му и чичовците му са имали духов орекстър „Братя Ботинови“, както в повечето села покрай Дунав по онова време. Били са заможни, имали са трактор и вършачка, което за времето си не е било малко. Бай Вельо разказваше, че вършачката била „Клайтон“, а тракторът – „Дойц“. Когато дядо му берял душа, помолил в ковчега му да сложат документите на тия машини. Не е могъл да преживее това, че в ТКЗС са му прибрали плода на многогодишния му труд.
Бай Вельо отначало се пробвал на тромпет, но после го привлекли ударните инструменти. Като изкарал казарма, започнал да свири из ресторантите в Габрово. Един ден колегите от оркестъра му казали, че искат да отидат да свирят няколко месеца в Разград. Бай Вельо бил против. Но певецът Любен Очков, или както беше известен – Любо Зеляма, голяма скица, му казал, че в Разград има страхотно общество, красиви девойки и дами. Абе, всичко било шест! Бай Вельо кандисал и така се озовал в Разград, до края на живота си.
Свирели в ресторант „Република“, тогава нямало друг ресторант с оркестър. Един ден се запознал с Надето, бъдещата му съпруга. Залюбили се те и Надя го завела у тях да го запознае с родителите си. Те живееха на улицата към Дянково, първата къща вдясно, до старите гробища. Та отива бай Вельо на среща. Бащата на Надя, бай Жоро, председател на бръснарската кооперация, се прави на строг и го пита:
– Какъв си ти, ве?
– Музикант..
– Какъв музикант?
– Бия тъпаните в кръчмата..
– Ами друго?
Какво друго, замислил се Велчо. Бъдещият му тъст го пита за друга, по-сериозна професия. Сетил се той, че в казармата бил шофьор, даже карал известно време камион в текезесето в Санадиново. И казал:
– Ами…шофьор.
– Ама аканъ шофьор ли?
– Аканъ – казал бай Вельо и тогава бай Жоро се провикнал:
– Жена, дай ракията!
И така бай Вельо стана разградлия. После свири с Абритусите в Унгария и Чехословакия, но като се върнали, получили покана за ГДР. Тогава младата съпруга на Велчо му казала:
– Или те, или аз! Избирай!
И бай Вельо избрал Разград. Имаше вече две дечица. И така дойде един ден при нас, в оркестъра ни в „Абритус“ и се предложи за барабанист. Бил роден под щастлива звезда и вярвал, че с нас ще излезе пак навън, в чужбина.
„Абритусите“ му се обаждаха редовно, даже му подариха един страхотен, марков чинел, с който той много се гордееше. Тия неща бяха скъпи и недостъпни тогава. Когато казал на габровци, че мисли да остане в Разград, същият агитатор, Любо Зеляма, му казал:
– Какво ще правиш в този загубен град? Не виждаш ли, магаретата се бият на площада.
Тоя певец, Любен Очков – Зеляма, беше пял в по-късни години с „Абритусите“ в Търговище, в хотел „Мизия“. Всяка сутрин, в пазарните дни, ходел и носел стари униформи на оркестъра. Вечер им давал банкети. Изобщо тоя Зелям беше голям комуникатор. Освен пеене, много контактуваше с публиката. По-късно, като заминаха на Запад, „абритусите“ му изпратиха подарък един микрофон „Зенхайзер“, много хубав за времето си и Зеляма не спираше да се хвали с това.
С бай Вельо ходихме в Югославия, после, като се върнахме, ни изпратиха от „Балкантурист“ в Сливен, да откриваме новия тогава 17-етажен хотел „Сливен“. Свирих два месеца с моите хора и като разбрах, че те нямат намерение да се връщат в Разград, им казах, че съм дотук. Разделихме се с хубави чувства. Останахме си приятели докрая. А аз се прибрах при семейството си. Така завърши историята на „Малкия Абритус“ После пак свирихме известно време с бай Вельо, но в други формации. По едно време ходи да свири в Рощок, ГДР, с един българин, Владо Доктора, и двама германци. Изкараха две години там. А след време, като му омръзна да стои без работа, се хвана да бие даула /тъпана/ в Капанския ансамбъл…
Как започнах с музиката и защо не излезе от мен ресторантьор или шлайфист…
Роден съм в Попово през 1942 година.
Баща ми имаше ресторант, но почина, когато бях на 7 години и затворихме ресторанта. Пък и времената вече бяха други – частната собственост се отнемаше, тъй че не било писано да стана ресторантьор по наследство. Останахме на ръцете на майка ми, две деца, а тя без образование, налагаше се да работи тежка работа, за да ни издържа. От малък обичах музиката, имахме радио, рядкост за онова време. Много слушах музика по радиото и се захласвах по пеещите саксофони на оркестъра на Глен Милър. Тогава още не познавах инструментите, но бях влюбен в саксофоните. Приятелите и съучениците ми ходеха на уроци, кой на цигулка, кой на пиано, кой на акордеон. Аз страшно исках да свиря на нещо. Но майка ми казваше, че съм луд да искам да ми купят инструмент при мизерията, в която живеехме. Купонна система!…
Когато отидох да уча техникум в Шумен, това беше възможно, защото щях да живея при сестрата на майка ми. Един ден в техникума докараха отнякъде музикални инструменти. Аз веднага се кандидатирах. Имаше един нов кларинет, другите бяха стари и овързани с ластици. На мен ми дадоха един такъв, а новия дадоха на един, дето бил уж свирил на кавал и щяло да му е по-лесно на кларинета. Добре, ама аз започнах да свиря с желание и не след дълго новият кларинет се оказа в моите ръце. Така започнах.
В един период, към края на учението ми в шуменския техникум, майка ми не можеше вече да ме издържа, сестра ми учеше лаборантски техникум в София и аз трябваше да мина във вечерен техникум и да започна работа като шлайфист в завод „Мадара“.
По онова време се даваха пари за художествена самодейност и в завода започнаха да правят работнически сатиричен театър, с оркестър. Купиха инструменти и ето че най-после се докопах до един новичък тенор саксофон. С голям мерак се заех със сакса. Междувременно още с кларинета ходех да свиря из шуменските училища по забави и бях станал доста известен, нещо като местна звезда. Продължих свиренето по забави и със саксофона, с още по-голям успех.
Един ден бях в ресторант „Казиното“ в Шумен, там свиреха трима китаристи с един на барабаните. Заговорих се с тях и те ме поканиха да започна да свиря с тях. Това за мен беше голямо предизвикателство. Така започнах ресторантската си кариера.
Как станах колега с великия Тодор Колев
Една вечер в „Казиното“ влезе Тодор Колев, тогава известен като Тошко Адама.
Дойде при нас и се заговорихме. Той кандидатствал във ВИТИЗ, но не го приели, беше разстроен и се чудеше какво да прави. Трябваха му 8 месеца трудов стаж, за да има право да кандидатства отново. Правила, какво да се прави. Шефът на оркестъра, Игнат Сарандев, го пита какво може да свири, ако го вземем, а той: ами малко акордеон, малко цигулка, малко пеене…
Така станахме колеги с великия Тодор Колев. Не знам какви „гении“ са били тия в журито на ВИТИЗ, но ако Тодор Колев не беше упорствал да кандидатства пак, сега нямаше да ги имаме филмите шедьоври с него.
Стана много атрактивен оркестър, „Казиното“ беше препълнено винаги. Управителят ни караше да спираме да свирим, за да може хората да консумират, иначе те танцуваха между масите, където има малко местенце.
…Минаха години, Тодор Колев стана знаменитост и в много отношения надмина тия, от които се възхищаваше навремето в Шумен. Малко си загубихме дирите. Но един ден той имал моноспектакъл пред българите в Монреал и покойната ми вече дъщеря му се обадила след спектакъла и му казала, че е моя дъщеря. Той се изненадал приятно и питал къде съм и какво правя. Да съм му се обадел. Мина време, видях, че Тодор Колев ще има моноспектакъл в Новия театър в Разград. Това беше сгоден момент да се видим. Отидох преди спектакъла, видяхме се за малко и той ми каза да го чакам след представлението. Така направих. Оказа се, че той и екипът му са отседнали в „Интеррум“, което беше точно до нас. Седнахме в ресторанта на „Интеррум“, екипът му вечеря и се прибраха по стаите си, а ние останахме на бутилка вино и стари, стари спомени. Сякаш не се бяхме разделяли от времето, когато свирехме заедно в „Казиното“ в Шумен.
Разменихме си телефоните и след време получих обаждане от него, че иска да участвам в една новогодишна програма по негов сценарий. Питах го какво ще правя, а той: ще свириш на саксофон. Викам му, че не съм хващал сакс от не знам вече колко години, а той вика: нали свириш кларинет във Филхармонията, поддържаш се. Съгласих се малко неохотно. После ми се обадиха от БНТ, искаха ми данните и ми казаха кога и къде да отида във Варна – хотел „Бриз 2“, собственост на Митко Динев, една колоритна личност, и той участник в тази новогодишна програма. Настанихме се и вечерта отидохме на първа репетиция. На следващата вечер ни записаха на живо пред публика и това беше моето последно участие с Тодор Колев. Песента, на която свирих с него, беше „Фалшив герой“. В програмата участваха и дъщеря му – Албена Колева, Вальо Танев и още доста чешити, събрани от Тодор Колев. Повече не се видяхме, след време той се пресели в по-добрия свят…
Астор блестящо се правеше на музикант, а стана илюзионист
И така, до пролетта на 1961 година. Един ден дойде един и се представи, че е от Циркова дирекция. Водел някакъв цирк на сцена и му трябвал саксофонист. Аз без много да му мисля, зарязах „Казиното“ и тръгнах с тази група. Тук имах честта да свиря с един култов джаз тромпетист – Петуха, Петър Петров, мир на праха му.
Ходехме от град на град, опознавах България.
Един ден бяхме в Провадия. Срещаме се с Андро, един приятел арменец от Шумен. Той бил на гости на баба си в Провадия. Пита ме какво правя и пожела и той да тръгне с нас. Представих го на шефа, Христо Балкански се казваше. Той го пита дали Андро може да свири на контрабас. Андро каза, че ще опита и така започна сценичната кариера на…Антраник Арабаджиян – Астор.
Всъщност отначало той въобще не можеше да свири, но много артистично имитираше свирене. Да, правеше се, че свири, но го правеше повече от успешно. Контрабасът е такъв инструмент, че чуваш това, което искаш да чуеш. Не е като бас китарата. Но и човекът си беше майстор в създаването на илюзии, дори и като музикант. Постепенно се понаучи, но и се стараеше, спор няма…
Когато Астор дойде при нас, в този цирк, на сцена, имаше един, който хвърляше ножове и ги забиваше на една чамова врата. Искаше някой да застане и той да забива ножовете покрай него. Аз веднъж пробвах, но като го видях как да се готви да метне ръждивия кухненски нож, се отказах. Астор обаче застана и не мръдна, не мигна даже с очи, докато оня мяташе ножовете. Железни нерви показа момчето.
Там имаше една илюзионистка, Сашка се казваше, Андро ѝ подготвяше реквизита и малко по малко е крадял занаят. След време разбрах, че е започнал да се занимава с илюзии. Очевидно е било писано да стане не музикант, а илюзионист. Отначало идваше в Разград с една варшава и един запорожец май беше, натоварени със сандъци отгоре. После автопаркът му започна да става все по-луксозен. И ето го днес Астор, световноизвестен маг.
Така имах възможност да бъда близък с двама велики шуменци – Тодор Колев и Астор…
Йовчо КОВАЦАЛИЕВ
